квартира на Хауланд Стрийт в Клийвс Милс. Хауланд Стрийт, номер 24 — Джони носеше листчето с адреса в портфейла си, защото и името на улицата, и номерът имаха досадното свойство да се изплъзват от паметта му.
В този ден облаците се стелеха тежко, досами земята, а температурата се колебаеше около седем градуса под нулата. Джони напредваше по алеята, когато първите снежинки се спуснаха лениво от небето. Понеже беше сам, най-спокойно изплези език и се опита да близне някоя снежинка. Куцането почти бе изчезнало и той се чувствуваше прекрасно. Повече от две седмици не го бе боляла глава.
Пощата се състоеше от някакъв рекламен проспект, новия брой на „Нюзуик“ и един малък, дебел плик, адресиран до Джон Смит без подател. Джони напъха списанието и проспекта в задния джоб на панталона, а плика отвори по пътя. Вътре имаше един-единствен лист от списание, в чийто горен край той прочете ПРОНИКНОВЕНО ОКО и се спря като закован насред разходката си.
Бе трета страница от броя за миналата седмица. Централният материал в нея бс посветен на красавеца-артист, играл главния герой в една криминална телевизионна серия. Тази „втора цигулка“ бил два пъти изключван от училище (преди дванадесет години) и арестуван за притежаване на кокаин (преди шест години). Вълнуваща информация за американската домакиня. Имаше също една диета, състояща се изцяло от зърнени храни, снимка на някакво сладко бебче и разказ за чудотворното изцеление с вода от Лурд на парализирано по рождение деветгодишно момиченце (ЛЕКАРИТЕ НЕДОУМЯВАТ, ехидно тръбеше заглавието). Една бележка в дъното на страницата бе заградена в кръг. Тя бе озаглавена ЯСНОВИДЕЦ ОТ МЕЙН СЕ ПРИЗНАВА ЗА ИЗМАМНИК, но нямаше подпис.
„СТРЕМЕЖЪТ НА ПРОНИКНОВЕНО ОКО ВИНАГИ Е БИЛ не само да ви информира най-подробно за всички психически феномени, които така наречената «национална преса» игнорира, но и да разобличава мошеници и шарлатани, заради които вече толкова години истинските феномени не могат да получат заслуженото признание от обществото.
Неотдавна един такъв мошеник разкри играта си пред наш пратеник. Този самозванец, Джон Смит от Паунъл, Мейн, призна пред сътрудника ни следното: «Всичко е само номер, за да се разплатя с болницата. Ако успея да скалъпя и книга, може да изкарам достатъчно да си платя дълга, че дори и годинка-две да си почина — заяви с усмивка Смит. — Хората днес вярват на всичко, защо и аз да не бръкна в качето с меда?» Благодарение на нашето списание, което винаги е предупреждавало читателите си, че на всеки истински се падат по два лъжливи феномена, качето с мед на Джон Смит току-що се прекатури. И ние отново напомняме за нашата постоянна награда от хиляда долара за всеки, който докаже, че някой признат парапсихически феномен си служи с измама.
Шмекери и шарлатани, треперете!“
Джони прочете бележката два пъти. Междувременно снегът се засили и започна да пада на парцали. Без да ще, го напуши смях. На бдителната преса явно не се харесваше някакъв селяндур да я изритва по стълбището пред дома си. Той върна листа в плика и го напъха при останалата поща в задния джоб на панталона си.
— Дийс — възкликна Джони гласно, — надявам се, че още ти е син задникът!
2
На баща му обаче никак не му стана смешно. Той прочете изрезката и я захвърли с отвращение върху кухненската маса.
— Този мръсник заслужава да го съдиш. Той те е оклеветил, Джони, нарочно те е окалял!
— Вярно, вярно — съгласи се Джони. Навън бе тъмно. С настъпването на вечерта тихият следобеден снеговалеж бе прераснал в ранна зимна виелица. Вятърът пищеше и ревеше край стрехите. Алеята бе изчезнала, засипвана от снежни преспи като от настъпващи дюни. — Но ние разговаряхме на четири очи и Дийс знае прекрасно какво означава това. Защо да повярват на моята, а не на неговата дума?
— Не е намерил смелост дори да се подпише под тази лъжа — ядосваше се Хърб. — Пратеник на ПРОНИКНОВЕНО ОКО, а?! Какъв е този пратеник? Защо, питам аз, не му кажат името?
— Умряла работа — ухили се Джони. — Да се опиташ да го принудиш, е все едно да отидеш при най- големия уличен побойник в квартала с надпис „РИТНИ МЕ ЗДРАВАТА“, забоден отзад. А после ще го превърнат в свещена война, която ще водят ожесточено от първа страница. Не ми трябва, благодаря! Мен ако питаш, те ми правят услуга по този начин. Нямам никакво желание цял живот да раздавам съвети на хората къде да намерят скритите от дядото акции, как да изкарат шестица от тото или да спечелят на лотария. — Едно от откритията, които най-силно бяха удивили Джони след събуждането от комата, бе, че Мейн, наред с дванадесетина други щата, бе въвел законна лотария. — През последния месец получих шестнадесет писма, в които ме питат кое число ще спечели. Що за лудост е това? Дори да знаех, какво щеше да им помогне? Човек не може да си избира билета от лотарията на Мейн, взема каквото му дадат. И въпреки това питат.
— Не виждам къде е връзката с тази гнусна статия.
— Надявам се хората да повярват, че съм лъжец и да ме оставят на мира.
— А, ясно. — Хърб запали лулата си. — Не си особено щастлив с тази дарба, нали?
— Никак — възкликна Джони. — И добре че поне вкъщи почти не говорим за нея, та да си поотдъкна. Защото другите като че ли само за това искат да говорят.
Пък и само приказките да бяха, не би се притеснявал толкова. Но когато отскочеше например до гастронома за бира или хляб, продавачката се стараеше да не го докосне, докато му вземаше парите, и нямаше начин да не разбереш, че гледа като подплашено зайче. Бащините му приятели махаха с ръка за поздрав, вместо да се здрависват с него. През октомври Хърб бе наел една местна девойка да им бърше праха и да чисти с прахосмукачка веднъж седмично. След три седмици тя ги бе напусна без обяснение — навярно някой от нейните съученици й бе казал на кого чисти. Изглежда на всеки, който искаше да бъде докосван, информиран, да влезе в контакт с необикновения талант на Джони, се падаше по един, за когото той бе нещо като прокажен. В такива моменти Джони си спомняше как го бяха гледали сестрите, когато съобщи на Айлийн Магаун, че къщата й се е запалила: бяха го гледали като свраки, накацали на телеграфна жица. Спомняше си как бе отстъпвал телевизионният репортьор след изненадващия завършек на пресконференцията, готов да се съгласи с всичко, което му казваше, само и само да не го докосва. При всички положения допирът до него явно бе нездравословен.
— Прав си, не говорим — подкрепи го Хърб. — Навярно, защото ми напомня за майка ти. Тя бе тъй уверена, че си надарен с… с това нещо по някаква причина. Понякога дори се чудя дали не беше права.
Джони сви рамене.
— Единственото, което искам, е да живея нормално. Да туря кръст на целия тоз кошмар. И ако това жалко произведение на злословието ми помогне в таз насока, толкова по-добре.
— Но ти все още имаш своята дарба, нали? — попита Хърб, като гледаше изпитателно сина си.
Джони си спомни вечерта преди по-малко от седмица, когато излязоха да вечерят навън — рядко събитие при орязания им бюджет. Отидоха в един от най-добрите, много посещавани ресторанти в околността. Навън бе студено, а в ресторанта — топло и уютно. Джони занесе палтата — своето и на баща си — в гардероба и както ровеше из окачените дрехи и търсеше свободни закачалки, в съзнанието му нахлу порой от ярки впечатления. Понякога ставаше така, докато в други случаи би могъл да държи всяка от тях по двадесет минути и да не усети абсолютно нищо. Ето, едно дамско манто с кожена яка: неговата притежателна имаше любовна връзка с един от карето за покер на мъжа си, умираше от страх, но не знаеше как да скъса с него. Мъжка канадка, подплатена с овча кожа: и нейният собственик бе притеснен — за брат си, който се бе контузил тежко на един строеж предната седмица. Полушубка на момченце — същия ден неговата баба в Дърам му бе подарила детско транзисторче и то умираше от мъка, че баща му не бе разрешил да го вземе вътре в ресторанта. А едно най-обикновено черно палто го накара да замръзне от ужас и му развали апетита. Собственикът на това палто полудяваше. Външно това все още не личеше, дори жена му не подозираше, но представата му за света постоянно помръкваше под влияние на все по- изкривени параноични фантазии. Да се допреш до това палто, бе все едно да се допреш до гърчещо се
