Мъртвата зона

— Хърбърт Смит! — Тя се надигна и за малко не разсипа пуканките. — Аз го гледам! Това беше…

— Джони се е събудил.

— … Орал Робъртс и…

Тя загуби дар-слово. Сви се на дивана, все едно, че бе замахнал да я удари. Хърб я гледаше, също онемял. Искаше му се да се радва, но го беше страх, ужасно страх.

— Джони се е… — Тя млъкна, преглътна и опита пак. — Джони… нашият Джони?

— Да. Говорил е с докотор Браун почти петнадесет минути. Изглежда, че не става дума за онова, дето му викат… фалшиво събуждане… Той е с всичкия си. Може да се движи.

— Джони е буден?

Ръцете й се вдигнаха нагоре. Полупълният тиган в скута й бавно се прекатури и падна върху килима. Навсякъде се разпиляха пуканки. Тя стисна уста в шепи, а очите й започнаха да се разширяват, докато накрая Хърб се изплаши, че могат да изхвръкнат от орбитите си и да провикнат пред лицето й като стъклени топки за елха. Ала тя зажумя и простена жално изпод дланите си.

— Вера? Да не ти е лошо?

— О, господи, благодаря ти. Да пребъде волята ти. Моят Джони. Ти ми го връщаш. Знаех си, че ще ми го върнеш. Моят Джони. О, мили боже, всеки ден до края на живота си ще ти отправям благодарности за моя Джони. ДЖОНИ. Джони…

Гласът й премина в истеричен, триумфален фалцет. Хърб се приближи до нея, хвана я за яката на халата и я разтърси. Изведнъж му се стори, че времето се е върнало назад, че е започнало да преде нишката си успоредно на следата, която вече бе оставило, и че те пак преживяват нощта, когато им съобщиха за нещастието по същия този телефон, в същия този „кът“.

„Под път и над кът“ — завъртя се идиотски в главата на Хърб Смит.

— О, мили боже, Исусе Христе! О, мой Джони! Чудото! Така си и знаех, чудото…

— Вера, престани!

Очите й бяха потъмнели, мътни и истерични.

— Съжаляваш ли, че се събуди? След всичките тези години, през които ми се подиграваше и разправяше на хората, че съм луда?

— Вера, никога на никого не съм разправял, че си луда.

— То се разбираше по очите ти! — кресна му тя. — Но на моя бог не можеш да се подиграеш. Можеш ли, а, Хърбърт? Можеш ли?

— Не — съгласи се той. — Не мога.

— Сега убеди ли се, че бог е отредил големи бъднини за моя Джони? Ето, вече виждаш неговата намеса. — Тя се изправи. — Трябва да ида при него. Трябва да му кажа. — Тръгна към шкафа, където бе закачено палтото й, очевидно забравила, че е по нощница и халат. Лицето й бе застинало в екстаз. По някаква фантастична, едва ли не богохулна аналогия тя му напомняше как бе изглеждала а деня на сватбата им. Розовите й пантофки размачкваха пуканки по килима.

— Вера.

— Трябва да му кажа, че от бога е писано…

— Вера!

Тя се обърна към него, но очите й бяха далеч, при нейния Джони.

Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.

— Ще му кажеш, че го обичаш… че си се молила… чакала… гледала. Кой друг, ако не ти, има това право? Ти си му майка. Сърцето ти се късаше за него. Нали те виждах как страдаше през тези пет години! Не съжалявам, че се върна при нас. Не заслужавам такова обвинение. Сигурно не виждам нещата така, както ги виждаш ти, но това не значи, че не се радвам. Моето сърце също се късаше за него.

— Така ли? — Очите й бяха остри като кремък, горди, невярващи.

— Да. И чуй още нещо, Вера. Ще си затваряш устата за всички тези божии работи, чудеса и предопределения, докато Джони не си стъпи на краката и не бъде в състояние…

— Мой дълг е да му открия божията воля!

— … в състояние да обмисля постъпките си. Трябва да му дадеш възможност сам да си направи изводи, а не да му втълпяваш разбиранията си.

— Как си позволяваш такива приказки! Нямаш никакво право!

— Упражнявам правото си на баща — скръцна със зъби той. — Може би за последен път в живота си. И хич не се опитвай да ми пречиш, Вера. Ясно ли е? Нито ти, нито господ, нито проклетият благословен Исус. Схващаш ли?

Тя го изгледа намусено и не продума.

— И без това ще му дойде нанагоре само да се примири с мисълта, че цели четири години и половина е мъждукал като кандилце. Не се знае дали ще може да ходи въпреки лечебната физкултура, която му правиха. За да има изобщо някаква надежда, ще трябва да му оперират сухожилията, както ни обясни Уейзак. И може би неведнъж. Ще трябва да продължи и с физкултурата. Ще има да търпи жестоки болки. Така че утре ти ще се държиш просто като негова майка.

— Да не си посмял да ми говориш така! Да не си посмял!

— Само да си започнала да проповядваш, Вера, и аз ще те измъкна за косата от стаята му.

Тя го гледаше втрещено, пребледняла и разтреперана. Радостта в очите й се бореше с яростта.

— Иди да се облечеш — нареди Хърб. — Трябва да тръгваме.

По целия дълъг път до Бангор двамата мълчаха в колата. Общото щастие, което би трябвало да изпитват, липсваше; налице бе само трескавата, войнствена радост на Вера. Тя седеше, сякаш глътнала бастун, на предната седалка и в скута й лежеше Библията, отворена на двадесет и третия псалм.

6

В девет без четвърт на следващия ден Мари влезе в стаята на Джони.

— Родителите ви са дошли да ви видят, ако сте в състояние да ги приемете.

— Да, много искам да ги видя.

Чувствуваше се значително по-добре тази сутрин, не така слаб и доста по-наясно за света около него. Ала мисълта за предстоящата среща малко го плашеше. По неговите спомени той си бе ходил у дома преди около пет месеца. Тогава баща му работеше по основите на една къща, която би трябвало да е завършена вече от три и повече години. Вера му бе приготвила любимата бобена яхния и щрудел и се бе вайкала колко много е отслабнал.

Мари тръгна да излиза, когато Джони немощно я дръпна за ръката.

— Как изглеждат те? Искам да кажа…

— Изглеждат много добре.

— О, радвам се!

— Сега не ви се препоръчва повече от полвинчасово свиждане. Довечера ще можете да поговорите пак, ако не се преуморите от изследванията в неврологията.

— Това нареждане на доктор Браун ли е?

— И негово, и на доктор Уейзак.

— Приемам. За известно време. Не съм сигурен докога ще изтърпя да ме чоплят и човъркат.

Мари се бавеше, сякаш искаше да сподели нещо.

— Какво има? — попита Джони.

— Не… не сега. Сигурно изгаряте от нетърпение да се видите с родителите си. Отивам да ги повикам.

Той зачака с опънати нерви. Съседното легло бе празно. Бяха преместили болния от рак, докато Джони спеше, упоен от валиума.

Вратата се отвори и в стаята влязоха майка му и баща му. Джони изпита смесено чувство на уплаха и облекчение: уплаха, защото те действително се бяха състарили и значи всичко беше истина, а облекчение, защото промените в тях не изглеждаха фатални. А ако това можеше да се каже за родителите му, то навярно същото важеше и за него.