изсмя.
Бутилката шампанско също не влизаше в сценария, но бе нищо в сравнение със страхотната жизненост на Ани и с болезнената му нерешителност.
Преди да подпали къщата, трябваше да се увери, че Ани е мъртва — не че се притесняваше, че ще изгори жива. Причината бе друга — бе запалил празни листове хартия, върху които бе поставил заглавната страница. Истинският ръкопис бе скрит под леглото и все още се намираше там.
„Но ако Ани е още жива, навярно го е намерила и го чете.“
„Какво ще правиш сега?“
„Остани тук, където си в безопасност.“
Но някакъв по-смел вътрешен глас му нашепваше да следва първоначалния си план: да проникне в гостната, да счупи прозореца и да се измъкне от отвратителната къща, да се добере до шосето и да спре някоя минаваща кола. Преди би трябвало да чака с дни, но сега домът на Ани привличаше посетителите като магнит.
Събра цялата си смелост и натисна дръжката. Вратата бавно се отвори: там, в мрака, стоеше богинята Ани… бяла сянка в униформа на медицинска сестра.
Пол премигна, стисна очи и отново ги отвори. Бяха само сенки. Всъщност никога не бе виждал Ани в униформа, освен на снимките във вестниците. Бяха сенки, само сенки и неговото
(толкова ярко)
въображение…
Бавно изпълзя в коридора, погледна бегло към затворената врата на спалнята и продължи към гостната. Струваше му се, че Ани се крие някъде в сенките — зад кухненската врата, зад дивана. Държеше брадвата, готова да я стовари върху него. Дъските на пода изскърцаха… разбира се, Ани стоеше зад него.
Обърна се, сърцето му биеше лудо, кръвта пулсираше в слепоочията му — Ани действително стоеше там с вдигната брадва. Сетне тя се стопи между сенките.
Точно когато стигна до гостната, дочу бръмченето на автомобилен мотор, в прозорците проблеснаха фарове. Чу как колата спря в началото на алеята — явно бяха забелязали веригата. Някой отвори вратата и изпсува.
Пол запълзя още по-бързо, надникна през прозореца и видя, че към къщата приближава полицай.
Той слепешком се добра до масичката с керамични фигури. Няколко паднаха на пода и се счупиха. Успя да хване една — това поне беше като по книга — ръцете му държаха пингвина, стъпил върху леден блок, където пишеше: „ТУК СВЪРШВА МОЯТ РАЗКАЗ“. Пол си помисли: „Благодаря ти, Господи.“
Той се подпря на дясната си ръка, а с другата здраво стисна пингвина. Мехурите му се спукаха, потече гной. Той замахна и хвърли статуетката към прозореца, както някога бе направил с пепелника, после изкрещя като луд:
— Тук съм! Моля ви, елате! Тук съм!
47
Развръзката отново беше като в романите: бяха същите полицаи, които бяха разпитвали Ани — Давид и Голиат. Само че сега спортното сако на Давид беше разкопчано, той държеше пистолет. Оказа се, че истинското име на Давид е Уикс, а на Голиат — Макнайт. Бяха донесли заповед за обиск. Когато разбиха вратата и влязоха в къщата в отговор на безумните писъци, които се разнасяха от гостната, полицаите откриха човек, който приличаше на жив труп.
На другата сутрин Уикс сподели с жена си: „В гимназията четох роман — «Граф Монте Кристо» или «Затворниците от Зенда» — където героят беше прекарал четирийсет години в единична килия. Писателят, когото намерихме, приличаше на него.“
Уикс замълча за миг, като се питаше как да изрази смесеното си чувство на ужас, съжаление и отвращение и най-вече на учудване, че човек в подобно състояние е още жив. Установи, че не може да намери подходящи думи, затова добави: „Започна да плаче, когато ни видя. Не знам защо, но непрекъснато ме наричаше Давид.“
— Сигурно приличаш на някой негов познат — каза жена му.
— Сигурно.
48
Кожата на Пол беше посивяла, тялото му — измършавяло. Беше се сгушил до масичката, трепереше и с трескав поглед се взираше в тях.
— Кой… — понечи да каже Макнайт.
— Богинята — прекъсна го кльощавият човек на пода. — Пазете се от нея. Държеше ме заключен в спалнята. Любимият й писател. Спалнята. Тя е там.
— Ани Уилкс? Къде е спалнята? — попита Уикс.
— Заключена е. Но има прозорец.
— Кой… — поде отново Макнайт.
— Господи, не виждаш ли, че това е човекът, когото търсим. Писателят. Не си спомням името му, но съм сигурен, че е той.
— Слава Богу — промълви изнемощелият мъж. — Слава Богу, че не помните името ми.
— Не търсим теб, приятел че.
— Няма значение. Но… внимавайте. Мисля, че е мъртва, но бъдете нащрек. Ако е още жива… опасна е като гърмяща змия. — С огромно усилие премести крака си пред фенерчето на Макнайт. — Ампутира го… С брадва.
Полицаите дълго не можаха да откъснат поглед от отрязания крак, сетне Макнайт прошепна:
— Боже мой!
Уикс извади пистолета си и двамата бавно се отправиха към затворената врата на спалнята.
— Пазете се от нея — изкрещя дрезгаво Пол. — Внимавайте!
Двамата отключиха вратата и влязоха вътре. Пол се прилепи към стената и затвори очи. Беше му студено, целият трепереше. Очакваше да чуе техния или нейния вик, да прозвучат изстрели. Стори му се, че времето е спряло.
Най-сетне дочу стъпки по коридора. Отвори очи — беше Уикс.
— Знаех, че е мъртва — прошепна Пол, — но все още не мога да…
— Стаята е цялата в кръв, навсякъде има овъглена хартия и счупени стъкла, но вътре няма никой — каза Уикс.
Пол го погледна и закрещя. Продължи да крещи, докато припадна.
IV
БОГИНЯТА
— При теб ще дойде висока тъмнокоса непозната — каза циганката.
Мизъри внезапно разбра, че това съвсем не беше циганка и двете не бяха сами в палатката. Усети характерния парфюм на Гуендолин Частийн точно в мига, когато ръцете на лудата я стиснаха за гърлото.
— Всъщност тя вече е тук — изрече предрешената циганка.
Мизъри се опита да изкрещи, но дъхът и вече спираше.
— Винаги изглежда така, господарю Ян — сподели Езекия. — Независимо от какъв ъгъл я гледаш, винаги
