ГЛАВА VII
1
— Затвори очи — подкани доктор Уейзак.
Той беше дребен, топчест човек с невероятно буйна и грижливо вчесана дълга коса, с триъгълни бакенбарди. Джони не можеше да приеме равнодушно гривата му. През 1970 година човек с подобно косище би бил принуден да си пробива с бой път към изхода на всеки бар в Източен Мейн, а човек на годините на Уейзак би се смятал за медицински случай.
Не бе коса, не бе чудо.
Джони затвори очи. Главата му бе облепена с електроди. От тях излизаха жици, които водеха към енцефалографа, закачен на стената. Доктор Браун и някаква сестра стояха при апарата, от който полекичка излизаше широка лента милиметрова хартия. Джони би предпочел на мястото на тази сестра да беше Мари Мишо. Изпитваше смътен страх.
Доктор Уейзак докосна клепачите му и той потръпна.
— Тъй… не мърдай, Джони. Тези са последните. Ето… тук.
— Готово, докторе — обади се сестрата.
Тихо бръмчене.
— Това е, Джони. Добре ли се чувствуваш?
— Все едно, че са ми сложили монети на клепачите.28
— Така ли? Бързо ще свикнеш. Сега нека ти обясня цялата процедура. Ще те карам да си представяш разни неща. Ще имаш по около десет секунди за всяко. Нещата, които ще трябва да си представяш, са общо двадесет. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Започваме. Доктор Браун?
— Готов съм.
— Отлично. Джони, искам да си представиш маса. На масата има портокал.
Джони започна да си представя. Беше малка масичка за игра на карти, със сгъваеми стоманени крака. Върху нея, мъничко встрани от центъра, имаше голям портокал с етикетче, залепено на грапавата му кора. На него пишеше „Сънкист“.
— Добре — насърчи Уейзак.
— Тази машинка може ли да види моя портокал?
— Е… На езика на символите — може. Апаратът регистрира биотоковете на мозъка. Ние търсим локални затормозявания, Джони. Области, които са увредени. Евентуални симптоми за повишено мозъчно налягане. А сега ще те помоля да поотложиш въпросите.
— Добре.
— Представи си телевизор. Нека да е включен, но да не приема никаква програма.
Джони видя телевизора, който имаше в квартирата — който бе
— Добре.
Един след друг последваха и другите предмети. Когато стигнаха до единадесетия, Уейзак поръча:
— Сега искам да си представиш сгъваема маса за пикник от лявата страна на зелена поляна.
Джони се замисли и в съзнанието му се появи шезлонг. Той сбърчи чело.
— Какво има?
— А, нищо… — Джони напрегна мислите си. Пикници, топли кренвирши, мангал с дървени въглища… Асоциирай, дявол да го вземе, асоциирай! Толкова ли е трудно мислено да видиш маса за пикник? Трябва да си виждал хиляди! Асоциирай докато стигнеш до нея! Пластмасови лъжици и вилици, картонени чинии, баща му с шапка на готвач, с дълга вилица в ръката, вързал престилка, на която с разкривени букви пише: „Готвачът иска нещо за пийване!“ Баща му пече сандвичи, които те ще седнат да изядат на…
Ох, ето я!
Джони се усмихна, но тутакси отново помръкна. Този път образът в главата му беше на хамак. Ах, да го вземат мътните!
— Не се ли получава масата за пикник?
— Странна работа. Не мога да се накарам… да мисля за нея. Искам да кажа, хем знам какво е, а не мога да извикам образа й. Що за безобразие!
— Няма значение. Сега се опитай да си представиш земен глобус, кацнал върху предния капак на пикап.
Това бе просто.
С деветнадесетия обект — гребна лодка, подпряна на стълба на пътен знак („Кой ли ги измисля тия?“ — чудеше се Джони) — отново не потръгна. Много се затормози. Видя плажна топка да се търкаля до надгробен камък. Напрегна се по-силно и видя сложно кръстовище на няколко нива̀. Уейзак го успокои и след няколко минути електродите бяха свалени от главата и клепачите му.
— Защо не можах да видя тези неща? — Джони погледна Уейзак и после Браун. — Какво ми пречи?
— Трудно е да се определи със сигурност — отвърна Браун. — Би могло да се дължи на някаква локална амнезия. А може би при катастрофата е била унищожена малка частица от мозъка ти — и под малка разбирай наистина микрокоспична. Не можем да установим точната причина, но очевидно в асоциативната ти памет има някои пропадания. Сега попаднахме на две такива, а вероятно ти сам ще се натъкнеш и на други.
Неочаквано Уейзак попита:
— Като дете си се ударил силно по главата, нали?
Джони го погледна учудено.
— Имаш стар белег. Съществува теория, опираща се на обширни статистически изследвания…
— Изследвания, които далеч не са завършени — прекъсна го Браун сухо.
— Вярно. Но според тази теория хората, които показват тенденция към възстановяване след продължителна кома, обикновено са претърпяли някакво увреждане на мозъка в миналото… Идеята е, че мозъкът донякъде се е адаптирал към травмата при първото увреждане, което му помага да понесе следващото.
— Това не е доказано. — Браун изглеждаше недоволен, че Уейзак изобщо бе заговорил за тази теория.
— Белегът съществува — не отстъпи Уейзак. — Не си ли спомняш от какво е, Джони? Сигурно си загубил съзнание. По стълби ли си паднал? Или с велосипед? Белегът говори, че това ти се е случило като малко момче.
Джони напрегна паметта си, после поклати глава.
— Питахте ли мама и татко?
— Не си спомнят изобщо да си се удрял по главата… Нищичко ли не ти идва на ума?
За момент нещо наистина се мярна — спомен за дим, черен и мазен, с мирис на гума. Студ. После всичко изчезна. Джони поклати глава. Уейзак въздъхна и сви рамене.
— Сигурно си уморен.
— Да, мъничко.
Браун седна на ръба на масата за провеждане на изследвания.
— Вече е единадесет и четвърт. Тази сутрин доста поработихме. Сега, ако искаш, с доктор Уейзак ще ти отговорим на някои въпроси, после ще се върнеш в стаята да поспиш. Съгласен ли си?
— Съгласен. Снимките, които направихте на мозъка ми…
— КАТ-скенирането — кимна Уейзак. — Компютърна аксиална томография. — Извади кутийка ментови дъвки и изсипа три направо в устата си. — КАТ-скенирането всъщност представлява серия от рентгенови снимки на мозъка, Джони. Компютърът обработва снимките и…
