непосилно да свърже брошурите с образа на религиозната, но все пак земна жена, която помнеше от времето преди комата.
Три дни след инцидента със снимката на майката на Уейзак един строен, тъмнокос журналист на име Дейвид Брайт от Бангорския вестник „Дейли Нюс“ се появи на вратата на стаята му и помоли Джони за кратко интервю.
— Питахте ли лекарите?
— Всъщност не.
— Добре. Тогава с удоволствие ще поговоря с вас.
— Ей такива хора обичам! — Брайт се приближи и седна.
Започна с въпроси за катастрофата и за това какви мисли и чувства са го вълнували, когато се измъкнал от комата и разбрал, че е проспал почти половин десетилетие. Джони му отговори честно и без заобикалки. После Брайт подхвърли, че чул от свой „източник“, за някакво „шесто чувство“, което Джони бил развил в резултат на произшествието.
— Искате да разберете дали съм ясновидец?
Брайт се усмихна и сви райене:
— Като начало, да.
Джони бе мислил внимателно над думите на Уейзак. И колкото по-дълго мислеше, толкова по- определено му се струваше, че Уейзак бе постъпил съвсем правилно, като бе затворил телефона, без да каже нищо. В тази връзка започна да си спомня „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс. Лапата изпълнява желания, но за всяко от трите си желания плащаш такава цена, че да ти се завие свят. Бабата и дядото си пожелават сто лири. Синът им загива поради заводска злополука и те получават сто лири обезщетение. Тогава бабата пожелава да й върнат сина и той наистина се връща, но преди бабата да успее да му отвори и да види какъв ужасен призрак е извадила от гроба, дядото използува последното желание да го отпрати. Както се бе изразил Уейзак, някои неща е по-добре да си останат ненамерени.
— Аз съм ясновидец толкова, колкото и вие — заяви Джони.
— Според моя източник…
— Не, не е вярно…
Брайт се усмихна леко недоверчиво, подвоуми се дали да не продължи да настоява на своето, но после обърна нова страница в бележника си. Започна да разпитва Джони за перспективите му в бъдеще, с какви чувства ще търси отново място в живота и пак получи възможно най-откровен отговор.
— И така, какво ще правите, като излезете оттук? — Журналистът затвори бележника.
— Още не съм мислил за това. Засега се мъча да свикна с мисълта, че президентът се казва Джералд Форд.
Брайт се засмя.
— И не сте единствен, приятелю.
— Сигурно ще се хвана пак като учител. Само това мога. Но сега-засега е прекалено рано да се мисли по тоя въпрос.
Брайт благодари за интервюто и си тръгна. Статията му се появи във вестника след четиридесет и осем часа, в деня, преди да оперират краката на Джони. Бе поместена най-долу на първата страница под заглавие: ДЖОН СМИТ, СЪВРЕМЕННИЯТ РИП ВАН УИНКЪЛ, ПРЕД ПРАГА НА ДЪЛГОТО ЗАВРЪЩАНЕ. Имаше три снимки — едната на Джони, взета от годишника на гимназията в Клийвс Милс (снимката бе направена по-малко от седмица преди натастрофата), другата на Джони в болничното легло, отслабнал и сгърчен, със свити ръце и крака. Между тях имаше трета — на изпотрошеното такси, килнато настрани като умряло куче. В статията нямаше нито дума за свръхестествени способности, особени предчувствия или други феноменални таланти.
— Как успя да го отклониш от темата за парапсихологията? — удиви се вечерта Уейзак. Джони сви рамене.
— Видя ми се разбран човек. Може би не е искал да ме натопи.
— Сигурно, само че той няма да го забрави. Няма да го забрави, ако е добър журналист, а доколкото разбрах, е такъв.
— Доколкото си разбрал?
— Поразпитах тук-там.
— Грижиш се за моите интереси, а?
— Всички правим, каквото можем. Вълнуваш ли се за утре, Джони?
— Не се вълнувам, а по-скоро ме е страх.
— Естествено, че ще те е страх. И аз бих се страхувал.
— Ти ще присъствуваш ли?
— Да, в галерията за зрители над операционната. Горе зад стъклото. Няма да можеш да ме различиш в тълпата от зелени престилки, но аз ще бъда там.
— Сложи си нещо — помоли Джони. — Сложи си нещо да те разпозная.
Уейзак го погледна и се усмихна.
— Добре, ще си забода часовника на престилката.
— Благодаря! А доктор Браун? Той ще бъде ли там?
— Доктор Браун е във Вашингтон. Утре ще докладва твоя случай пред Американското дружество на невролозите. Прочетох доклада му. Много е добър. Може би е мъничко пресилен.
— Ти не беше ли поканен?
Уейзак сви рамене.
— Не обичам да летя. Страх ме е.
— А може би си искал да останеш тук?
Уейзак само пусна една усмивка и разпери ръце.
— Той май не ме обича твърде, а? — попита Джони. — Тоя доктор Браун?
— Има нещо такова — съгласи се Уейзак. — Наумил си е, че ни разиграваш, че си имаш някаква причина да ни правиш номера. Навярно за да спечелиш внимание. Но не съди за него само по отношението му към тебе, Джон. Той не може да мисли другояче, защото така е устроен. Ако трябва да изпитваш някакво определено чувство към Джим, нека то бъде мъничко съжаление. Блестящ специалист е и ще отиде далеч. Вече го търсят от разни места и наближава денят, когато ще отлети от тези студени северни гори и Бангор ще се прости завинаги с него. Ще отиде я в Хюстън, я на Хаваите, че току-виж, и в Париж. И все пак той е удивително ограничен. Гледа на мозъка като на машина. Разрязал го със скалпела на парчета и не намерил вътре душа: следователно такава не съществува. Това е емпиричният подход на механика, а механикът е просто едно изключително сръчно дете. Но между нас да си остане.
— Добре.
— А сега трябва да почиваш. Утре те чака дълъг ден.
2
По време на операцията Джони не можа да види друго от световноизвестният доктор Руоп освен чифт очила с дебели рогови рамки и голяма бучка отляво на челото му. Всичко останало бе скрито под кепето, престилката и ръкавиците на хирурга.
Като подготовка към операцията му бяха инжектирали демерол и атропин, така че когато го вкараха с количката в операционната, той вече бе унесен. Анестезиологът се приближи с най-грамадната игла, която Джони бе виждал, върху спринцовка с новокаин. Очакваше, че от инжекцията ще го заболи, и не се излъга. Направиха му я между четвъртия и петия лумбален прешлен, достатъчно високо, за да не засегнат „кауда еквина“, снопа от нервни влакна в основата на гръбнака, който напомня на конска опашка.
Джони лежеше по корем и хапеше ръка, за да не се развика.
Мина цяла вечност, докато болката започна да се притъпява и накрая се превърна в смътно чувство за тежест. Инак долната част на тялото му все едно не съществуваше.
Лицето на Руоп надвисна над него. „Зеленият бандит — помисли си Джони. — Джеси Джеймс с рогови очила. Парите или живота!“
— Добре ли се чувствувате, мистър Смит?
