хрътка на служба у съдбата. Не че желая да те преследвам като хрътка, Джони. Но не мога да забравя как тогава ме предупреждаваше да не жертвувам сина си. А аз за малко не го пожертвувах. Да не говорим пък за другите. Осемдесет и един загинали, тридесет с тежки травми и изгаряния. Все си спомням как Чък предлагаше да намерим някакво извинение, да измислим някаква уважителна причина, а аз му отвърнах като някой надут пуяк: „Не съм съгласен. Не искай това от мен, Чък.“ Истината е, че можех да направя нещо и тази мисъл не ми дава покой. Можех да дам на онзи касапин Карик три хиляди долара да се разплати с помощниците си и да затвори заведението. Щеше да ми излезе към тридесет и седем долара за човешки живот. Та вярвай ми, нямам нито желание, нито време да те преследвам — изцяло съм погълнат от самопреследване, за да ми остава време и за теб. Това сигурно ще продължи с години. Плащам си, загдето следвах сляпо принципа „око да види, ръка да пипне“ и отказах да повярвам в нещо, неподлежащо на моментална проверка със сетивата. И моля те, недей да смяташ, че плащам за болницата и ти пращам този чек, за да приспя съвестта си. С пари не може да се откупиш от гръмотевицата, нито от лошите сънища. Те са от благодарност заради Чък, макар той и да не знае нищичко.
Вземи чека и ще те оставя на мира. Това е моето условие. Подари го на УНИЦЕФ, ако искаш или на дом за осиротели хрътки, пропилей го в залагания на коне — твоя работа. Само го вземи.
Много ми е мъчно, че ни напусна така набързо, но мисля, че те разбирам. Всички се надяваме да те видим скоро. Чък заминава за подготвителното училище в Стовингтън на четвърти септември.
Вземи чека, Джони, моля те.
Драги Джони,
Нима вярваш, че ще оставя тази работа така? Моля те, вземи чека.
Скъпи Джони,
Много се зарадвахме с Шарлен, че се обади къде си, и ни олекна, като видяхме от писмото ти, че пак си си същият, все тъй непосредствен, както преди. Едно нещо обаче силно ме разтревожи, синко. Обадих се на Сам Уейзак и му прочетох за все по-честите ти главоболия. Той те съветва да отидеш на лекар, Джони, и то веднага. Страхува се, че около мястото на контузията може да се е натрупала съсирена кръв. Това тревожи и мен, и Сам. Ти изобщо не си имал здрав вид, откакто излезе от комата, Джони, а когато се видяхме последния път през юни, ми се стори много уморен. Макар да не го каза, знам, че на Сам всъщност му се иска да грабнеш самолета от Финикс и да си дойдеш да те прегледа. Сега поне не можеш да се оправдаваш с безпаричие.
Вече два пъти ми се обажда Роджър Чатсуърт — предадох му каквото знаех. Според мен е истина онова, което той твърди, че не е дал парите, за да приспи съвестта си, или като награда, задето спаси живота на сина му. Майка ти навярно би казала: така човекът си знае — тъй се кае. Ти прие парите и не ти вярвам, че си го направил „само за да ти се махне от главата“. Като познавам мъжеството ти, съмнявам се, че би могъл да се огънеш пред подобна причина.
Въпреки че не е лесно, ще те помоля най-настоятелно да се върнеш у дома, Джони. Сензацията отново позаглъхна — сякаш чувам възражението ти: „Глупости, след този случай никога вече няма да заглъхне!“ Това донякъде е така, но и не е така. Мистър Чатсуърт ми каза по телефона: „Ако говорите с него, постарайте се да го накарате да разбере, че никой ясновидец освен Нострадам76 не е бил сензация за повече от три дни.“ Много се тревожа за теб, синко. Тревожа се, задето се обвиняваш за смъртта на загиналите, вместо да се благославяш за живота на спасените от теб, на гостите у Чатсуъртови онази вечер. Тревожа се и ми е мъчно. „Изгледах си очите да те чакам“, както би казала баба ти. Така че, ела си, колкото се може по-скоро.
П. П. Изпращам ти изрезки от вестници, където пише за пожара и за теб. Шарлен ги събра. Както ще видиш, очакването ти, че всички, присъствували следобеда на почерпката у Чатсуъртови, ще се раздрънкат пред пресата, се оправда. Може би тези изрезки ще те разстроят още повече. В такъв случай направо ги изхвърли. Шарлен обаче се надяваше, че като ги прегледаш, може да си кажеш: „Не е чак толкова лошо, колкото го мислех, ще мога да го понеса.“ Дано бъде така.
Драги Джони,
Взех адреса ти от татко. Как е животът във великата американска пустиня? Срещат ли се червенокожи (ха-ха)? Аз пък вече се намирам в Стовингтън. Тук не се натягат като в Дърам. Имам по програма шестнадесет часа седмично. Любимият ми предмет е химията за напреднали, макар да ми се струва проста като фасул след курса в гимназията. Нашият учител там, Фарнам-фишека, винаги ми е правил впечатление на човек, който положително с най-голямо удоволствие би се заел да забърка някой грандиозен супервзрив и да пръсне целия свят на парчета. По английска литература този месец изучаваме три произведения на Дж. Д. Селинджър — „Спасителят в ръжта“, „Франи и Зуи“ и „По-горе билото, майстори“. Страшно ми харесва този автор. Преподавателят ни каза, че още си живеел в Ню Хампшир, но престанал да пише. Това направо ме убива. Как така човек се отказва, тъкмо когато жъне лаври? Е, както и да е. Тукашният отбор по американски футбол е просто ужасно скапан, но аз започвам да свиквам и с европейския. Според треньора ни тъкмо той бил футболът за интелигентните хора, а американският бил за тъпанарите. Още не съм си изяснил има ли истина в това, или го казва от завист.
Питам се дали ще имаш нещо против да дам адреса ти на някои от гостите, които бяха у нас вечерта на абитуриентския бал? Те биха искали да ти изкажат своята благодарност. Сред тях е и майката на Пати Строи, същата, дето вдигна олелия до бога, когато „скъпоценната й дъщеричка“ припадна на почерпката следобед. Сега тя те има за порядъчен. Между другото, аз вече не ходя с Пати. Никак не ме бива за любов от разстояние на моята „крехка възраст“ (ха-ха), а Пати, както можеше да се очаква, продължава учението си във Васар77. Аз пък си намерих една разкошна мацка тук.
