— Добре. Благодаря.
Бони му пусна сияйната работна усмивка, но той вече си тръгваше. Лицето му бе силно пребледняло, а според Бони и целият му вид говореше, че го измъчва страшна болка.
Тя бе твърдо убедена, че го е чула да казва „фойерверк“.
4
Елтън Къри работеше като кондуктор по линията Финикс — Солт лейк Сити на компанията „Амтрак“. Високият мъж се появи на секундата в 10 ч на трети януари и Елтън му помогна да изкачи стъпалата на вагона, защото човекът здравата накуцваше. В едната си ръка той държеше стара, омърляна и разръфана пътна чанта от кариран плат, а в другата — ново-новеничко куфарче за документи от скъпа кожа. От начина, по който го носеше, можеше да се заключи, че куфарчето е доста тежко.
— Ще разрешите ли да ви помогна? — посегна Елтън към куфарчето, ала високият мъж му подаде пътната чанта заедно с билета си.
— Няма нужда, ще събера билетите, когато тръгнем, господине.
— Добре, благодаря.
„Много учтив и приятен младеж — бе казал на хората от ФБР Елтън Къри, когато по-късно дойдоха да го разпитат. — А и доста щедър с парите.“
5
На шести януари 1979 г. в Ню Йорк бе облачно и мрачно. Изглеждаше, че всеки миг ще падне сняг, но тъй и не заваля. Джордж Клемънтс бе паркирал таксито си пред хотел „Билтмор“ срещу централната гара.
Вратата се отвори и с предпазливите движения на болен в таксито влезе побеляващ млад човек. Сложи на седалката до себе си пътна чанта и куфарче за документи, дръпна вратата, облегна назад глава и затвори за минутка очи, сякаш бе много, много уморен.
— Накъде, приятел? — попита го Джордж. Пътникът погледна някакво листче и рече:
— До автобусната станция „Порт Оторити“.
Джордж подкара колата.
— Ти нещо страшно си се жлътнал, приятел. Точно така изглеждаше зет ми, когато го заболя жлъчката. И ти ли имаш камъни?
— Не.
— Зет ми казва, че нищо не боляло тъй, както камъни в жлъчката. Освен може би камъни в бъбреците. А знаеш ли как го скастрих аз? Казах му, че говори като някой дрисльо. „Анди — викам му, — ти си екстра момче и аз много те обичам, ама ги говориш като някой дрисльо! Имал ли си някога рак, Анди?“ Попитах го, нали разбираш, имал ли е някога рак. Защото всеки знае, че ракът е най-лошото, нали така?
Джордж се вгледа изпитателно в огледалото на предното стъкло.
— Кажи ми честната, приятел… да не си зле? Защото истина ти казвам, приличаш на жив труп.
— Нищо ми няма — отвърна пътникът. — Просто… си спомних за едно друго пътуване с такси, отпреди няколко години.
— Хубаво тогава — дълбокомислено заяви Джордж, давайки вид, че разбира за какво става въпрос. Вари го, печи го — Ню Йорк бе пълен с всякакви чалнати. И след тази малка пауза за размишление той продължи да разказва за зет си.
6
— Мамо, този чичко болничък ли е?
— Шшт.
— Кажи де, болничък ли е?
— Тихо, Дани!
Тя погледна към човека на автобусната седалка от другата страна на пътеката с извинителна усмивка, сякаш казваше: „Нали ги знаете децата, приказват каквото им дойде на езика…“ Ала той сякаш нищо не бе чул. Бедният, наистина имаше вид на болен. Дори четиригодишният Дани го бе разбрал. Човекът тледаше апатично навън, където снегът бе завалял малко след като пресякоха границата на щата Кънетикът. Бе прекомерно бледен, прекомерно слаб и шията му бе обезобразена от страшен, Франкенщайнски белег, който излизаше изпод яката на палтото и стигаше почти до челюстта. Сякаш в недалечното минало някой се бе опитал да му отреже главата и за малко не бе успял.
Автобусът на компанията „Грейхаунд“ пътуваше за Портсмут и трябваше да пристигне вечерта в 9 ч 30 мин, ако не се забавеше заради снега. Джули Браун отиваше със сина си на гости у свекърва си и знаеше, че както винаги старата проклетница щеше да разглези безобразно Дани, а на него и без това много не му трябваше.
— Искам да ида да видя.
— Не, Дани!
— Искам да видя дали е болничък.
— Не!
— Иии, ами ако е умял? — Очите на Дани светнаха при мисълта ма такава вълнуваща перспектива. — Ако сега е умял?
— Млъкни, Дани!
— Чичко — викна детето, — ти умял ли си?
— Затваряй си устата! — изсъска Джули с пламнали от срам страни.
Дани наду гайдата — плачеше насила, подсмърчаше и виеше противно, както винаги, когато не успееше да се наложи. От този плач на Джули й идеше да го защипе и да го стиска за ръцете, че да има поне за какво да реве. Пътуването с автобус по нощите през поредната идиотска виелица с циврещия й син неминуемо я караше да се ядосва задето собствената й майка не бе се погрижила да я кастрират преди да достигне детеродна възраст.
Тъкмо в този миг човекът от съседната седалка се обърна към нея и се усмихна с уморена, измъчена и въпреки всичко доста приятна усмивка. Тя забеляза, че очите му са ужасно зачервени, сякаш е плакал. Опита се да отвърне на усмивката му, но се получи много фалшиво и смутено. Лявата страна на пътника, която бе обърната към нея, с кръвясалото око и белега на шията изглеждаше зловеща и от блъскваща.
Джули се надяваше, че няма да пътуват заедно чак до Портсмут, но се оказа, че и той бе дотам. Тя го зърна на автогарата тъкмо когато бабата на Дани грабваше в прегръдките си щастливо кикотещия се внук. Видя странния спътник да се отправя, накуцвайки, към изхода, стиснал в една ръка оръфана пътна чанта, а в другата — съвършено ново куфарче за документи. И за един кратък миг по гърба й пролази вледеняваща тръпка. Човекът всъщност не куцаше, а на всяка стъпка сякаш политаше да падне по очи. Ала в движението му се долавяше някаква непреклонна решимост, каза по-късно Джули пред полицията на щата Ню Хампшир. Като че ли бе тръгнал към ясно определена цел и нямаше на света сила, която да му попречи да я достигне.
Сетне мракът го погълна и той изчезна от погледа й.
7
Тимсдейл е малко градче в Ню Хампшир западно от Дърам, в периферията на трети избирателен окръг за Конгреса на САЩ. Поминъкът на жителите му се осигурява от най-малката фабрика в системата от предприятия на Роджър Чатсуърт, легнала като някой почернял от сажди тухлен мастодонт върху брега на местната рекичка. Единствената скромна слава, за която градчето би могло да претендира (според твърденията на местната търговска палата), е, че тук за пръв път в Ню Хампшир било въведено електрическото улично осветление.
Една вечер в началото на януари в единственото заведение на Тимсдейл, където човек можеше да
