един.
О, как го болеше главата!
О’Донъл се върна зад бара, като изтриваше ръка в престилката си. Тами Уинет завърши и започна Ред Совин — той пък се обаждаше по радиотелефона от колата си на своето „малко мече“.
— Още веднъж благодаря за бирите — каза съдържателят и наточи две чаши.
— Беше ми много приятно — отвърна Джони, без да откъсва очи от изрезката. — Значи миналата седмица в Куртърс Ноч, идната — в Джаксън. Този пък не съм го и чувал. Трябва да е някое съвсем малко градче, а?
— Само името му е град — потвърди О’Донъл. — Някога там имаше ски-център, но фалира. Сега върлува адска безработица. Карат на едно нищо и никакво производство на целулоза и дребно земеделие. И все пак, бога ми, той намира време да ходи и при тези хора, да им говори, да им слуша оплакванията. Ти от кой край на Мейн си, Джони?
— Луистън — излъга Джони. В изрезката пишеше, че Грег Стилсън ще се срещне с всички, които желаят, в сградата на общината.
— Сигурно си бил на ски по нашите места, а?
— Не, пострадах с крака преди време. Вече не карам ски. Просто минавам оттук. Благодаря ти, че ми показа това. — Джони върна изрезката. — Много е интересно.
О’Донъл я прибра внимателно сред книжата си. В този свят той притежаваше един празен бар, едно злобно куче вкъщи, готово да прегризе гърлото на всеки, срещу когото го насъскат, и един Грег Стилсън. Грег Стилсън бе идвал в неговия бар.
Внезапно на Джони му се прииска да умре. Ако неговата способност е дар от бога, то значи бог е един опасен луд, който трябва да бъде обезвреден. Ако бог желаеше да унищожи Грег Стилсън, защо не бе го обесил с пъпната му връв, преди да го изпрати на бял свят от майчината утроба? Или да го бе задавил до смърт с парче месо? Или да го бе убил с електрически ток някой път, когато завърташе копчето на радиото? Или да го бе удавил в плувния басейн? Защо на бог му е необходим Джони Смит да му върши черната работа? Е, да, спасението на света не е работа на твореца — то е работа на всякакви откачени, нека те се блъскат вместо него. В този миг Джони реши да остави Грег Стилсън на мира и да се изплюе в лицето на господа!
— Ей, Джони, лошо ли ти стана? — попита О’Донъл.
— Какво? А, нищо ми няма!
— Имаше малко странен вид.
Както казваше Чък Чатсуърт: „Ще го убия. Защото в противен случай ще ме е страх, че милионите и милиони унищожени от него хора ще ме преследват до гроба.“
— Изглежда, нещо съм се отнесъл — оправда се Джони. — Искам да знаеш, че наистина ми достави удоволствие да си пийнем с теб.
— Също и на мен — отвърна О’Донъл с грейнало лице. — Добре би било повечко от хората, които идват насам да бяха като теб. Пътят им за зимните курорти и ски-центровете минава оттук, но стискат парите си за тузарските места! Ако разчитах, че ще се отбиват при мен, бих подредил тъй, че да им харесва. С рекламни афиши от Швейцария и Колорадо, както му е редът, с камина. Щях да заредя в автомата плочи с рок вместо с тази посрана музика. Щях… нали ме разбираш, с удоволствие щях да се развъртя. — Той сви рамене. — По дяволите, да не съм по-лош от другите я?
— Разбира се, че не си — успокои го Джони, слизайки от високото столче, ала в същото време си мислеше за кучето, тренирано да се хвърля на месо, и за лелеяния хипи-хахо-крадец.
— Кажи на приятелите си, че ги чакам в мойто барче.
— Непременно — обеща Джони.
— Ей, Дик — провикна се една от крантите. — Да си чувал някога за културно обслужване в това заведение?
— Да се задавиш дано! — изруга О’Донъл, пламнал от гняв.
— Таковай си таковата! — озъби му се Клариса и се закиска. Джони се измъкна тихо навън, където го посрещна засилващата се снежна буря.
8
В Портсмут Джони бе отседнал в хотел „Холидей Ин“. Когато се прибра тази вечер, той каза на администратора да му приготви сметката, защото на другата сутрин напуска.
Качи се в стаята си и седна зад безличното писалище, каквото има във всеки хотел от веригата „Холидей Ин“ в стотици други градове. Извади всичката хартия за писма и стисна химикалката с хотелската емблема. В главата му блъскаха чукове, но имаше неотложни писма. Моментното му опълчване срещу съдбата — ако можеше така да се нарече — бе преминало. Той имаше сметки за разчистване с Грег Стилсън.
„Полудял съм — мислеше си Джони. — Това е истината. Напълно съм откачил.“ Вече виждаше заглавията във вестниците: ПСИХОПАТ СТРЕЛЯ В КОНГРЕСМЕН ОТ НЮ ХАМПШИР. СТИЛСЪН УБИТ ОТ ДУШЕВНО БОЛЕН. ДЪЖД ОТ КУРШУМИ ПОКОСЯВА ЧЛЕН НА КОНГРЕСА В НЮ ХАМПШИР. А за ПРОНИКНОВЕНО ОКО направо ще бъде празник: САМОЗВАНЕЦ-„ЯСНОВИДЕЦ“ ЗАСТРЕЛВА СТИЛСЪН. 12 БЕЛЕЖИТИ ПСИХИАТРИ ОБЯСНЯВАТ ПОДБУДИТЕ НА СМИТ. А онзи тиквеник Дийс навярно щеше да добави и своя разказ как Джони го е заплашвал, че ще си вземе карабината „да застреля този навлек“.
„Чиста лудост.“
Дългът към болницата бе ликвидиран, но ето че щеше да открие нова сметка от друго естество и пак баща му трябваше да я плаща. На двамата с втората му жена им предстоеше дълги дни да се пържат под отразената светлина на неговата незавидна известност, да бъдат обстрелвани със злобни писма. Всичките му познати щяха да ги разпитват — и Чатсуъртови, и Сам, и шерифа Джордж Банърман… Може би дори Сара? Е, възможно бе и да не стигнат чак до нея. В края на краищата не ставаше въпрос за покушение срещу президент. Поне засега не. „И макар мнозина да се страхуват да го кажат на висок глас, аз не съм от тях — мога и да го извикам, ако трябва: Някой ден Грег Стилсън може да стане и президент!“
Джони разтри слепоочията си. Главоболието настъпваше на тежки, бавни талази, но писмата чакаха него и сами нямаше да се напишат. Той придърпа първия лист към себе си, взе писалката и написа „Мили татко“. Навън снегът драскаше по стъклата с онзи сух звук на сипещ се пясък, който означаваше, че работата е сериозна. Най-сетне писалката се задвижи по чистия лист, като отначало се запъваше, но постепенно набра скорост.
ГЛАВА XXVII
1
Джони се изкачи по дървените стъпала, изчистени от снега и посипани със сол. Мина през двойните врати и влезе във фоайе, облепено с образци на изборни бюлетини и обявления за специално общоградско събрание, насрочено тук, в Джаксън, за трети февруари. Имаше и обява за предстоящото посещение на Грег Стилсън и плакат с портрета на ЧОВЕКА, КОЙТО… — самият той, с килнатата защитна каска и с характерната си усмивка „на верев“, която сякаш казваше: НЕ НИ МИНАВАТ НА НАС ТЕЗИ, БАКО! Малко вдясно от зелената врата, водеща към залата, Джони съзря надпис, който го изненада тъй силно, че известно време продължи да го разглежда мълчаливо, а от устата му се вдигаха бели струйки пара. ПРОВЕЖДАТ СЕ ШОФЬОРСКИ ИЗПИТИ — гласеше надписът, закрепен върху дървена поставка. — ПРИГОТВЕТЕ ДОКУМЕНТИТЕ СИ!
Джони отвори вратата и влезе. Блъсна го вълна замайващо загрят въздух, който идеше от нажежената до червено огромна печка, и пред очите му изникна седнал зад едно бюро полицай в скиорско яке с разтворен цип. Върху бюрото, отрупано с формуляри, имаше и прибор за определяне остротата на зрението.
Полицаят вдигна поглед и Джони усети как стомахът му се сви на топка.
