секунда — Стилсън се измъкна без усилие. Но за Джони и това бе достатъчно.
„Всичко се бе променило.“
Към него прииждаха хора, но той не виждаше лицата, а само краката им. Все едно. Важното бе, че всичко се бе променило.
Сълзите му потекоха. Когато докосна Стилсън този път, той сякаше бе докоснал статуя. Изхабена батерия. Паднало дърво. Празна къща. Пусти лавици. Изпити бутилки, годни само за свещници.
Съзнанието му помръкваше, гаснеше. Краката около него потъваха в мъгла. Чуваше гласовете на тълпата, възбудената глъч на догадките, но не различаваше отделните думи. Долавяше само звученето им, макар че и то заглъхваше и се сливаше в тънко, напевно жужене.
Погледна през рамо и видя коридора, от който някога бе излязъл. Беше излязъл тогава в някаква светеща, обвита с плацента утроба. Само че майка му още си беше жива и с баща му до нея го викаха, докато той разкъса преградите и отиде при тях. Сега просто бе време да се връща. Сега трябваше да се върне там.
„Успях. Някак успях. Сам не знам как, но свърших работата.“
Остави се на течението да го носи към коридора със стените от оксидирана стомана, без да знае, чака ли го нещо на далечния му край, съгласен да търпи, за да узнае, когато дойде моментът. Напевното жужене на гласовете замлъкна. Мъглявото сияние угасна. Но той — Джони Смит — остана цял и непокътнат.
„Влизай в коридора — подкани се Джони. — Давай.“
Имаше чувството, че влезе ли вътре, отново ще може да ходи.
Част III
ЗАПИСКИ ОТ МЪРТВАТА ЗОНА
1
Мили татко,
Онова, което имам да ти казвам, е така ужасно, че ще се постарая да бъда кратък. Когато получиш писмото ми, аз сигурно няма да съм жив. Сполетя ме жестока участ и сега си мисля, че началото й е било много преди катастрофата с колата и комата. Ти знаеш, разбира се, за моето ясновидство и сигурно си спомняш как мама се кълнеше на смъртния си одър, че такава била волята божия, че господ ме бил отредил за някакви големи дела. Тя ме помоли да не бягам от него и аз й обещах — не на сериозно, а просто за да я успокоя. Сега обаче, изглежда, че по свой странен начин тя е била права. Не че съм повярвал в съществованието на бог, ни най-малко не вярвам, че бог е реално същество, което определя нашите съдби и ни раздава задачки като на малки момченца, за да печелим червени точки по големия път на живота. Но и не мога да повярвам, че всичко, което ми се случи, бе чисто стечение на обстоятелствата.
През лятото на 1976 г. отидох на митинг на Грег Стилсън в Тримбъл, град от трети избирателен окръг на Ню Хампшир. Ако си спомняш, тогава той издигаше за първи път кандидатурата си. По пътя към ораторската трибуна Стилсън стисна ръцете на много хора и един от тях бях аз. Оттук нататък историята ще ти се стори трудна за вярване, макар да си виждал как работи моята чудновата способност. Яви ми се видение, татко, не, нещо много повече — направо прозрение, ако не в библейския, то в доста близък до него смисъл. За мое удивление, то не бе тъй ясно, както обикновено — беше обгърнато в някаква непонятна светеща синева, каквато досега не беше имало, но затова пък бе невероятно мощно. Видях Грег Стилсън избран за президент на САЩ. Не мога да кажа след колко години, но дотогава той ще е почти напълно оплешивял. Навярно най- много след 14—18 години. Моята способност е да виждам, а не да тълкувам, и в този случай ми пречеше синият филтър, но и онова, което видях, ми стига. Ако Стилсън стане президент, той ще изостри до краен предел и бездруго напрегнатата международна обстановка. Ако Стилсън стане президент, той ще предизвика избухването на световна ядрена война. Първоначално конфликтът ще бъде разпален в Южноафриканската република. И докато се опомнят, в тази кървава баня ще бъдат въвлечени не някакви две-три, а цели двадесет страни, да не говорим колко още терористични групи ще хвърлят бомби.
Знам, че всичко това изглежда налудничаво. И на мен така ми изглежда. Ала тук няма място за съмнения, нито за опити да се омаловажава нещо толкова реално и неотложно. Никой не го подозира, но не пожарът в ресторанта ме накара да избягам от Чатсуъртови. Аз по-скоро бягах от Грег Стилсън и от дълга, който бях призван да изпълня. Като пророк Илия в пещерата и Йона в търбуха на кита. Смятах да изчакам и да видя как ще се развият събитията. Да видя дали ще се създадат предпоставки за подобно ужасно бъдеще. И навярно още бих изчаквал, ако миналата есен главоболията не бяха се влошили и не се бе случила онази неприятност в бригадата по маркировката на пътищата. Бригадирът Кийт Странг сигурно ще си спомни, че…
2
Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Норман Д. Върайзър, главен юрисконсулт на комисията. Свидетелствува мистър Кийт Странг, живущ на булевард Дезърт № 1421, град Финикс, щат Аризона.
Показанията са взети на 17 август 1979 г.
Върайзър: И значи по онова време Джон Смит е работел в Благоустройствения отдел на общината във Финикс, така ли?
Странг: Да, сър, така е.
В.: Това беше в началото на декември хиляда деветстотин седемдесет и осма година?
С.: Да, сър.
В.: А на седми декември случи ли се нещо особено, което да сте запомнили? Нещо свързано с Джон Смит?
С.: Да, сър, и още как!
В.: Бихте ли разказали пред комисията за този случай?
С.: Ами тогава ми се наложи да ходя до централния гараж, за да взема два сто и петдесет литрови бидона с оранжева боя. Правехме пътна маркировка, нали разбирате. Джони, искам да кажа Джон Смит, работеше на Роузмонт Авеню в деня, за който става дума. Полагаше разграничителната линия между пътните платна. Та, значи, аз се върнах там към четири и петнадесет, около четиридесет и пет минути преди края на работното време, и Хърман Джоелин, с когото вече разговаряхте, дойде при мен и ми рече: „Кийт, я виж какво става с Джони. Май нещо не е наред. Преди малко се опитах да му кажа нещо, а той все едно, че не чува. Едва не ме прегази. Трябва да направиш нещо.“ Така ми рече. А аз го попитах: „Какво му е, Хърми?“ И той ми отвърна: „Иди и виж сам, Кийт. На тоз господинчо май нещо му хлопа дъската!“ Подкарах нагоре по улицата и гледам, уж всичко беше както трябва отначало и после — леле, майчице!
В.: Какво точно видяхте?
С.: Преди да стигна до Джони ли?
В.: Да.
С.: Линията, която той нанасяше, се разкривяваше — отначало по малко, само тук-там. А Джони винаги е бил най-добрият по линиите. Сетне работата ставаше наистина дебела. Линията му шареше по цялото платно на грамадни криволици. На места изглеждаше дори сякаш се бе въртял в кръг, а пък веднъж вместо в средата я бе теглил към стотина метра покрай самия бордюр.
