Мизъри

21

Отначало му се стори, че сънува сцена от книгата си — намираше се в тъмната пещера зад огромната каменна глава на богинята и убождането в ръката му беше ужилване от пчела.

— Пол?

Той избръщолеви нещо, искаше му се да прогони въображаемия й глас.

— Пол?

Разбра, че не сънува, наистина беше гласът на Ани. Отвори очи и го обзе още по-голяма паника, която моментално изчезна — като течност, която се процежда през частично запушен канал.

„Какво, по дяволите…“

Чувстваше се напълно объркан. Ани стоеше в сенките, сякаш никога не бе излизала от стаята; Пол забеляза спринцовката в ръката й и разбра, че болката не е от ужилване, а от иглата. Пука му — и в двата случая беше попаднал в ръцете на богинята. Но какво възнамеряваше да прави Ани? Той изпита абстрактна изненада и любопитство, откъде се е появила.

Опита се да повдигне ръцете си, но не успя, сякаш върху тях бяха окачени невидими гири. Отпусна ги и те тупнаха върху завивката.

„Няма значение с какво ме е инжектирала. Чувствамсе така, сякаш съм написал последната страница на някоя книга. Това е КРАЯТ.“

Мисълта не го изплаши, дори усети странна еуфория. „Поне ще го направи милостиво.“

— А, събуди ли се? — кокетно промълви Ани. — Отвори клепачи, казвала ли съм ти колко обичам сините ти очи? Но предполагам, че си го чувал от много по-хубави жени.

„Върна се! Издебна ме! Върна се тайно през нощта и ме уби — няма значение дали е спринцовка или ужилване на пчела. Жалко за ножа под дюшека. А сега се превърнах в поредната жертва на Ани…“

Сетне, когато тялото му стана безчувствено от упойката, Пол си помисли: „Оказа се, че не ставам за Шехерезада.“ Стори му се, че отново ще заспи — този път завинаги. Ани прибра спринцовката в джоба на полата си и седна на леглото… но не на обичайното си място сега се настани в края на кревата. За миг пред очите на Пол бе само солидният й гръб, защото тя се наведе, като че да провери нещо. Дочу се потракване на дърво, сетне метален звън и звук, който му беше познат отнякъде. След малко Пол се досети — не знаеше какви предмети е поставила мъчителката му в края на леглото, но един от тях със сигурност беше кутийка кибрит.

Ани се обърна към него и отново се усмихна. Пол знаеше точно какво се бе случило, но едно беше ясно — страхотната й депресия се бе изпарила. Тя прибра зад ухото си кичур коса с кокетен жест, който не подхождаше на сплъстените й къдрици.

— Коя новина искаш да чуеш първо — добрат или лошата? — попита тя.

— Добрата — промърмори Пол и глупаво се за хили. — Предполагам, че „лоша новина“ означава, това е КРАЯТ, нали? Сигурно книгата не ти е харесала. Жалко, тъкмо започваше да става интересна.

Ани го изгледа укоризнено.

— Луда съм по книгата, Пол. Вече ти го казах, знай, че никога не лъжа. Толкова ми харесва, че не искам да я чета, преди да я свършиш. Съжалявам, че сам ще попълваш липсващите букви, но… иначе ще прилича на шпиониране.

Пол се ухили още по-широко; хрумна му, че след малко разтегнатите му устни ще се срещнат на гърба му и ще се вържат на фльонга, а умореният му мозък ще изхвръкне от черепа и ще кацне в подлогата до леглото. Някъде дълбоко в съзнанието му прозвуча предупредителен сигнал. Значи бе харесала книгата, което означаваше, че няма да го убие. Но ако не бе сбъркал в преценката си за Ани Уилкс, тя си беше наумила нещо много по-страшно.

Сега светлината в стаята му се стори необикновено ярка, изпълнена със свръхестествено очарование; представи си жерави, мълчаливо застанали на един крак край планински езера, обгърнати от оловносивата мъгла, блестяща от необикновената светлина; представи си планинска ливада, осеяна със скали — кварцовите люспици в тях искрят като заскрежени стъкла и отразяват ярката светлина; представи си как елфите отиват на работа, строени в редици под мокрите от росата листа на бръшляна, които отразяват ярката светлина; представи си…

„Ох, момчето ми, здравата си се натъпкал с наркотици!“ — помисли си Пол и тихичко се изкикоти.

Ани също се усмихна и продължи:

— Добрата новина е, че колата ти вече я няма. Много ме притесняваше, Пол. Знаех, че трябва да изчакам разразяването на буря, за да я ликвидирам. Пороите, образувани от топенето на снега, ми помогнаха да се отърва от онзи мръсник Померой, а колата тежи много повече от човешко тяло. Но комбинацията от бурята и топенето на снега ми помогнаха — колата я няма. Това е добрата новина.

— Какво… — нови предупредителни сигнали. Померой… името му беше познато, но не му идваше наум къде го е срещал. После изведнъж се сети: покойният Ендрю Померой, двайсет и тригодишен, открит в резервата „Гридър“.

— Е, Пол, няма смисъл да се преструваш — строго каза Ани. — Зная, че името на Померой ти е известно, защото си прочел моята книга — надявах се, че ще я прочетеш, затова я оставих на видно място. Но исках да съм сигурна и… естествено, нишките бяха скъсани.

— Какви нишки?

— Веднъж прочетох как можеш да откриеш дали тършуват из чекмеджетата ти — прикрепваш тънка нишка към всяко и когато видиш, че е скъсана, разбираш, че някой те е шпионирал. Много просто, нали?

— Да, Ани — той я слушаше с половин ухо, всъщност жадуваше да изчезне сред сиянието на светлината в стаята.

Ани отново се наведе, разгледа онова, което бе поставила в края на леглото и Пол пак чу търкането на дърво в някакъв метален предмет. Тя се обърна и разсеяно отдръпна косата от лицето си.

— Така и направих, само че залепих собствените си косми на три различни места върху албума. Когато тази сутрин се върнах — пълзях като мишчица, за да не те събудя — и трите нишки бяха скъсани. Разбрах, че си разгледал моя албум. Но никак не се учудих — Ани млъкна и се усмихна дружелюбно, но усмивката й бе странно неприятна. Сетне продължи:

— Знаех, че и друг път си излизал от стаята — ето лошата новина, Пол. Знам го отдавна.

Значи го бе измамила от самото начало — Пол би трябвало да се ядоса или да се смути, но вместо това бе обхванат от чувство на еуфория; значението на думите й се губеше, изместено от все по-яркатя светлина на настъпващия ден.

Ани отново придоби делови вид и каза:

— Но да продължим с колата ти. Гумите на джипа ми са с грайфери, а в планинското си убежище имам специални вериги. Вчера следобед се почувствах много по-добре, паднах на колене, започнах да се моля и Бог ми посочи правилния отговор — както обикновено изходът беше много лесен. Запомни, Пол, Бог връща хилядократно онова, за което го молим. Поставих веригите на джипа и се спуснах насам. Не беше лесно, защото шосетата са заледени — на два пъти за малко да се преобърна. Завоите на планинските пътища са особено опасни, но не се страхувах, защото знаех, че Бог бди над мен.

— Звучи възвишено, Ани — произнесе Пол с дрезгав глас.

Тя стреснато го изгледа и за миг в погледа й проблесна подозрение… сетне се отпусна, усмихна се и тихо промълви:

— Приготвила съм ти подарък, Пол — и преди той да успее да я попита какъв е подаръкът — сигурен бе, че не иска нищо от нея — Ани продължи:

— Шосетата бяха като пързалки. Вече ти казах, че на два пъти щях да се преобърна. Втория път „Старата Беси“ се завъртя на триста и шейсет градуса и започна да се плъзга по нанадолнището. — Ани весело се засмя. — После затънах в снежна пряспа, откъдето ме измъкнаха хората от службата за поддържане на пътищата, които посипваха с пясък шосето. Установих, че добре са си свършили работата. Спрях на мястото, където беше катастрофирал, и започнах да търся колата ти. Знаех какво трябва да сторя, защото ако я откриеха, полицията щеше да започне разследване и подозрението автоматично щеше да падне върху мен поради добре известните ти причини.

Пол си помисли: „Явно, че реагирам по-бързо от теб Ани. Подобен сценарий ми хрумна още преди три