ми пратили нито една?
— Още само няколко въпроса — не се смути докторът. — Спомняте ли си името на майка си?
— Разбира се, че си го спомням. Вера.
— А моминското й име?
— Нейсън.
— Името на баща ви?
— Хърбърт. Хърб. А защо й заръчахте: „Никакви репортьори?“
— Домашен адрес?
— РФД номер едно, Паунъл — изстреля като картечница Джони и изведнъж млъкна. По лицето му се изписа весело учудване. — Искам да кажа… Виждате ли, сега живея в Клийвс Милс на главната улица сто и десет. За какъв дявол ви дадох адреса на родителите си? Не живея там, откакто навърших осемнадесет години.
— И на колко години сте сега?
— Проверете в шофьорската ми книжка — загуби търпение Джони. — Аз искам да знам защо нямам картички. И от колко време съм в болницата. И коя е тази болница.
— Вие сте в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн. Ще дойдем до отговора и на останалите ви въпроси, ако само ме оставите… — Браун седеше до леглото на стол, който бе придърпал от ъгъла на стаята — същия ъгъл, който неотдавна се бе представял за прохода към вечността. Докторът си водеше бележки с писалка, каквато Джони никога не бе виждал. Дебела и кръгла, от синя пластмаса, тя завършваше с влакнест връх. Имаше вид на чудноват хибрид между автоматична писалка и химикалка.
Още щом я зърна, Джони усети познатия безформен ужас да се връща и без да се замисля, внезапно грабна лявата ръка на доктор Браун. Ставите му изпращяха тъй, сякаш беше окачил на лакътя си шестдесеткилограмови тежести. Той стисна, колкото можа, ръката на доктора и я дръпна към себе си. Странната писалка тегли една дебела синя линия по листа.
Браун го изгледа, отначало само с любопитство. После лицето му мъртвешки пребледня. Напрегнатият интерес в очите му отстъпи пред мътилката на нахлулия ужас. Докторът освободи ръката си — Джони нямаше сили да я задържи — и за момент лицето му се сгърчи в отвращение, сякаш бе докоснат от прокажен.
Ала спазъмът премина бързо и в израза на Браун останаха само недоумението и тревогата.
— Какво има, мистър Смит? Защо…
Гласът му секна. Застиналата физиономия на Джони показваше, че изведнъж бе разбрал всичко. Той гледаше с очите на човек, съзрял нещо кошмарно да витае сред сенките, дотолкова кошмарно, че да не може да се опише или дори да се назове.
Ала видяното бе факт и трябваше да се изрази с думи.
— Петдесет и пет
— Мистър Смит. — Браун съвсем загуби почва под краката. — Моля ви, за вас е вредно да се вълнувате…
Джони се надигна на пет-шест сантиметра от леглото, после грохна обратно с лъснало от пот лице. Очите му се завъртяха безпомощно в орбитите си.
— Двадесет и седем годишен? — промълви той. — Аз съм двадесет и седем годишен? О, боже мой!
Браун преглътна шумно. Когато Смит го сграбчи за ръката, той бе изпитал внезапен пристъп на откровена неприязън. Споходиха го отвратителни видения. Улови се, че си спомня един излет извън града, когато седем или осемгодишен седна на земята и се опря с ръка на нещо топло и хлъзгаво. Огледа се и разбра, че е бръкнал в червясалите останки на лалугер, пролежал целите августовски горещини под един лавров храст. Тогава бе изпищял и сега също му се прииска да изпищи, само че желанието му веднага започна да преминава, докато накрая бе изместено от въпроса: „Как разбра? Докосна ме и разбра!“
Ала всичко, което беше изучавал в продължение на двадесет години, се възпротиви със страшна сила на предположението му и той го отпъди. Имаше безкрайно много случаи на коматозни пациенти, които се бяха събуждали със сякаш почерпана от съня информация за много неща, ставали около тях по време на комата. И комата, като всичко останало, можеше да бъде от различни степени. Мозъкът на Джони Смит никога не бе преставал напълно да функционира. Електроенцефалограмата му никога не бе регистрирала гладка права, защото в противен случай сега Браун не би могъл да разговаря с него.
Понякога да си в кома е като да си зад амалгамиран прозорец: за външния наблюдател пациентът е напълно безчувствен, ала неговите сетива продължават да работят на бавни обороти. Явно такъв бе случаят и с Джони.
Мари Мишо се върна.
— С неврологията е уговорено и доктор Уейзак вече идва.
— Мисля, че Сам ще трябва да отложи запознанството си с мистър Смит до утре. Инжектирайте му пет милиграма валиум.
— Не искам приспивателно — възпротиви се Джони. — Искам да изляза оттук. Искам да разбера какво е станало.
— Всичко ще научите, като му дойде времето — отсече Браун. — Засега най-важното е да си починете.
— Почивам си вече четири и половина години!
— Тогава още дванадесет часа няма да бъдат от особено значение — заключи неумолимо докторът.
След минутка сестрата го намаза със спирт близо до рамото и той усети бодването на иглата. Започна да му се доспива почти веднага. Браун и сестрата се източиха в четириметрови гиганти.
— Поне едно нещо ми кажете — гласът му идеше като изпод земята, но той изведнъж си беше наумил, че е страшно важно да го разбере. — Писалката. Как се нарича тази писалка?
— Тази? — показа я Браун от главозамайващата си височина. — Тяло от синя пластмаса, влакнест връх. — Нарича се „Замах“. А сега спете, мистър Смит.
И Джони заспа, придружаван в дълбините на унеса от мистично-заклинателния напев на тази глупашка дума: „Замах“… „Замах“… „Замах“…
5
Хърб затвори телефона и го загледа втренчено. Гледа го тъй доста време. От другата стая гърмеше телевизорът, усилен докрай. Орал Робъртс говореше за футбола и благотворната любов на Исус — имаше някаква връзка между двете, но Хърб не можа да схване каква. Попречи му телефонът. Гласът на Орал се възвиси до крясък. Предаването вървеше към края си, когато неговият популярен водещ, евангелисткият свещеник, щеше да обещае на зрителите както винаги, че нещо хубаво ще им се случи тези дни. И явно Орал щеше да има право.
„Моят син“ — помисли си Хърб. Вера се бе молила за чудо, а той — за смъртта му. Бог откликна на молитвите на Вера. Какво означаваше това и какво се очакваше от него? Ами как щеше да се отрази на нея?
Хърб влезе във всекидневната. Вера седеше на дивана. Краката й, обути в меки розови пантофки, бяха вдигнати на табуретка. Бе облечена в стария си сив халат. Ядеше пуканки направо от тигана. За времето от катастрофата на Джони бе наддала почти двадесет килограма и кръвното й се беше вдигнало до небесата. Лекарят искаше да й предпише нещо за понижаване, но Вера отказваше — щом това е волята божия, упорствуваше тя, ще трябва да търпи високото си кръвно. Хърб веднъж й напомни, че божията воля не й пречи да взема хапчета против главоболие. Тя му отвърна с най-кротката си, многострадална усмивка и с най-мощното си оръжие: мълчанието.
— Кой се обади? — попита Вера, без да откъсва поглед от екрана. Орал бе сложил ръка върху рамото на една футболна знаменитост — полузащитник от първодивизионен отбор. Говореше пред смълчана тълпа, а полузащитникът скромно се усмихваше.
„… и сами чухте тази вечер от този прекрасен спортист как е злоупотребявал с тялото си, с този храм божи. И сами чухте…“ Хърб изключи телевизора.
