и той усещаше познатия прилив на безумно, невероятно могъщество, а ноздрите му се изпълваха с миризмата на горяла гума.
— Давай! — тихо го подкани някакъв глас отзад. — Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!
Обърна се и видя Франк Дод, облечен в черната си, гумирана пелерина. Гърлото му бе разрязано от ухо до ухо в широка алена усмивка, а очите му искряха с мъртвешка възбуда. Джони се обърна ужасен към Колелото, ала там сега се бе изправил Грег Стилсън, който се подсмихваше самодоволно и всезнаещо. Жълтата каска бе килната предизвикателно към тила му.
— Хей-хей-хей! — започна да напява той с плътен, резониращ и злокобен глас. — Залагай, залагай, залагай, от късмета си не бягай! Е, какво, приятел, ще вдигаш ли мерника?
Да, той искаше да го вдигне, чак до луната. Но когато Стилсън завъртя Колелото, Джони забеляза, че цялата му периферия е позеленяла, а всичките номера са само двойни нули. На всеки номер печелеше банката.
Той подскочи и се събуди. Целият остатък от нощта прекара загледан в мрака през заскрежения прозорец. Главоболието, което го мъчеше от пристигането му в Джаксън предния ден, го бе отпуснало и сега той се чувствуваше изтощен, но вътрешно спокоен. Седеше с отпуснати на коленете ръце. Не мислеше за Грег Стилсън, а за собственото си минало. Виждаше майка си да превързва одраното му коляно. Спомняше си как кучето бе съдрало целия гръб на кошмарната лятна рокля на баба Нели, как се бе смял тогава и как Вера го бе цапнала и му бе разцепила челото с камъка на годежния си пръстен. Спомняше си как баща му го учеше да слага червейче на въдичката и го успокояваше: „Червеят не го боли, Джони… поне така си мисля.“ Виждаше баща си да му подарява джобно ножче за Коледа, когато беше на седем години, и чуваше сериозния му глас: „Имам ти вяра, Джони.“ Всички тези спомени бяха нахлули вкупом в съзнанието му.
И ето че той тръгна в мразовитата утрин и обувките му заскриптяха по пътеката, разчистена в натрупания сняг. Дъхът му излизаше на пара и се кълбеше пред него. Луната бе залязла, но небето бе още черно и цялото в звезди, пръснати с просташко разточителство. „Божието ковчеже със скъпоценности“ — наричаше Вера такова небе. „Джони, ти сега надничаш в ковчежето на господа бога!“
Той се спусна по главната улица и спря пред малката сграда на пощата в Джаксън. Порови в джоба на връхната си дреха и измъкна писмата: до баща си, до Сара, до Сам Уейзак, до Банърман. Сложи куфарчето за документи на земята, като го придържаше между краката си да не падне, вдигна капака на пощенската кутия пред спретнатата тухлена постройчица, поколеба се за миг и пусна писмата. Чу ги как тропнаха на дъното — нямаше начин той да не бе първият, който изпращаше писма този ден в Джаксън — и сякаш за него удари дванадесетият кобен час. Писмата бяха пуснати и връщане вече нямаше!
Джони вдигна куфарчето и отново тръгна. Нищо не нарушаваше тишината освен скриптенето на обувките му. Големият термометър върху сградата с табела „Банков клон — Гранитен щат“86 показваше минус 16 градуса и във въздуха витаеше усещането за абсолютна безмълвна инертност, каквото може да се изпита единствено в мразовитите утрини на Ню Хампшир. Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Предните стъкла на паркираните коли бяха изчезнали под непрогледни пластове от скреж. Прозорците на къщите тънеха в мрак със спуснати пердета. Гледка, в която на Джони му се струваше, че има нещо зловещо и в същото време — свято. Той се помъчи да пропъди това чувство — в работата, по която беше тръгнал, нямаше нищо свято!
Джони пресече Джаспър Стрийт и пред очите му изникна сградата на общината — бяла и внушително елегантна зад ридовете от наринат, блещукащ сняг.
„Ей, умнико, казвай какви ще ги дъвчеш, ако се окаже, че вратата е заключена?“
„Е, когато се наложи, тогава ще му мисля!“ — Джони се огледа — наоколо нямаше жива душа. Съвсем друго би било, разбира се, ако очакваха президента да проведе някой от прословутите градски митинги. Достъпът до сградата би бил отрязан още от предната вечер и специалната охрана щеше да е вече по местата си вътре. Ала тук ставаше въпрос просто за един член на Камарата на представителите, един от четиристотинте и повечето като него средна ръка политици. Засега само средна ръка.
Джони изкачи стъпалата и натисна дръжката. Бравата не създаде никакви затруднения и той влезе в студеното антре, като затвори вратата след себе си. Главоболието отново го нападаше, присъединявайки мощните си талази към всеки от силните, чести удари на сърцето му. Той остави куфарчето на пода и без да сваля ръкавици, започна да масажира слепоочията си.
Неочаквано в тишината се разнесе приглушен писък. Вратата на стенния шкаф се заотваря бавно и от неосветената му паст изскочи нещо бяло и се строполи пред Джони.
Той едва се удържа да не извика. За миг бе помислил, че от шкафа пада трупът на убит човек, както става във филмите на ужасите. А в действителност беше най-обикновено табло от дебел картон с надпис: МОЛЯ, ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ, ПРЕДИ ДА СЕ ЯВИТЕ НА ИЗПИТ.
Джони го върна на мястото му и се насочи към вратата, зад която се намираха стълбите за горния етаж.
Тази врата обаче се оказа заключена.
Той се наведе, за да може в слабата светлина, която се процеждаше през единствения прозорец от уличните лампи, да разгледа ключалката. Беше обикновена секретна брава и той предположи, че ще успее да я отвори със закачалка за дрехи. Намери една в шкафа и промъкна куката й в процепа между вратата и касата. Намести я до езичето и започна да върти наляво-надясно. Главата му вече се пръскаше от болка. Най-сетне телената кука захвана езичето и то прещрака. Джони отвори вратата, вдигна куфарчето си и прекрачи прага, като продължаваше да държи закачалката в ръка. Дръпна вратата зад себе си, тя изщрака и отново се заключи. Той тръгна по тясната стълба, която заскърца и застена под тежестта му.
Стигна до малък коридор с по няколко врати от двете страни. Мина покрай ГРАДОУПРАВИТЕЛ и ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ, ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР и 00 — МЪЖЕ, СОЦИАЛНИ ГРИЖИ и 00 — ЖЕНИ.
В дъното на коридора имаше врата без надпис. Тя не беше заключена и изведе Джони в галерията над задните редове на общинската зала, която се разстилаше под краката му в налудничаво везмо от сенки. Той затвори вратата зад себе си и потръпна, защото ехото се заобажда глухо от всички кътчета на празната зала. По същия начин отекнаха стъпките му, когато тръгна — първо надясно през задната част на галерията, после наляво. Придвижваше се по дясното крило на залата, само че на седем-осем метра над пода. Спря над мястото на печката, право срещу подиума, където след малко повече от пет часа щеше да застане Стилсън.
Седна по турски на пода и се отпусна да си почине. Започна да диша дълбоко с надеждата, че ще му поолекне. Печката не бе запалена и той усещаше как студът прониква през дрехите и после чак до костите му. Генерална репетиция за погребалния саван.
Когато главата му се пооправи, той повдигна с палци закопчалките на куфарчето си. Ехото поде изщракването, както бе направило със стъпките му, и през залата премина пукотевица, сякаш един след друг бяха заредени два пистолета.
„Законът на Запада“ — съвсем без връзка мина през ума му. Това бяха думите на прокурора, когато съдебните заседатели признаха Клодин Лонже за виновна в убийството на своя любовник. — „Тя бе постъпила по закона на Запада.“
Джони погледна към отвореното куфарче и потърка очи. За миг погледът му се раздвои, но скоро всичко се върна на фокус. Бяха го нападнали видения направо от пода, където седеше. Те идеха далеч от миналото — ако се бяха запечатали на фотографска хартия, тя щеше да е вече с бакърен оттенък. На същото това място бяха застанали мъже, които пушеха пури, шумно разговаряха и се смееха, докато чакаха да започне общото събрание на гражданите. Коя година беше това? 1920-а? 1902-ра? От атмосферата на тази сцена лъхаше нещо зловещо, което смущаваше Джони. Един от мъжете говореше за цената на уискито и си чоплеше в носа със сребърна зъбочистка, а…
(А преди две години бе отровил жена си.)
Джони потръпна. Ала все едно, видяното не беше от значение. Въпросният мъж отдавна бе умрял.
Погледът му се спря на лъскавата пушка долу.
„За такова нещо по време на война се дават медали“ — помисли си той.
Зае се да сглоби оръжието. И всяко „щрак“ отекваше тържествено в ушите му като зареждане на пистолет.
Той пъхна пет патрона в магазина на „Ремингтон“-а.
