В.: Какво направихте тогава?
С.: Спрях го. Искам да кажа, успях след време да го спра. Изравних колата си с машината за прокарване на линии и започнах да викам. Трябва да съм викал името му най-малко пет пъти, а той все не чуваше. Че като взе, та обърна оная пущина и право в колата, която аз карах! Така я блъсна, че едва не й продъни вратата. Хем и тя е собственост на пътната служба! Тогава аз се разсвирих с клаксона и се развиках, та той най-сетне, изглежда, чу. Спря машината и се обърна към мен. Попитах го какво, за бога, значи това.
В.: И той какво отговори?
С.: „Здравей“, ми рече и толкоз. „Здравей, Кийт“. Сякаш нищо не беше станало.
В.: А вие как реагирахте?
С.: Никак не му се зарадвах. Направо бях излязъл от кожата си. А Джони си стоеше, погледът му блуждаеше и се държеше за машината, сякаш щеше да падне, ако се пуснеше. Чак тогава се усетих, че той изглежда ужасно зле. Джони поначало си беше извънредно слаб, но сега бе станал бял като чаршаф, а ъгълчетата на устата му бяха… как да ви кажа… някак провиснали надолу. Дълго време като че ли изобщо не разбираше какво му говоря. Сетне погледна назад и видя каква я беше свършил с линията, как я бе наплескал по цялото платно.
В.: И какво каза?
С.: Каза, че съжалява. После нещо май се поолюля и се хвана за челото. Попитах го какво му е, и той ги заразправя едни объркани… направо безсмислици.
Коън: Мистър Странг, Комисията особено се интересува от всичко, каквото и да е то, казано от мистър Смит, което би могло да хвърли светлина върху случая. Можете ли да си спомните думите му?
С.: Ами, първо каза, че нищо му няма, освен дето му мирише на горена гума. На запалени автомобилни гуми. После каза: „Онзи акумулатор ще гръмне, ако го скачиш с другия“, и после нещо като: „В скрина имам картофи и двата радиоприемника са на слънце. Така че можем да потегляме.“ Доколкото си спомням, така беше. Нали ви казах — пълна безсмислица и щуротия.
В.: Какво се случи после?
С.: Той политна и щеше да падне. Аз го хванах за рамото и ръката — същата, която притискаше към лицето си. Тя се отмести и тогава видях, че дясното му око е плувнало в кръв. После той припадна.
В.: Но преди да припадне, каза още нещо, нали?
С.: Каза, да.
В.: Какво беше то?
С.: Беше това: „После ще му берем грижата на Стилсън, татко. Засега той е в мъртвата зона.“
В.: Сигурен ли сте, че точно тези бяха думите му?
С.: Да, сигурен съм. Никога няма да ги забравя.
3
… Когато дойдох в съзнание, видях, че са ме пренесли в барачката за инструменти в началото на Роузмонт Авеню. Кийт каза, че трябва незабавно да ида на лекар и да не се връщам на работа, докато не съм се прегледал. Бях много изплашен, татко, но не за онова, за което навярно си мислеше Кийт. Както и да е, записах се за преглед при един невролог, който Сам Уейзак ми бе препоръчал в писмото си в началото на ноември. Бях писал на Сам и бях му се оплакал, че се боя да шофирам, защото понякога ми се случва да виждам двойно. Сам ми отговори незабавно и ме посъветва непременно да отида при въпросния доктор Ван, тъй като намирал симптомите ми за много тревожни, но не смеел да поставя диагноза от разстояние.
Не го послушах и не отидох веднага. Изглежда, човек е така устроен, че съзнанието му отказва да приеме перспективата за края и аз се самозалъгвах — чак до случката с машината за пътна маркировка, — че това е временно и че ще се оправя. Явно не ми се е искало да си мисля какво ме чака. Но случката с машината за пътна маркировка бе твърде сериозна и аз отидох при доктора, защото бях много уплашен — не лично за себе си, а заради онова, което знаех.
Та отидох при доктор Ван, той ме изследва и ми каза как стоят нещата. Оказа се, че не разполагам с толкова време, с колкото си мислех, защото…
4
Из свидетелските показания пред така наречената „Комисия Стилсън“ под председателството на Уилям Коън, сенатор от Мейн. Разпитът се води от мистър Норман Д. Върайзър, главен юрисконсулт на комисията. Свидетелствува д-р Куентин М. Ван, живущ на Паркланд Драйв № 17, град Финикс, щат Аризона.
Показанията са взети на 22 август 1979 г.
Върайзър: След като приключихте с изследванията и бяхте готов с диагнозата, вие се срещнахте с Джон Смит в кабинета си, нали?
Ван: Да. Разговорът не беше от леките. Подобни разговори никога не са леки.
В.: Можете ли да ни го предадете в общи черти?
Ван: Да. Предвид необикновените обстоятелства считам, че може да не се съблюдава поверителния характер на отношенията между лекар и пациент. Най-напред казах на Смит, че е преживял нещо, което го е изплашило ужасно. Той се съгласи. Дясното му око, макар и малко по-добре, бе все още силно кръвясало поради спукване на капиляри. Ако позволите да покажа на схемата…
(Нататък част от показанията се прескача.)
В.: И след като обяснихте всичко това на Смит…?
Ван: Той ме попита за присъдата. Точно така се изрази: „Каква е присъдата?“ Бях поразен от спокойствието и твърдостта му.
В.: И каква беше присъдата, доктор Ван?
Ван: Моля? Мислех, че това вече е известно. Джон Смит имаше много напреднал тумор в мозъка, по- точно в предната част на едно от големите полукълба.
(Шум в залата; кратко прекъсване)
В.: Съжалявам за прекъсването, доктор Ван. Искам да напомня на зрителите, че това е заседание на сенатска комисия, която е орган за разследване, а не панаир. Или ще има ред в залата, или ще наредя да бъде опразнена.
Ван: Не се притеснявайте, мистър Върайзър.
В.: Много сте любезен, доктор Ван. Бихте ли казали на комисията как Смит прие новината?
Ван: Беше спокоен, необикновено спокоен. Предполагам, че дълбоко в себе си вече си бе поставил сам диагноза и тя съвпадаше с моята. Той обаче заяви, че е много уплашен, и ме попита колко му остава да живее.
В.: Какво му отговорихте?
Ван: Отговорих му, че на този етап подобен въпрос няма смисъл, тъй като още имаме възможност да действуваме. Обясних, че ще е необходимо да му се направи операция. Трябва да отбележа, че тогава не знаех нищо за неговата кома и за удивителното му, едва ли не фантастично, възстановяване.
В.: А той как се отнесе?
Ван: Каза, че операция няма да има. Каза го спокойно, но много, много твърдо. Никаква операция. Изразих надежда, че ще промени решението си, защото да се откаже от операция би означавало да подпише собствената си смъртна присъда.
В.: Реагира ли Смит на това предупреждение?
Ван: Поиска да му дам възможно най-точна оценка колко му остава да живее без такава операция.
В.: Дадохте ли му оценка?
Ван: В общи линии, да. Съобщих му, че никога не може да се предскаже с каква скорост ще се развие даден тумор, че знам случаи, когато латентната фаза е продължавала до две години, но че това е много рядко. Изказах предположение, че разумният срок, на който може да разчита без операция, е между осем и
