43
Ани бе паднала върху куп горяща хартия и я бе изгасила с тялото си. Сега се виждаше само димяща черна купчина по средата на стаята. Част от разпръснатите листове бяха попаднали в локвичките от шампанското, но няколко бяха подпалили тапетите вляво от вратата и от тях излизаха пламъчета.
Пол изпълзя на лакти до леглото и дръпна кувертюрата. После мъчително започна да си проправя път към стената, като разчистваше с ръце парчетата стъкло. Дясната му ръка беше сериозно обгорена. Главата го болеше, повдигаше му се от миризмата на изгоряло месо. Но богинята беше мъртва и той бе свободен.
Подпря се на дясното си коляно, непохватно улови напоената с шампанско кувертюра и заудря с нея по стената. След малко пусна димящата завивка на пода — на стената се виждаше огромно черно петно, но тапетите вече не горяха. Само долният лист на календара се бе накъдрил от топлината.
Пол запълзя обратно към стола. Почти бе стигнал до него, когато Ани отвори очи.
44
Пол не можа да повярва на очите си, защото тя бавно се изправи на колене.
„Не, ти си мъртва!“
„Грешиш, Пол. Не можеш да убиеш богинята, защото е безсмъртна. А сега трябва да изплакна.“
Страшните й очи се взираха в него. Огромна рана зееше в главата й, лицето й беше обляно в кръв.
Ани измуча с пълната си с хартия уста и запълзя към него с протегнати ръце, които се свиваха и разпускаха.
Пол успя да завие и залази към вратата. Чуваше я как се движи по петите му. Когато навлезе сред счупените стъкла, усети как ръката й сграбчи левия му глезен. Той изпищя.
„Мръсник!“ — триумфално извика Ани.
Пол я погледна през рамо и забеляза, че лицето й бе станало мораво и започваше да се подува, сякаш Ани наистина се превръщаше в идол от страната на бурките.
Той се опита да се освободи, Ани изпусна остатъка от крака му и в ръката й остана само кожената лента, с която бе превързан.
Писателят продължи да пълзи и осъзна, че плаче, по лицето му се стичаше пот. Придвижи се напред на лакти, като войник, който се прикрива от картечен огън. Зад гърба си дочу тропота на коленете й — тя продължаваше да го преследва. Оправдани бяха страховете му, че е несломима. Беше я изгорил, бе счупил гръбнака й, беше затъкнал купчина хартия в гърлото й, но тя продължаваше да го преследва.
Лакътят му се натъкна на парче стъкло, което се заби в ръката му, но въпреки това той продължи да пълзи напред.
Ръката й сграбчи левия му прасец.
Пол отново се обърна и видя, че лицето й е почерняло — изцъклените й очи се взираха с див поглед в него. Шията й беше издута като водопроводна тръба, устните й се гърчеха. Пол разбра, че се опитва да се усмихне.
Бе наближил вратата. Пол протегна ръка и се вкопчи в рамката.
Ръката й хвана дясното му бедро — Ани го преследваше, влачейки се по колене. Наближи го и сянката й падна върху него.
— Не! — изхълца той и усети как Ани го дърпа.
Затвори очи и се хвана здраво за рамката на вратата.
Ръцете й като паяци пропълзяха по гърба му и го стиснаха за шията. Дъхът му спря. Стискаше здраво рамката на вратата и усещаше как ръцете й се впиват в шията му. Изкрещя:
— Няма ли да пукнеш?
Натискът върху гърлото му отслабна и отново можеше да диша. После Ани се строполи върху него като планина от отпусната плът и той започна да се задушава.
45
С мъка се измъкна изпод тежкото й тяло, сякаш излизаше от затрупала го лавина. Последните му сили се изчерпаха.
Пропълзя през вратата, като всеки момент очакваше ръката й отново да сграбчи глезена му, но Ани безмълвно лежеше по лице сред локва кръв, шампанско и счупени зелени стъкла.
Нима беше мъртва? Искаше му се да е така, но Пол не можеше да повярва.
Той затръшна вратата. Стори му се, че резето се намира по средата на пътя към висока скала, но той успя да протегне ръка и да го дръпне. Сетне треперейки, падна на прага.
Не знаеше колко време е прекарал в унес. Пробуди го някакъв драскащ звук. Помисли си, че са плъховете.
Грубите, покрити с кръв пръсти на Ани се промушиха под вратата и уловиха ризата му.
Пол изкрещя и рязко се отдръпна, левият му крак потръпна от болка. Заудря пръстите й с юмрук. Те потръпнаха и останаха неподвижни.
„Моля те, Господи, нека да умре!“
Цялото му тяло бе обхванато от болка. Бавно запълзя към банята, но преди да влезе, се обърна и погледна назад. Пръстите й продължаваха да стърчат изпод вратата. Въпреки страхотната болка не можеше да понася гледката им. Върна се и ги натика отдолу. Наложи се да събере цялата си смелост; сигурен бе, че ще го сграбчат, ако ги докосне.
Най-сетне се добра до банята, тялото му пулсираше от болка. Вмъкна се вътре и затвори вратата.
„Господи, ами ако е скрила лекарствата?“ Но разхвърляните кашони бяха на старото си място. Изгълта без вода три таблетки, изпълзя до вратата и легна до нея, като я затисна с тялото си. После заспа.
46
Когато се събуди, беше тъмно и отначало не разбра къде се намира — защо спалнята е станала толкова малка? После си спомни всичко и внезапно изпита странното чувство, че Ани не е мъртва, а стои зад вратата с вдигната брадва и щом той изпълзи навън, ще отсече главата му. Тя ще се изтъркаля по коридора като топка за боулинг, а Ани ще продължи да се смее.
„Започваш да полудяваш“ — помисли си той и чу или му се стори, че чува тихо шумолене, сякаш колосана женска дреха се докосваше до стената.
„Въобразяваш си.“
„Не, наистина чух нещо.“
Сигурно си въобразява. Посегна към дръжката на вратата, но отдръпна ръката си — какво, ако наистина бе чул някакъв звук?
„Може би е излязла през прозореца.“
„Пол, Ани е мъртва!“
„Богините никога не умират.“
Осъзна, че трескаво хапе устните си и с усилие на волята се овладя. Нима полудява? Сигурно, и то с пълно право. Но когато полицаите дойдат отново — утре или може би вдругиден, ще намерят мъртвата Ани в гостната, а в банята — някаква цивреща топка протоплазма, която някога се наричаше Пол Шелдън. Това би означавало победа за Ани.
„Хайде, Пол, бъди послушен и следвай първоначалния сценарий.“
Той протегна ръка към дръжката… и отново я отпусна. Не може да изпълни първоначалния си план. Беше си представял как ще запали хартията и тя ще я грабне — дотук всичко бе точно. Само че трябваше да разбие черепа й с проклетата машина, а той беше улучил гърба й. После възнамеряваше да изпълзи в гостната и да подпали къщата. Според сценария щеше да скочи от прозореца — рискуваше да се пребие, но знаеше, че Ани никога не пропуска да заключи вратата.
В романите всичко би протекло по предварителния план, но в живота бе съвсем различно.
— Голяма мръсотия — изграчи Пол. — Добре че има хора като мен, да изплакнат всичко — той се
