всички наведнъж, не — те идват с годините. Те са)
— Бебетата — затананика Джони като жена. От неговия глас нямаше и помен, гласът бе чисто женски. После от устата му се посипаха някакви непонятни звуци в песен.
— Какво, за бога… — недоумяваше Браун.
— Полски, това е полски! — извика Уейзак. Очите му бяха изхвъркнали, лицето — побеляло. — Това е приспивна песен, и то на полски. Господи, боже мой, какво става тук?
Уейзак се наведе, сякаш за да прекрачи заедно с Джони през бариерата на годините, сякаш да ги прескочи, сякаш да
(прехвърли към миналото мост. Мост. Намира се в Турция. После мост някъде в горещия Далечен изток, може би Лаос? Не мога да кажа. Там изгубихме човек, изгубихме Ханс, после мост във Вирджиния, мост на реката Рапаханок и още мост в Калифорния. Сега кандидатствуваме за поданство и ходим на курсове в една задушна стаичка във вътрешната част на пощенска станция, където винаги мирише на лепило. Ноември 1963 година е и когато научаваме, че Кенеди е убит в Далас, плачем и когато малкото момче отдава чест на баща си в ковчега, тя се сеща: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО и това й напомня за някакви пожари, някакви огромни пожари и скръб, какво момче? Тя сънува момчето. От тези сънища я боли глава. И той умира, Хелмут Боренц умира и тя с децата живее в Кармел, Калифорния, в къща на, на, на, не мога да видя табелката с името на улицата, тя е в мъртвата зона, като лодката, като масата за пикник на поляната. В мъртвата зона. Като Варшава тогава. Децата се разпиляват, едно по едно завършват училище, тя ходи на абитуриентските церемонии и тазът я боли. Едно от децата загива във Виетнам. Останалите са добре. Едно от тях строи мостове. Името й е Йохана Боренц и късно нощем, останала сама в пулсиращия мрак, понякога я спохожда мисълта: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО.)
Джони вдигна очи към тях. Чувствуваше някак особено главата си. Необикновеният ореол около Уейзак бе изчезнал. Отново бе в нормално състояние, макар че бе обзет от слабост и му се гадеше. Спря за миг поглед върху снимката в ръцете си, след което я върна.
— Джони? Как си? — попита го Браун.
— Уморих се — промълви той.
— Можеш ли да ни кажеш какво ти стана?
Той се обърна към Уейзак.
— Майка ви е жива.
— Не, Джони. Тя е умряла преди много години. По време на войната.
— Блъснал я немски военен камион и я изхвърлил през стъклената витрина в часовникарски магазин. Събудила се в някаква болница и имала амнезия. Тъй като не се намерили никакви документи за самоличността й, взела името Йохана… някоя си. Не можах да разбера коя, но след края на войната отишла в Швейцария и се омъжила за тамошен… инженер, ако не се лъжа. Специалист по строеж на мостове, на име Хелмут Боренц. Така че по мъж тя се нарекла — тя се нарича — Йохана Боренц.
Очите на сестрата се разширяваха все повече и повече. Доктор Браун се бе смръщил — той или смяташе, че Джони ги разиграва, или просто му беше неприятно, че му се обърква графикът на изследванията. Ала лицето на Уейзак бе застинало в израз на дълбока замисленост.
— Родила е четири деца от Хелмут Боренц — продължи Джони все тъй равно и безизразно. — Работата му ги е водила по всички краища на света. Били са в Турция известно време. Някъде в Далечния изток: Лаос или може би Камбоджа. После дошли тук. Първо във Вирджиния, после по други места, които не можах да разбера, и накрая в Калифорния. Двамата с Йохана получили американско поданство. Хелмут Боренц починал. Едно от децата им е също мъртво. Останалите са живи и здрави. Ала тя понякога сънува вас. И в сънищата й винаги се появява мисълта: „Момчето е на сигурно място.“ Само че не може да си спомни името ви. Навярно мисли, че е вече много късно.
— Калифорния? — промърмори унесено Уейзак.
— Сам — обади се укорително доктор Браун, — не бива да го насърчаваш.
— Къде в Калифорния, Джон?
— Кармел, на брега на океана. Но не можах да видя на коя улица. Името беше написано, ала не можах да го разбера. Беше в мъртвата зона. Също като масата за пикник и гребната лодка. Но тя е в Кармел, Калифорния. Йохана Боренц. Не е стара.
— Не, разбира се, че няма да е стара — съгласи се Сам Уейзак със същия унесен, далечен глас. — Тя беше едва на двадесет и четири години, когато нацистите нахлуха в Полша.
— Доктор Уейзак, аз настоявам! — ядоса се Браун. Уейзак се огледа, сякаш го бяха извадили от състояние на дълбок размисъл, и едва сега забелязваше по-младия си колега.
— Разбира се — успокои го той. — Прав си. Изтече часът, в който Джон трябваше да задава въпросите си, макар че всъщност той ни каза повече, отколкото ние на него.
— Това са глупости — тросна се Браун и Джони си помисли: „Страх го е. Напълнил е гащите от страх.“
Уейзак се усмихна на Браун, а после и на сестрата. Тя бе зяпнала Джони, сякаш бе тигър в паянтова клетка.
— Сестра, никому ни думица за това. Нито на старшата, нито на майка ви, нито на брат ви, нито на любимия, нито на изповедника. Разбрахте ли?
— Да, докторе — отвърна сестрата.
„Тя обаче ще разкаже — помисли си Джони и хвърли поглед към Уейзак. — И той си го знае.“
2
Спа почти целия следобед. В около четири часа го изведоха на количка по коридора до асансьора и го смъкнаха в неврологията за нов сеанс. Джони плака. Изглежда, бе загубил способността да се контролира както всеки възрастен човек — на връщане от неврологията се подмокри и трябваше да го преобличат като бебе. Погълна го първата, но далеч не последната дълбока депресия, водите й го понесоха мудно и той изпита желание да умре. Депресията бе придружена от чувство за самосъжаление и той си мислеше колко несправедлива бе съдбата към него. Беше си проспал младините като Рип Ван Уинкъл29. Не можеше да ходи. Любимата му се бе омъжила за друг, а майки му се бе побъркала на тема религия. Не виждаше пред себе си нищо, за което да си заслужава да живее.
Когато го върнаха в стаята, сестрата го попита дали желае нещо. Ако Мари бе дежурна, той би я помолил за чаша студена вода. Но тя си бе отишла в три часа.
— Не — отвърна той, обърна се към стената и след известно време заспа.
ГЛАВА VIII
1
Вечерта баща му и майка му дойдоха на едночасово свиждане и Вера му донесе купчина религиозни брошури.
— Ще останем до края на седмицата — каза Хърб. — След това, ако вървиш все тъй добре, ще се приберем в Паунъл, но ще идваме да те виждаме всяка събота и неделя.
— Искам да остана при сина си — викна Вера.
— По-добре недей, мамо! — Депресията го бе поотпуснала малко, но Джони помнеше бездънния й мрак. Ако в такова състояние майка му започнеше да говори за чудното бъдеще, отредено му от бога, той се съмняваше дали ще може да се удържи да не се разхълца в истеричен кикот.
— Аз съм ти необходима, Джон. Необходима съм, за да ти обясня…
— Първо трябва да се оправя — прекъсна я той. — Ще ми обясниш, когато се привдигна на крака, нали?
Тя не отговори. На лицето й се изписа едва ли не карикатурна опърничавост, само че в нея нямаше нищо смешно. Абсолютно нищо. „Нищо и никаква прищявка на съдбата. Пет минути по-рано или по-късно по това шосе и всичко щеше да е другояче. А виж как сме прецакани и тримата сега. И тя вярва, че по този
