— С какво мога да ви бъда полезен, господине?
Джони попипа фотоапарата, провесен през врата му.
— Ами, дали ще може да поразгледам? Аз работя за списание „Янки“. Замислили сме богато илюстрован материал за архитектурата на градските общини в Мейи, Ню Хампшир и Върмонт. Така че са необходими страшно много снимки.
— Разбира се, разбира се, работете, не се притеснявайте — каза полицаят. — Жена ми редовно чете „Янки“. Аз обаче заспивам на първата страница.
Джони се усмихна.
— В архитектурата на Нова Англия има нещо… хм… сурово.
— Сурово ли… — повтори неуверено полицаят, но не продължи темата. — Следващият, моля!
Към бюрото се приближи младеж. Той подаде изпитната си бланка и полицаят му рече:
— Погледнете, ако обичате, през окуляра и назовете пътните знаци и указатели, които ще ви покажа.
Младежът залепи око към апарата. Полицаят постави върху изпитната му бланка лист с правилните отговори. Джони закрачи по централната пътека на общинската зала в Джаксън и щракна с фотоапарата си към ораторската трибуна.
— Знак „стоп“… — проговори зад гърба му младежът — … следващият знак изисква да дадеш предимство… следващият пък е указателен… забранен завой надясно, наляво, нещо такова…
Не бе очаквал в общинската зала да намери полицай. Не беше си дал дори труд да купи филм за фотоапарата, който използуваше за камуфлаж. Ала вече бе късно за отбой. Беше петък и ако нямаше изменения в плановете, Стилсън щеше да бъде тук утре. Щеше да отговаря на въпросите и да изслушва предложенията на достопочтените жители на Джаксън. Щеше да бъде ограден с достатъчно внушителен антураж: двама-трима помощници, още толкова съветници, както и неколцина младоци в прилични костюми и спортни якета, които до неотдавна са ходели с джинси и са карали огромни мотоциклети. Грег Стилсън си оставаше непоклатим привърженик на идеята за необходимостта от охрана на личността. На митинга в Тримбъл те се бяха въоръжили с подрязани кийове за билярд. Дали сега вече не носят пистолети? Нима би било трудно за един член на Камарата на представителите да си издействува разрешение за носене на скрито оръжие? Най-вероятно не. Джони можеше да разчита на един-единствен шанс и трябваше да се постарае да го използува докрай. Ето защо беше много важно да огледа мястото, да прецени дали би могъл да порази Стилсън тук, в сградата, или по-добре да го причака на паркинга, спуснал стъклото на колата си и приготвил пушката на колене.
И така, той бе тук и правеше оглед на мястото, а на по-малко от десет метра някакъв местен полицай провеждаше изпит по правилника за движението на бъдещи шофьори.
Вляво имаше дъска за обяви. Джони насочи към нея празния си фотоапарат и щракна. Защо за бога не бе отделил още две минутки да купи филм и да го зареди? Дъската бе покрита с типичните за един малък провинциален градец бъбриви съобщения за вечери на постен боб, предстоящо представление на училищния театър, сведения за собствениците на домашни кучета и естествено допълнителна реклама за Грег. Една обява на официална бланка гласеше, че председателят на Градската управа в Джаксън търси да назначи някой, който може да стенографира, и Джони се зачете в нея, сякаш много го бе заинтересувала, а в това време умът му трескаво работеше.
Разбира се, ако се окажеше, че в Джаксън е невъзможно, или просто твърде рисковано, той би могъл да изчака до следващата седмица, когато Стилсън щеше да повтори целия спектакъл в Ъпсън. Или пък до по- следващата седмица в Тримбъл. Или до още по-следващата седмица. Или въобще никога.
Трябваше да стане тази седмица. Трябваше да стане утре.
Той щракна голямата печка в ъгъла, после вдигна поглед нагоре. Имаше балкон — или по-скоро галерия. Тя бе оградена с парапет на височината на половин човешки бой от широки, боядисани в бяло летви с изрязани в декоративна плетеница ромбчета и завъртулчици. Човек преспокойно би могъл да се свие зад този парапет и да наблюдава през някоя от дупчиците. И когато дойдеше моментът, можеше да се изправи и…
— Какъв е този фотоапарат?
Джони се извърна, сигурен, че това бе полицаят, който ще поиска да разгледа празния му фотоапарат, после ще поиска някакъв документ за самоличност и — край!
Но не беше полицаят. Беше младежът, който се явяваше на шофьорски изпит — около двадесет и две годишен, с дълга коса и приятни, открити очи. Носеше велурено яке и избелели джинси.
— „Никон“ — отвърна Джони.
— Хубава марка, няма грешка. Аз съм направо побъркан на тази тема. От колко време работиш за „Янки“?
— Ами, аз съм нещатен. Понякога сътруднича на „Янки“, друг път — на „Кънтри Джърнъл“ или на „Даунийст“.
— Не си стигал до някой от големите, като „Пийпл“ или „Лайф“?
— Поне засега не съм.
— Каква бленда използуваш тук?
„Какво, по дяволите, пък е тази бленда?“
Джони сви рамене.
— Карам повече по нюх.
— Искаш да кажеш на око — усмихна се младежът.
— Точно така, на око.
„Изчезвай, малкия, моля те, изчезвай!“
— И аз се интересувам от свободна практика. — Младежът цял засия. — Заветната ми мечта е някой ден да снимам нещо като вдигането на флага на Иво Джима85.
— Чувал съм, че там работата била нагласена — отбеляза Джони.
— Може, напълно е възможно. И все пак това е класика! Ами какво ще кажеш за първата снимка на летяща чиния в момента на приземяване? Ех, такова да ми падне! Както и да е, аз вече съм събрал цяла папка с неща, които съм снимал наоколо. С кого в „Янки“ си във връзка?
Джони вече се обливаше в пот.
— Всъщност те ми се обадиха за тази работа — замънка той. — Беше…
— Мистър Клосън, елате, ако обичате — подвикна нетърпеливо полицаят. — Бих искал да прегледаме заедно вашите отговори.
— Опа, началството зове! Довиждане, приятел.
Клосън бързо се отдалечи и като се сдържаше да не го чуят, Джони едва доловимо си отдъхна. Време бе да си обира крушите, и то незабавно.
Той щракна още един-два „кадъра“, колкото да не прилича съвсем на отстъпление в паническо бягство, но едва ли би могъл да каже какво бе попаднало пред обектива му. Чак тогава си излезе.
Клосън, младежът във велуреното яке, го бе забравил напълно. Той явно бе скъсан на писмения изпит и сега спореше разпалено с полицая, който само клатеше отрицателно глава.
Джони се спря за момент в антрето на общината. Вляво беше гардеробът. Вдясно — някаква врата. Той натисна бравата и тя се отвори. Тясна стълба водеше нагоре в полумрака. Горе, разбира се, трябваше да се намират канцелариите на общинските служители. Както и галерията.
2
Беше отседнал в „Джаксън Хаус“ — приятно хотелче на главната улица. Собствениците му го бяха подновили старателно, хвърляйки доста средства, които очевидно се бяха надявали да възстановят покрай новия ски-център в подножието на възвишенията Джаксън. Ала ски-центърът бе фалирал и приятното хотелче едвам удържаше да не го последва. Дежурният администратор дремеше над чаша кафе, когато Джони се измъкна покрай него навън, стиснал в лявата си ръка куфарчето за документи. Беше събота, четири часът сутринта.
Не бе успял много да спи. Едва след полунощ се бе унесъл за малко в лека дрямка и веднага бе започнал да сънува. Отново бе 1970 г., по времето на карнавала. Стояха със Сара пред Колелото на късмета
