седмици.“
— Една от причините да те доведа в дома си бе съвпадението… или по-точно — ръката на Провидението.
— Какво общо имам с ръката на Провидението? — едва чуто промълви Пол.
— Колата ти беше катастрофирала на същото място, където се отървах от онзи мръсник Померой, който разправяше, че е художник — тя презрително махна с ръка, помръдна краката си и Пол отново чу странния звук. — Качих го на връщане от парка „Ести“, където имаше изложба на керамични фигурки. Много ги харесвам.
— Забелязах — каза Пол и му се стори, че гласът му идва някъде отдалеч. Захили се, някакъв вътрешен глас го предупреди да си затваря устата, но вече не му пукаше. Ани знаеше всичко. „Естествено, че знае. Няма тайни за богинята на бурките!“ — Особено ми хареса пингвина върху леден блок.
— Благодаря ти, Пол. Много е сладък, нали? И така, Померой пътуваше на автостоп и носеше голяма раница на гърба си. Излъга ме, че е художник. По-късно открих, че е хипи и наркоман, който през последните месеци миел чинии в ресторанта на парка. Казах му, че живея в Сайдуиндър, а той отвърна, че също отива там, работел по поръчка на някакво нюйоркско списание. Трябвало да направи скици на стария разрушен планински хотел за илюстриране на статията, която щели да публикуват. На времето хотелът бе прочул, но преди десет години човекът, който го бе взел под аренда, го подпали. В града се говореше, че бил луд, но всъщност няма значение, защото сега е мъртъв.
Поканих Померой да живее при мене. Станахм любовници…
Тя го изгледа, черните й очи блестяха като въглени върху бледото й, подобно на меко тесто лице, Пол си помисли: „Ако Померой е легнал с тебе, навярно е бил луд като арендатора, който запалил хотела.“
— По-късно открих, че всъщност няма поръчка от никакво списание. Правеше скици на хотела с надеждата, че ще успее да ги продаде. Дори не беше сигурен, че ще има статия за стария хотел. Много бързо успях да го разоблича. После надникнах в скицника му — имах пълно право да го сторя, защото го хранех и му позволявах да спи в леглото ми. Беше нарисувал едва осем-девет картини и те бяха отвратителни.
Тя сбръчка нос и отново заприлича на прасе.
— Сигурно можех да нарисувам по-хубави картини. Померой ме завари, когато преглеждах скицника и побесня. Обвини ме, че го шпионирам, а пък аз му заявих, че е художник, колкото аз съм мадам Кюри. Той се разсмя. Подиграваше ми се. Затова го…
— Затова го уби — бавно и тихо допълни Пол.
Ани смутено се усмихна и се втренчи в стената.
— Сигурно. Не си спомням подробности. Зная, че го изкъпах, след като… след като беше мъртъв.
Той се вторачи в нея и почувства, че му прилошава от ужас. Представи си как тялото на мъртвеца плува във ваната като сурово тесто, главата му е отпусната върху ръба, отворените му очи се взират в тавана.
— Налагаше се — продължи Ани. — Може би не знаеш, но полицаите могат да разкрият убиеца, ако намерят само конец или кал под ноктите на заподозрения. Изследват дори праха от косата на трупа. Отлично го знам, защото съм работила в болница през целия си живот и разбирам от съдебна медицина.
Пол разбра, че мъчителката му след малко ще изпадне в типичен за нея пристъп на лудост. Трябваше я каже нещо, с което временно да отвлече вниманието й, но устата му отказваше да се отвори.
— Всички са по петите ми! — извика Ани. — Мислиш ли, че щяха да ме изслушат, ако се опитах им обясня всичко? Не, разбира се. Сигурно щяха ме обвинят, че съм убила Померой, защото ми се е подигравал, когато съм го сваляла.
„Знаеш ли какво, Ани? Предполагам, че ще бъдат много близо до истината.“
— Гадните ми съседи биха ме обвинили във всички грехове само и само да ми навлекат неприятности й да опетнят името ми.
Ани замълча, почти се задъхваше и изгледа Пол предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Само посмей да ми възразиш.“
Постепенно успя да се овладее и продължи с по-спокоен тон:
— Измих… онова, което бе останало от него и изпрах дрехите му. Знаех какво трябва да направя. Навън валеше първият истински сняг. Напъхах дрехите в найлонов чувал, увих тялото в чарфаши и когато се стъмни, го закарах на мястото, където намерих колата ти. Продължих да вървя, докато навлязох в гората и там изхвърлих всичко. Не си направих труда да го заровя, защото снегът щеше да го покрие, а напролет придошлата вода щеше да го отнесе. Затова го оставих в пресъхналото корито на потока. Излязох права, но не предполагах, че водата ще го завлече толкова далече. Намериха тялото му цяла година след… след смъртта му чак на двайсет и седем километра от мястото, където го бях оставила. Предпочитах да остане в гората, където е по-безлюдно, резерватът „Гридър“ гъмжи от стопаджии и природолюбители.
Ани се усмихна.
— Сега и твоята кола е там — в гората между шосе № 9 и резервата „Гридър“. Скрита е добре и не може да се види от пътя — проверих, като осветих гората с мощните фарове на джипа. Сега е пресъхналото корито е най-безопасното място — напролет, когато се напълни с вода, ще отида пеша и ще проверя какво е станало с колата ти, но предполагам, че сега е в безопасност. Може би някой ловец ще я открие след две, пет или седем години. Дотогава ще бъде ръждясала, катеричките ще са си направили гнезда върху седалките, а ти ще си свършил книгата ми и ще се намираш в Ню Йорк или в Лос Анджелес. Аз ще продължа да живея самотно, може би ще си пишем — тя се усмихна замечтано, сякаш виждаше въздушен замък, сетне отново заговори:
— Ето защо мислих усилено, докато пътувах обратно. Колата ти вече е изчезнала, което означава, че наистина ще останеш тук и ще довършиш книгата ми. Знаеш ли, понякога се съмнявах, че ще успееш, но не исках да те разстройвам, защото се отразяваше върху работата ти. Отначало те обичах само заради прекрасните ти творби, защото не те познавах. Предполагах, че истинският Пол Шелдън е доста неприятна личност. Знаеш, че не съм толкова тъпа. След като прочетох биографиите на някои „прочути“ автори открих, че в повечето случаи те са гадняри. Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, както и онзи простак от Мисисипи — май че се казваше Фокнър — може да са носители на наградата „Пулицър“, но това не им пречи да са мръсни негодници. Познавам много добри писатели, които прекарват свободното си време в пиене, ходене по жени, гълтане на наркотици и Бог знае още какво. Но ти не приличаш на тях и след като те опознах, обикнах
— Благодаря ти — каза Пол и си помисли, че обстоятелствата не му позволяват да се отдаде на заклеймените от Ани удоволствия — не можеш да висиш по баровете, когато краката ти са счупени, а богинята на бурките се грижи да получаваш редовно дозата си наркотик.
— Питах се дали ще пожелаеш да останеш — продължи Ани. — Колкото и да се заблуждавах, педварително знаех отговора — знаех го още преди яа забележа онези следи.
Тя посочи към вратата и Пол си помисли: „Обзалагам се, че ги е видяла още първия път. Никога не си се заблуждавала, Ани, наивникът бях аз.“
— Спомняш ли си първия път, когато отидох в града, след като се бяхме скарали за хартията?
— Да, Ани.
— Точно тогава си излизал, нали?
— Да — нямаше смисъл да отрича.
— Разбира се. Полудял си за лекарството. Трябваше да се досетя, че си готов на всичко заради таблетките, но когато се ядосам, ставам… нали знаеш… — тя нервно се изкикоти. Пол дори не се усмихна — все още го измъчваше споменът за безкрайното, изпълнено с болка лутане из къщата, придружено от въображаемия глас на спортния коментатор.
— Отначало не бях съвсем сигурна — продължи тя. — О, веднага забелязах, че фигурките върху масичката в гостната са разместени, но си помислих, че може би съм го направила аз — понякога съм много разсеяна. Мина ми през ума, че си напускал спалнята, но си казах: „Невъзможно е. Той е сериозно ранен, освен това вратата беше заключена.“ Дори проверих дали ключът е в джоба на полата ми. После си спомних, че съм те оставила в стола и се усъмних. Професията ме е научила да проверявам всяко свое съмнение. Ето защо прегледах лекарствата, които крия в банята — повечето са мостри, които съм взимала
