изпие чаша бира, влезе млад, преждевременно побеляващ мъж, който накуцваше. Собственикът, Дик О’Донъл, стоеше зад бара. Заведението бе почти празно, защото бе средата на седмицата, а и от север пак идеше поредният циклон. Снегът бе натрупал вече пет-шест сантиметра и нямаше никакво намерение да спира.
Накуцващият изтупа крака, приближи се до бара и си поръча чаша светло. О’Донъл му я подаде. Човекът си поръча още две. Пиеше, без да бърза, и гледаше телевизора над бара. Цветовете бяха размазани — така беше от няколко месеца вече — и Руди Джордаш приличаше на трансилвански вампир. О’Донъл не помнеше да бе виждал новодошлия преди.
— Желаете ли още едно? — попита той на връщане към бара от масата в ъгъла, където дремеха две дърти кранти.
— Още едно няма да ми навреди — съгласи се младият мъж. — Виждам, че ви е личен познат. — Той посочи към стената над телевизора.
Там бе закачена увеличена и оградена в рамка политическа карикатура. На нея бе изобразен Грег Стилсън с килнатата си каска на строителен работник, който изритваше по стълбите на Капитолия някакъв тип в официален костюм. Въпросният тип бе Луис Куин, конгресменът, уличен преди малко повече от година, че взима подкупи в аферата със скубането по обществените паркинги. Текстът под карикатурата гласеше: „Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“ Напряко през карикатурата бе написано с едър, разтегнат почерк: „На Дик О’Донъл, съдържател на най-готиния бар в трети избирателен окръг! Все тъй екстра да се лее бирата при тебе, Дик! — Грег Стилсън“.
— Уха, и още как! — оживи се О’Донъл. — Той произнесе реч тук по време на последната си кампания за Конгреса. Беше разлепил из целия град обяви: „Който иска да му удари една за сметка на Грег, нека се отбие в бара на Дик в два часа следобед в събота.“ Най-големият удар, който съм правил за един ден! Уж да ги почерпи само с по една, а той взе, че плати цялата сметка накрая! Кажи де, може ли да има по-голям симпатяга, а?
— Виждам, че го смяташ за страхотна личност.
— Да, така е. И с най-голямо удоволствие ще огрухам всеки, който мисли иначе.
— Е, аз няма да рискувам. — Посетителят сложи на масата три монети. — Пийни и ти едно от мен.
— О, чудесно. С най-голямо удоволствие. Благодаря ви, мистър…?
— Казвам се Джони Смит.
— А аз Дики О’Донъл. Радвам се, че се запознахме. — Той си наля една бира от крана. — Да, Грег направи много за този край. И макар мнозина да се страхуват да го кажат на висок глас, аз не съм от тях — мога и да го извикам, ако трябва: Някой ден Грег Стилсън може да стане и президент!
— Наистина ли мислиш така?
— Наистина. — О’Донъл се върна на бара. — Ню Хампшир е вече тесен за Грег. Той е политик и половина, а щом аз го казвам, това значи много! Винаги съм смятал, че цялата им пасмина са чисто и просто сбирщина мошеници и търтеи. И сега тъй мисля, но Грег е изключение. Той е честен, открит човек. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще говоря така, щях да му се изсмея в лицето. Щях да му река: по-скоро ще ме хванеш да чета поезия, отколкото да се размекна за някакъв си политик — тъй щях да му река. Но дявол го взел, хе това се вика мъж на място!
— Повечето от тези симпатяги — възрази Джони, — се пишат за твои приятели, докато трае предизборната кампания, но щом влязат вътре, начаса ти бият дузпата — получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам до следващите избори. Аз самият съм от Мейн и знаеш ли какво стана единствения път, когато реших да пиша на Едуард Мъски? Вместо отговор получих една стандартна попълнена бланка!
— Виж, Грег си идва в окръга всеки божи уикенд! Е, това прилича ли ти на „получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам до следващите избори“, а?
— Всеки уикенд, казваш? — Джони отпи от бирата си. — И къде приема — в Тримбъл? В Риджуей? В големите градове?
— Той си има система — каза О’Донъл със страхопочитанието на човек, неспособен да живее подредено. — Набелязал е петнадесет града, от големите като Капитал Сити до такива загубени като Тимсдейл и Куртърс Ноч. Кара ги един по един всяка седмица, докато не обходи целия списък, и после пак започва отначало. Знаеш ли що за градче е Куртърс Ноч, а? Има-няма осемстотин жители, така че как ти се вижда човек, който всеки уикенд се вдига от Вашингтон и отива в Куртърс Ноч, за да кибичи в неотопления клуб, докато му посинее задникът от студ? Това прилича ли ти на „получих, каквото ми трябваше, и не искам да те знам“?
— Не, не ми прилича — каза Джони откровено. — И с какво се занимава там? Само с ръкостискания ли?
— Не. Той ангажира във всеки град по една зала за цялата събота. Отива в около десет часа сутринта и хората могат да влизат при него и да разговарят, да кажат какво мислят. Ако имат въпроси, той им отговаря. Ако не може да отговори, намира отговора, като се върне във Вашингтон. — Съдържателят изгледа победоносно Джони.
— Кога идва за последен път в Тимсдейл?
— Преди около два месеца. — О’Донъл отиде до касата и запрелиства някаква купчинка книжа до нея. Извади една поизмачкана изрезка от вестник и я сложи на бара пред Джони. — Ето го списъка. Хубаво го погледни и кажи как ти се струва.
Изрезката беше от вестника на Риджуей и вече бе порядъчно остаряла. Заглавието на материала гласеше: СТИЛСЪН ОБЯВЯВА ЦЕНТРОВЕ ЗА ОБРАТНА ВРЪЗКА. Първият абзац сякаш бе дословно преписан от личното тефтерче на Грег с готови фрази за пред пресата. По-надолу следваше пълният списък на градовете, където щеше да прекара съботите си, както и планираните дати. Следващото му идване в Тимсдейл се падаше към средата на март.
— Струва ми се много добре замислено — призна Джони.
— Да, и аз съм на същото мнение. Много хора са на същото мнение.
— Според тази изрезка той е трябвало да бъде в Куртърс Ноч миналия уикенд.
— Точно така. — О’Донъл се засмя. — Пустият му Куртърс Ноч! Ще пиеш ли още една бира, Джони?
— Само ако и ти пиеш. — Джони сложи на бара два долара.
— Че защо пък не?
Една от дъртите кранти, дето дремеха в ъгъла, стана и пусна няколко монети в грамофона автомат. Тами Уинет запя с остарял, уморен глас, сякаш не се чувствуваше добре в този бар: „На своя мил бъди опора“.
— Ей, Дик — изграка другата кранта. — Ти май не си чувал за обслужване в това заведение?
— Затваряй си човката! — кресна й О’Донъл.
— Я си таковай таковата! — изкудкудяка в отговор тя.
— По дяволите, Клариса! Колко пъти съм ти казвал да не псуваш в бара ми! Колко пъти…
— О, стига си мрънкал, ами дай по една бира.
— Ох, как ги мразя! — измърмори О’Донъл. като се обърна към Джони. — Тия спиртосани, извратени брантии! И двете са на по милион години, но няма да се учудя, ако и мене закопаят и се изплюят на гроба ми един ден. И туй ако е свят, здраве му кажи!
— Прав си.
— Извини ме, ей-сегичка ще се върна. Имам едно момиче да ми помага, но през зимата идва само в петък и събота.
О’Донъл наточи две чаши бира и ги занесе на масата в ъгъла. Наведе се и каза нещо на жените, на което Клариса отговори:
— Таковай си таковата! — И пак се изкиска. В заведението витаеха духовете на безбройните загинали сандвичи. Тами Уинет се пребори с издрасканата стара плоча, която пращеше като пуканки по нагорещен тиган. Радиаторите бълваха непоносимо тежък задух, а отвън заледеният сняг бръснеше безмилостно прозорците. Джони разтърка слепоочията си. Беше влизал в същия такъв бар в стотина други забутани градчета като това. Главата му се цепеше от болка. Ръкуването с О’Донъл му бе разкрило, че съдържателят на бара имал куче — огромен мелез, трениран от него да се хвърля по команда върху човек. Заветната мечта на О’Донъл бе някоя вечер в дома му да се вмъкне крадец, та да има законно основание да насъска срещу него грамадното си псе и проклетите извратени хипита и омразни наркомани да намалеят поне с
