— И какво разбрахте от тях? Колко още ми остава?
— Що за глупости са това „колко още ми остава“? — не издържа Браун. — Говориш като в някой стар филм.
— Чувал съм, че хора, които са излезли от продължителна кома, обикновено не изкарват дълго и свършват също като електрическа крушка, която блясва ярко миг, преди да изгори.
Уейзак избухна в силен смях. Смееше се от сърце и с пълен глас н по едно чудо не се задави с дъвката си.
— Ах, каква мелодрама! — Той сложи ръка на гърдите на Джони. — Мислиш, че с Джими прохождаме в тази област? Неее. Ние сме невролози. „Особено ценен талант“, както го наричате вие, американците. А това означава, че сме невежи единствено относно функциите на човешкия мозък, а не че сме пълни идиоти. Ето защо ще ти кажа: Да, има случаи на рязко влошаване, но ти няма да бъдеш от тях. Мисля, че можем да му обещаем, нали, Джнм?
— Да — подкрепи го Браун. — Не открихме никакви значителни увреждания. В Тексас живее един човек, Джонки, който е бил в кома девет години. Вече шест години работи като банков агент по отпускане на заеми. А преди това е бил касиер. В Аризона живее жена, изкарала в кома дванадесет години. Станала някаква грешка с упойката й по време на раждане. Сега е в инвалидна количка, но инак жива-здрава и напълно в ред с главата. Тя излезе от комата в 1969 година и видя детето, което бе родила преди дванадесет години, вече ученик в седми клас и пълен отличник.
— Аз ще бъда ли в инвалидна количка? Не мога да си изпъвам краката. С ръцете съм малко по-добре, но с краката… — не се доизказа Джони и завъртя глава.
— Сухожилията се скъсяват — обясни Уейзак. — Ето защо коматозните пациенти започват да се свиват в тъй нареченото емрионално кълбо. Сега обаче ние знаем много повече отпреди за атрофията, която съпътствува комата, и сме напреднали в задържането на развитието й. Нашият специалист по лечебна физкултура ти правеше редовно упражнения, докато спеше. Освен това различните пациенти различно реагират на комата. При тебе атрофията се развиваше много бавно, Джони. Както сам каза, ръцете ти са удивително послушни и подвижни. Но все пак имаш и атрофия. Курсът на лечение ще бъде дълъг и… Трябва ли да те лъжа? Не, мисля, че не е нужно. Дълъг и болезнен. Без сълзи няма да мине. Сигурно ще намразиш специалиста с упражненията. Може би не ще искаш да напуснеш леглото. Ще има и операции — само една, ако си много, много късметлия, но може да потрябват и четири, за да ти се удължат сухожилията. Тези операции са все още новост. Биха могли да имат пълен или частичен успех, а може и нищо да не помогнат. И все пак, ако е рекъл господ, мисля, че отново ще можеш да ходиш. Не вярвам някога да можеш да караш ски или да тренираш бягане с препятствия, но може би ще можеш да тичаш и положително ще плуваш.
— Благодаря! — Джони усети как в гърдите му се надигна вълна от топли чувства към този човек заедно с акцента и странната му фризура. Дощя му се и той да направи нещо да се отплати на Уейзак и заедно с това дойде желанието, ако не и необходимостта, да го докосне.
Джони се пресегна неочаквано и стисна в шепи ръката на доктора. Дланта му бе широка, прорязана с дълбоки линии и топла.
— Е? — усмихна се той добродушно. — Сега пък какво?
Един миг — и вече нещо се бе променило! Не знаеше какво точно, но ето че изведнъж Уейзак му бе станал кристално ясен. Имаше чувството, че неврологът… излезе на
— Дайте ми вашия портфейл!
— Моя…?
Уейзак и Браун се спогледаха стреснато.
— Там има снимка на майка ви и тя ми трябва. Моля ви.
— Откъде знаеш това?
—
Уейзак надникна в очите на Джони, после бавно бръкна под престилката си и извади издут, стар, безформен кожен портфейл.
— Откъде знаеш, че нося снимка на майка си? Тя е мъртва, умря, когато нацистите окупираха Варшава.
Джони грабна портфейла от ръката на Уейзак. Двамата с Браун го гледаха изумени. Отвори го, не обърна никакво внимание на пластмасовите црозорчета за снимки и зарови в задното отделение. Пръстите му бързо прехвърлиха купчина стари визитни картички, квитанции, един осребрен чек, остаряла покана за някакво политическо мероприятие, докато накрая извадиха малка снимка в найлоново калъфче. От нея гледаше млада жена с обикновено лице и прибрани под забрадка коси. Усмивката й бе лъчезарна и младежка. Държеше за ръка малко момче. От другата й страна стоеше мъж в полска военна униформа.
Джони стисна снимката в ръце и затвори очи. Отначало всичко бе потънало в мрак, после от мрака стремглаво изскочи някакъв фургон… не, не фургон — катафалка. Катафалка, теглена от коне. Фенерите й бяха скрити под черно зебло. Разбира се, че беше катафалка, защото те
(умираха със стотици, да, с хиляди, не можеха да се мерят с танковете, с вермахта. Те със своята конница от миналия век срещу танкове и картечници! Експлозии. Писъци. Умиращи войници. Кон с разкъсани вътрешности и очи, които се въртят безумно и бляскат с бялото си. А зад него катурнато оръдие. И въпреки това те идат, Уейзак идва, изправен на стремената, вдигнал високо сабята си под косия дъжд в онова лято на 1939 година. Войниците му го следват, препъват се в калта, оръдието от купола на нацисткия танк го проследява, намира, взима го на прицел, гръмва и в миг тялото му от кръста надолу изчезва, сабята изхвръква от ръката му; а пътят води към Варшава. Нацисткият звяр вилнее из Европа).
— Трябва веднага да прекратим това — възкликна с тревога Браун сякаш изпод земята. — Ти си презъзбуден, Джони.
Гласовете долитаха до него отдалече, от някакъв коридор във времето.
— Той изпадна в транс — предположи Уейзак.
Горещо е тук. Поти се, Поти се, защото
(градът е в пламъци. Бежанците са хиляди. Един камион с грохот лъкатуши по калдаръмена улица, каросерията му е пълна с махащи немски войници със стоманени каски и младата жена вече не се усмихва, а бяга. Нищо вече не й пречи да бяга. Детето е изпратено на сигурно място. В този момент камионът се качва на тротоара, калникът я удря, разтрошава й таза и я запраща във витрината на един магазин за часовници. И всичко наоколо започва да звъни, да бие, защото е дошло време. Дошло е времето часовниците да ударят)
— Шест часът — зафъфли Джони, пребелил очи. — Втори септември 1939 година. И всички кукувици кукат.
— О, господи, какво става? — прошепна Уейзак. Сестрата бе отстъпила назад до електроенцефалографа с посърнало от страх лице. Сега всеки е обзет от страх, защото смъртта витае във въздуха. Тя винаги витае тук, в тази
(болница. Миризма на етер. Всички пищят в това лоно на смъртта. Полша е мъртва, Полша е паднала под ударите на светкавичната война на вермахта — блицкрига. Раздробен таз. Човекът от съседното легло вика за вода, вика, вика, вика. Тя си спомня: МОМЧЕТО Е НА СИГУРНО МЯСТО. Какво момче? Не знае. Какво момче? Как е нейното име? Не си спомня. Помни само, че)
— Момчето е на сигурно място — профъфли Джони. — Аха, аха.
— Трябва веднага да прекратим това — повтори Браун.
— И как предлагаш да го сторим? — изрече на пресекулки Уейзак. — Работата отиде твърде далеч, за да…
Гласовете заглъхват. Гласовете изчезват в облаците. Всичко е забулено в облаци. Европа се намира под облака на войната. Всичко тъне в облаци с изключение на върховете, планинските върхове на
(Швейцария. Швейцария, и сега името й е Боренц. Името й е Йохана Боренц и мъжът й е инженер или архитект — работата му е да строи мостове. Строи в Швейцария, където си имат козе мляко, козе сирене, бебе, ооох родилните болки! Родилните болки са ужасни и трябва да я упояват с морфин тази Йохана Боренц, заради таза. Счупения таз. Беше зараснал, беше се успокоил, но ето че пак я заболява непоносимо под натиска на утробата, отворила се, за да излезе бебето. Едно бебе. Две. И три. И четири. Те не идват
