се намекваше, че пациентите във всички болници, не само в тази в Боулдър, са умирали, докато тя се е грижела за тях. Пол удивено се загледа в снимката, придружаваща статията — Ани бе задържана; идолът все още не беше паднал, но се олюляваше върху пиедестала си.
Показана бе как се изкачва по някакви каменни стъпала, придружена от яка полицайка. Лицето й бе безизразно, носеше униформата на медицинска сестра и бели обувки.
Изрезката на следващата страница гласеше: УИЛКС Е ОСВОБОДЕНА. РАЗСЛЕДВАНЕТО СЕ ПРЕКРАТЯВА.“
Беше се отървала, изплъзнала се бе по невероятен начин. Сега би трябвало да изчезне някъде далеч — в Айдахо, в Юта или може би в Калифорния. Но Ани се връща на работа. И вместо името й да се появи сред персонала на някоя болница на запад следва написано с огромни букви заглавие, отпечатано на първата страница на „Роки Маунтън Нюз“ от 2 юли, 1982 г.: „Ужасът продължава: ОЩЕ ТРИ БЕБЕТА СА УМРЕЛИ В БОУЛДЪРСКАТА БОЛНИЦА“
Два дни по-късно полицията арестува някакъв пуерторикански санитар, който бива освободен след девет часа. На деветнайсети юли вестниците съобщават за задържането на Ани. В началото на август се състои предварително разглеждане на делото. На девети септември тя е дадена под съд за убийството на бебе от женски пол на име Кристофър, живяло само един ден, и в предумишленото убийство на още седем кърмачета. В статията се отбелязваше, че повечето от предполагаемите жертви на Ани не са живели достатъчно, за да бъдат кръстени.
Описанията на съдебния процес се редуваха с изрезки от рубриката „Писма до редактора“ от вестниците в Денвър и в Боулдър. Ани бе подбрала най-враждебно настроените, изпълнени с хули по неин адрес, които само подсилваха ненавистта й към цялото човечество. Авторите им бяха единодушни: обесването бе недостатъчно наказание за Ани. Един кореспондент я нарече Жената дракон и журналистите продължиха да употребяват прякора до края на съдебни процес. Явно повечето от тях смятаха, че Ани трябв да бъде убита с вили и не криеха желанието си да ги забият в тялото й.
Встрани от една изрезка, Ани бе написала с разкривен почерк, различен от обичайния й краснопис „Камъни и тояги не ще пречупят гръбнака ми, думи те не ще ме наранят!“
Очевидно най-голямата й грешка бе продължаването на убийствата, след като вече се бяха усъмнили в нея. За съжаление грешката й не беше фатална. Идолът се бе олюлял върху пиедестала, но не беше паднал. Обвинителният акт бе изграден върху косвени улики. Областният прокурор твърдеше, че белезите върху лицето и шията на бебето отговарят точно на ръката на Ани; друго доказателство срещу нея бе следата, оставена от пръстена с аметист, който тя носеше на безименния пръст на дясната си ръка. Прокурорът разполагаше с графика на дежурствата на Ани, които съвпадаха по време с убийствата на бебетата. Но тя беше главна сестра в родилното отделение и непрекъснато влизаше и излизаше от там. Защитата посочи стотици случаи, когато Ани е влизала в отделението и не се е случило нищо. Пол си помисли: „Все едно да твърдиш, че метеорите не падат върху земята само защото нито един не е улучил нивата на фермера Джон.“ Предполагаше, че съдебните заседатели са приели подобно обяснение.
Въпреки усилията на обвинението най-уличаващото доказателство, с което разполагаха, беше отпечатъкът от ръката с пръстена. Фактът, че бяха изправили Ани пред съда, въпреки че разполагаха с нишожни улики, доведе Пол до две заключения: едното бе чисто предположение, в другото беше абсолютно сигурен.
Някои от залепените в албума изрезки представляваха истински бисери:
„Дали ми е било мъчно? Разбира се, като знаем в какъв свят живеем. Няма от какво да се срамувам. Никога не се срамувам. Когато взема решение, винаги го изпълнявам, без да се замисля.“
„Ходила ли съм на погребенията на някои от тях? Не, разбира се. Погребенията са неприятни и ме разстройват. Освен това не вярвам, че бебетата са разумни същества.“
„Не, никога не плачех.“
„Съжалявала ли съм ги? Предполагам, че този въпрос е из областта на философията.“
„Естествено, разбирам какво ме питате. Разбирам смисъла на всичките ви въпроси. Зная, че до един сте против мен.“
Пол си помисли, че ако Ани бе настояла да свидетелства в своя полза пред съда, адвокатът й сигурно би я застрелял, за да я накара да млъкне.
На тринайсети декември хиляда деветстотин осемдесет и втора година делото било предоставено за разглеждане от съдебните заседатели.
В албума бе залепена снимка от „Роки Маунтън Нюз“, на която се виждаше как Ани спокойно седи в лията си и чете „Приключенията на Мизъри“.
Надписът под снимката гласеше: „В НЕСГОДА ЛИ?3 ЖЕНАТА ДРАКОН НЕ ПОЗНАВА НЕСГОДИТЕ. Ани спокойно чете в очакване на присъдата.“
А на шестнайсети декември огромните заглавия тръбяха: „ЖЕНАТА ДРАКОН Е НЕВИННА!“
Вестникът цитираше един от съдебните заседатели пожелал да остане анонимен: „Бях почти сигурен във вината й. За съжаление имах основание да вярвам и в невинността й. Надявам се, че ще бъде изправена пред съда във връзка с останалите параграфи от обвинителния акт. Може би тогава прокуратурата ще представи по-убедителни доказателства.“
„Всички са знаели, че е убила децата, но не могли да го докажат — ето защо успяла да им се изплъзне.“
В следващите три-четири страници се описваше хода на делото.
Областният прокурор твърди, че Ани положително ще бъде осъдена по някой от останалите параграфи. След седмица се отрича от думите си. В началото на месец февруари хиляда деветстотин осемдесет и трета година от канцеларията на областния прокурор съобщават, че делото срещу Ани Уилкс се прекратява, въпреки че продължава издирването на виновника за смъртта на бебетата в Боулдърската болница.
„Изплъзнала се е между пръстите им. Питам се защо съпругът й не е пожелал да свидетелства в нечия полза?“
Албумът не свършваше дотук, но страниците бяха плътно прилепнали и Пол мислено благодари на Бога с надеждата, че тук свършва историята на Ани.
Следващата изрезка беше от сайдуиндърския вестник „Газет“ от 19 ноември, 1984.
„Туристи открили в източната част на резервата «Гридър» обезобразеното и насечено на части тяло на младеж.“ През следващата седмица вестникът сьобщаваше за самоличността на непознатия: „Ендрю Померой, двадесет и три годишен, жител на Колд Стрийм Харбър, щата Ню Йорк. Миналата есен Померой тръгнал на автостоп от Ню Йорк за Лос Анджелес. За последен път се обадил на родителите си от Джулсбълг на петнайсети октомври. Тялото му било намерено в пресъхнало речно корито. Полицията твърди, че вероятно младежът е бил убит на шосе № 9, а тялото му било завлечено до резервата от пролетното топене на снега. Според заключението на съдебния лекар нараняванията били причинени от брадва.“
Пол доста сериозно се замисли на какво разстояние от къщата се намира резерватът „Гридър“.
Обърна страницата и погледна последната изрезка — последна засега — и внезапно дъхът му секна. Стори му се, че след като бе прочел десетки некролози, залепени на страниците на албума, сега вижда собствения си некролог. Изрезката беше от „Нюзуик“ и гласеше: „БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ: Пол Шелдън, четирийсет и двегодишен, писател, прочут със серията романи за сексапилната, празноглава и непобедима Мизъри Частийн. Литературният му агент, известен за изчезването на писателя, направи следното изявление: «Мисля, че не му се е случило нищо лошо, но ми се иска да ми се обади и да ме успокои. Бившите му съпруги също искат да се свържат с него и да получат издръжката си. За последен път видели Шелдън преди около два месеца в Боулдър, Колорадо, където довършвал новия си роман».“
Изрезката беше от брой, излязъл преди две седмици.
„Изчезнал безследно — това е всичко. Не съм умрял, просто съм изчезнал безследно — съвсем не означава, че съм мъртъв.“
