Беше 17 май 1975 година. Мистър Старет бе отдавна изписан с препоръката да извървява ежедневно не по-малко от три километра и да избягва богатите на холестерол храни. В другия край на стаята лежеше старец, влязъл в петнадесетия рунд на схватката с вечния шампион тежка категория — рака, и плуваше в дълбоката забрава на морфиновия сън. Иначе нямаше никой. Часът беше три и четвърт. Зеленото око на телевизора не светеше.
— Ето ме и мене — изхриптя Джони Смит на себе си. Немощният му глас го потресе. В стаята нямаше календар и той не можеше да разбере, че е проспал четири години и половина от живота си.
3
Около четиридесет минути по-късно в стаята влезе сестрата. Отиде до стареца в другото легло, смени банката от системата му, влезе в банята и се върна със синя пластмасова кана. Поля цветята на стареца. На масичката и перваза на прозореца до него имаше десетина букета и двадесетина отворени и изправени картички с пожелания за оздравяване. Джони я наблюдаваше как подрежда, без да изпитва желание да опита отново гласа си.
Тя върна каната на мястото й и дойде до неговото легло. „Ще ми оправи възглавниците — помисли той. За малко очите им се срещнаха, ала в нейните не трепна нищо. — Не знае, че съм буден. Значи и преди съм гледал. За нея това не е странно.“
Тя мушна ръка под тила му. Дланта й беше хладна и успокояваща и Джони внезапно узна, че има три деца и че най-малкото й бе почти ослепяло с едното си око на 4 юли миналата година. Нещастен случай с фойерверк. Момчето се казваше Марк.
Тя повдигна главата му, обърна възглавницата и пак го отпусна. Приготви се да си върви, изглади гънките на найлоновата си униформа и изведнъж зави обратно с озадачен израз на лицето. Макар със закъснение, беше осъзнала, че в очите на болния май се е появило нещо ново. Нещо, което бе липсвало преди.
Изгледа го замислено и отново понечи да си тръгне, но той рече:
— Здравей, Мари.
Тя замръзна и — „щрак!“ — стисна зъби в уплаха. Ръката й се притисна към деколтето, където висеше малко златно разпятие.
— О, боже! Вие сте буден. Тъкмо си помислих, че изглеждате по-другояче. Откъде знаете името ми?
— Трябва да съм го чул.
Беше му трудно, ужасно трудно да говори. Езикът му бе като тромав червей, неповратлив и пресъхнал.
Мари кимна.
— Състоянието ви започна да се подобрява от известно време насам. Ще трябва да отида до стаята на сестрите и да повикам по уредбата доктор Браун или доктор Уейзак. За тях е важно да бъдат уведомени, че сте дошли в съзнание.
Но тя стоеше като хипнотизирана и го гледаше с нескрито удивление. Той се почувствува неудобно.
— Да не ми се е появило трето око?
Тя се засмя нервно.
— Не… не, разбира се. Прощавайте.
Погледът му попадна върху перваза на неговия прозорец и масичката отстрани. На перваза стърчеше избеляло сухо цвете и картичка с Исус Христос — от любимите на майка му, на които Спасителят приличаше на бейзболна звезда, готов с един замах да върже в кърпа победата за своя знаменит отбор или способен на друг подобен благороден подвиг. Ала картичката бе… пожълтяла.
— Сестра — извика той, — сестра!
Тя се спря на прага и се обърна.
— Къде са моите картички с пожелания за оздравяване? — Изведнъж му стана трудно да диша. — Оня другият има… Нима никой не ми е пратил поне една картичка?
Тя се усмихна, ала явно насила. Усмивката й бе на човек, който крие нещо. Изведнъж на Джони му се прииска тя да дойде до леглото му. Да може да се пресегне и да я докосне. Ако я докоснеше, щеше веднага да научи какво крие от него.
— Отивам да извикам доктора — побърза да тръгне тя, преди Джони да е успял пак да се обади. Той погледна сухото цвете и пожълтялата картичка с объркване и страх. Не след дълго отново се унесе в сън.
4
—
— Добре де — успокои я доктор Браун. — Не се съмнявам, че е така. Щом веднъж се е събудил, ще се събуди пак. Може би. Въпрос само на…
Джони простена, клепачите му се отвориха и се показаха невиждащи, полуобърнати очи. След това той явно забеляза Мари и погледът му се фокусира. Усмихна се леко. Но лицето му си остана отпуснато, сякаш само очите му се бяха пробудили, а всичко друго продължаваше да спи. Изведнъж й се стори, че погледът му прониква
— Мисля, че ще се оправи — проговори Джони. — Веднага щом изчистят втвърдената роговица, окото му ще стане като ново. Трябва да стане.
Мари ахна и Браун се удиви:
— Какво значи това?
— Говори за моя син — прошепна тя, — за моя Марк.
— Не — възрази Браун. — Говори насън, и толкоз. Не пришивайте към копчето балтон, сестра.
— Да, добре. Но сега не спи, нали?
— Мари? — Джони се усмихна колебливо. — Малко бях задрямал, нали?
— Да — изпревари я Браун. — И говорехте насън. Поуплашихте Мари. Сънувахте ли нещо?
— Неее… Не си спомням. Какво казах? И кой сте вие?
— Доктор Джеймс Браун. Също като певеца. Само че аз съм невролог. В съня си вие казахте: „Мисля, че ще се оправи веднага щом изчистят втвърдената роговица.“ Така беше, нали, сестра?
— На моя син предстои такава операция — поясни Мари. — На сина ми Марк.
— Нищо не помня. Трябва да съм спал. — Джони обърна към лекаря очи — сега те бяха ясни и пълни със страх.
— Не мога да си вдигам ръцете. Парализиран ли съм?
— Не. Опитайте пръстите.
Джони опита и ги размърда до един. Усмихна се.
— Повече от отлично! — похвали го Браун. — Кажете ми името си.
— Джон Смит.
— Добре. А средното име?
— Нямам такова.
— Прекрасно. Кому е притрябвало? Сестра, идете в стаята я вижте кой е утре в неврологията. Искам да започна цяла серия от изследвания на мистър Смит.
— Да, докторе.
— Можете да се обадите и на Сам Уейзак. Ще го намерите или вкъщи, или на игрището за голф.
— Да, докторе.
— Й моля ви, никакви репортьори… само през трупа ви! — предупреди Браун сериозно, макар да се усмихваше.
— Да, докторе, разбира се.
Тя тръгна и белите й маратонки заскърцаха по мозайката.
„Момченцето й ще се оправи — мярна се в ума на Джони. — Трябва непременно да й кажа.“
— Доктор Браун ¦ — подхвана той. — Къде са ми картичките с пожелания за оздравяване? Нима не са
