Само че у него бе настъпила някаква коренна — и може би фатална — промяна.
Това бе всичко, което успя да мине през главата му, преди майка му да го прегърне и теменуженият дъх на парфюма й да изпълни ноздрите му. Устните й непрестанно шепнеха:
— Хвала богу, Джони, хвала богу! Хвала богу, ти се събуди!
Той отвърна на прегръдката, доколкото можа — ръцете му бързо отмаляха и се свлякоха на леглото. Ала за по-малко от шест секунди Джони бе научил всичко за нея — какво си мислеше и какво щеше да й се случи. Сетне виденията му се изпариха, също както сънят за тъмния коридор. Но когато тя го пусна от прегръдката си, лицето й вече не излъчваше върховна радост, а бе потънало в дълбока угриженост.
Думите сякаш сами се отрониха от устните му:
— Остави ги да те лекуват, мамо. Трябва.
Тя го погледна с разширени от удивление очи и прекара език по изсъхналите си устни. И тогава до нея се приближи просълзеният Хърб. Той бе поотслабнал, не толкова явно, колкото Вера бе напълняла, но все пак чувствително. Косата му бе силно оредяла, ала лицето му си оставаше все тъй мило, обикновено и свидно. Извади от задния си джоб огромна като пешкир носна кърпа и избърса сълзите си. После протегна ръка.
— Здравей, синко! Добре дошъл!
Джони се помъчи да стисне десницата на баща си. Бледите му немощни пръсти се изгубиха в грамадната, червена длан. Джони изгледа единия, после другия — майка му в огромни сиво-сини панталони и сако, баща му в потресаващ пепитен жакет, дето по̀ би отивал на някой, който обикаля Канзас, чука от врата на врата и предлага прахосмукачки. Избухна в сълзи.
— Прощавайте, съжалявам. Просто…
— Поплачи си — поощри го Вера и приседна до него. Лицето й бе спокойно и ведро. Сега там имаше повече от майката, отколкото от безумието. — Хайде, поплачи си. Понякога това помага най-много.
И Джони си поплака.
7
Хърб му съобщи, че леля му Жермен се е поминала. Вера му разказа, че парите за сградата на общината в Паунъл най-сетне били събрани и преди месец, веднага щом почвата омекнала след мразовете, строежът започнал. Хърб добави, че си бил предложил услугите, но явно честният труд се виждал много скъп на някои хора.
— О, като не умееш да губиш, поне си мълчи — присмя се Вера.
Последва кратка пауза, след което Вера заговори наново.
— Ти разбираш, надявам се, че възстановяването ти е чудо божие, Джони. Докторите се бяха отчаяли. В евангелието на Матея, глава девета, четем…
— Вера! — обади се Хърб предупредително.
— Разбира се, че е чудо, мамо. Знам го.
— Ти… знаеш?
— Да. И искам да си поговорим за това… да чуя твоето тълкуване… веднага щом отново стъпя на крака.
Тя го гледаше с отворена уста. Джони отмести поглед от нея към баща си и очите им се срещнаха за миг. В бащините той видя огромно облекчение. Хърб му кимна едва забележимо.
— Вярата! — възкликна с пълен глас Вера. — Моето момче е намерило вярата! О, слава тебе, господи!
— По-тихо, Вера — скара се Хърб. — По-добре да славиш господа шепнешком, когато си в болница.
— Не мога да си представя как би могло да се нарече другояче освен чудо, мамо. Ще има да си говорим надълго и нашироко за него. Веднага щом изляза оттук.
— Ще си дойдеш у дома — заприказва унесено тя. — В къщата, където си отраснал. Аз ще се грижа да се излекуваш и ще молим заедно бога да ни даде просветление.
Той й се усмихваше, но с принуда задържаше усмивката си.
— Точно така. Мамо, би ли отишла до стаята на сестрите да помолиш Мари, ако може, да ми даде малко сок? Или нещо газирано? Изглежда, съм отвикнал да говоря и гърлото ми…
— Разбира се. — Тя го целуна по бузата и се изправи. — Ох, колко си отслабнал! Но веднъж да се прибереш у дома, аз ще те охраня!
Вера излезе от стаята, като хвърли победоносен поглед към Хърб. Тропотът на стъпките й заглъхна по коридора.
— Откога е така? — попита тихо Джони.
Хърб поклати глава.
— Стана някак постепенно след нещастието с тебе. Но началото бе много преди това. Ти го знаеш. Спомняш си.
— И тя вече…
— Не знам. Има ги разни в южните щати, дето си увиват змии около врата27. За мене те са луди. Тя не е стигнала дотам. Но ти как си? Кажи, как се чувствуваш?
— Сам не знам. Татко, къде е Сара?
Хърб се наведе напред и стисна ръце между коленете си.
— Никак не ми е приятно да те разочаровам, Джон, но…
— Омъжена? Тя се е
Хърб не отговори. Без да вдига поглед към Джони, той кимна с глава.
— О, господи! — изпъшка Джони. — Боях се, че е така.
— От три години вече тя е съпруга на един юрист, Уолтър Хазлет. Имат си и момченце. Джон… никой сериозно не вярваше, че ще се събудиш. Освен майка ти, разбира се. Никой от нас нямаше каквито и да е
Джони се помъчи да каже, че разбира, но успя само жалостиво да гракне. Почувствува се физически остарял и болен. Чувството за тежка загуба започна да го дави. Изпуснатото време легна изведнъж върху му като камара тухли. Придобило конкретни измерения, то вече бе престанало да бъде някакво мъгляво понятие.
— Не се разстройвай, Джони. Това не е краят на света. Има и други хубави неща.
— Ще… ми трябва време да свикна — най-после успя да отговори той.
— Да, знам.
— Виждаш ли се с нея?
— Пишем си от време на време. Запознахме се след нещастието с тебе. Тя е добро момиче, много добро. Все още преподава в Клийвс Милс. Но разбрах, че ще напуска през юни. Тя е щастлива, Джон.
— Хубаво — едва обърна език Джони. — Радвам се, че поне някой е щастлив.
— Сине…
— Надявам се, че не си говорите нещо тайно — закачи се Вера Смит, която влезе в стаята. В едната си ръка носеше кана, натъпкана с парчета лед. — Казаха, че още не си достатъчно добре за плодов сок, Джони, и затова ти донесох тоник.
— Прекрасно, мамо.
Тя погледна Хърб, после Джони, после пак Хърб.
— Наистина ли си говорехте за тайни работи? Защо сте провесили носове?
— Тъкмо обяснявах на Джони, че ще трябва здравата да се потруди, ако иска да излезе оттук — излъга Хърб. — Предстои му дълъг курс на лечение.
— Защо ви е притрябвало да говорите за това точно сега? Не се бойте, всичко ще бъде наред!
Вера наля тоник, сложи сламка и се усмихна на сина си.
— Хайде, пийни си. Много е полезно.
Джони изпи чашата до дъно. Горчеше.
