— Да, но бих предпочел втори път да не минавам през същото.
— Ако искате, можете да четете списания. Или, стига да не ви разстройва, можете да гледате в огледалото.
— Добре.
— Сестра, какво е кръвното налягане, моля?
— Сто и двадесет на седемдесет и шест.
— Прекрасно. Е, юнаци, на работа.
— Оставете една кълчица и за мен — промърмори Джони и бе изненадан от искрения смях, който предизвика шегата му. Руоп го потупа по рамото през чаршафа със стегнатата си в каучукова ръкавица ръка.
Сетне хирургът си избра скалпел и се скри зад зеленото перде върху металната арка пред лицето на пациента.
Огледалото беше изпъкнало и макар малко разкривено, всичко се виждаше доста добре.
— Да, да — забърбори под нос Руоп. — Да, да… Трам-та-ра, рам-та-ра, рам… точно това ни трябва… Трум-ту-ру, рум… Много добре… Хемостат, моля. Хайде, сестра, събуди се, за бога… Тъй вярно!… Сега ще ми трябва едно от онези… Не, почакай… Не ме слушай какво казвам, а давай каквото трябва… Да, добре… Връзките, моля.
Сестрата подаде с щипци нещо, което приличаше на сноп усукани тънки жички. Хирургът внимателно ги пое във въздуха с пинсети.
„Също като в италиански ресторант — помисли си Джони. — И колко много доматен сос!“ — От тази гледка му прилоша и той извърна очи. Отгоре в галерията останалите бандити се бяха втренчили в него. Очите им изглеждаха безцветни и безмилостни и вдъхваха ужас. После попадна на Уейзак, третия отдясно наляво, с акуратно прикрепен часовник отпред на престилката.
Джони кимна.
Уейзак му отвърна.
Стана му малко по-леко.
3
Руоп приключи със свръзките между коленете и прасците му и Джони бе обърнат по корем. Анестезиоложката го попита дали се чувствува добре. Джони отвърна, че сигурно се чувствува дотолкова добре, доколкото позволяват обстоятелствата. Тя му предложи да му пусне нещо по магнетофона и той отвърна, че би било много хубаво. След малко операционната се изпълни с чистия, сладък глас на Джоун Баес. Руоп си вършеше работата. На Джони му се приспа и той потъна в дрямка. Когато се събуди, операцията все още продължаваше. Уейзак си беше на мястото. Джони повдигна ръка, за да му даде знак, че го вижда, и докторът кимна.
4
След още час всичко свърши. Закараха го в следоперационното отделение, където една сестра започна настойчиво да пробва дали усеща колко от пръстите на краката му е докоснала. След известно време Джони вече бе в състояние да отговори.
Влезе Руоп с развързана от едната страна, увиснала бандитска маска.
— Как е? — попита той.
— Добре.
— Операцията мина като по мед и масло. Вярвам, че ще има хубави резултати.
— Радвам се.
— Чакат те болки — предупреди хирургът. — Навярно доста силни. Самата лечебна физкултура ще бъде много болезнена в началото. Дръж се.
— Къде ще ходя!
— Довиждане — сбогува се Руоп и излезе.
„Навярно — мина през ума на Джони — бърза да изиграе партия голф на местното игрище, преди да е мръкнало.“
5
„Доста силни болки.“
Към девет часа вечерта местната упойка бе окончателно престанала да действува и Джони примираше от болки. Бяха му забранили да си мърда краката без помощта на две сестри. Имаше чувството, че някой бе взел колани с безброй остри шипове по тях, беше ги омотал около колената му и бе ги затегнал жестоко, до скъсване. Времето се влачеше бавно като червей. Ще хвърли поглед към часовника, сигурен, че е минал час, откакто за последен път го бе поглеждал, и ще се окаже, че са минали някакви си четири минути. Стигаше до положение, когато беше сигурен, че не ще може да изтърпи болката ни минута повече, но минутата минаваше и той бе абсолютно уверен, че следващата вече няма да я преживее.
Помисли си за всичките минути, които го чакаха, наредени като монети в равен, десеткилометров фишек и гладката, тежка вълна на най-черната депресия в живота му го погълна и повлече към дъното. Щяха да го мъчат до смърт. Операции на лактите, бедрата, шията. Лечебна физкултура. Санитари, инвалидни колички, бастуни.
„Чакат те болки… Дръж се.“
„А не, ти се дръж! — възнегодува Джони. — Мене по-дооре да ме оставите на мира! Пръждосвайте се оттук с вашите сатъри! Ако това ще ви е помощта, ни най-малко не ми е притрябвала!“
Непрестанна, пулсираща болка, врязваща се в плътта му.
Топла влага, стичаща се по слабините.
Беше се изпуснал.
Джони Смит се обърна към стената и заплака.
6
Десет дни след първата операция и две седмици преди деня, за който бе насрочена следващата, Джони вдигна очи от книгата си — „Гвардията на президента“ (историята на аферата „Уотъргейт“ от разкрилите я двама журналисти Удуърд и Бърнстайн) — и забеляза на прага млада жена, която поглеждаше нерешително.
— Сара! — възкликна той. — Ти ли си?
Тя въздъхна разтреперано.
— Да, аз съм, Джони.
Той остави книгата и се взря в нея. Бе елегантно облечена в светлозелена рокля от лен, а пред гърдите си стискаше като щит кафява чанта-плик. Беше си изсветлила един кичур коса и страшно й отиваше. Но в същото време в сърцето на Джони се завъртя острието на ревността: „Нейна ли е била идеята за този кичур или на мъжа, с когото сега дели живота и леглото си?“ Беше красива.
— Заповядай — покани я Джони. — Влез и седни.
Тя прекоси стаята и изведнъж той сякаш надникна и се видя през нейните очи — изпосталял, свлечен леко на една страна върху стола до прозореца, изпънал крака на табуретка, облечен в роба, завързана на гърба, и загърнат в евтина болнична хавлия.
— Харесвам ли ти в парадния си смокинг? — прикри неудобството си с шега.
— Много добре изглеждаш. — Тя го целуна по бузата и стотици спомени запреплетоха мълнии в паметта му, подобно на колода карти, ловко размесвани от опитен картоиграч.
Сара седна на другия стол, кръстоса крака и придърпа края на полата си.
Двамата се гледаха мълчаливо. Личеше си, че тя е страшно нервна. Ако някой сега я докоснеше по рамото, сигурно щеше да подскочи до тавана.
