кълбо от змии.
— Да, имам я — отвърна кратко Джони. — Какво не бих дал да я нямах.
— Сигурен ли си?
Джони си помисли за черното палто. В онази вечер почти не се бе докоснал до храната — през цялото време се бе оглеждал да открие сред посетителите собственика му, но не успя.
— Съвсем.
— Тогава нека да забравим за нея — все едно, че не съществува — заключи Хърб и тупна сина си по рамото.
3
И през следващите четири-пет седмици имаше изгледи, че наистина ще я забравят. Джони замина в Клийвс Милс на учителското събрание за втория срок и се нанесе в новата си квартира, която, макар и малка, му се видя прилична.
Замина с бащината си кола и докато се приготвяше за тръгване, Хърб го попита:
— Не се ли боиш да караш?
Джони поклати глава. Мисълта за самата катастрофа вече почти не го смущаваше. Ако нещо трябваше да му се случи, щеше да се случи. А и дълбоко в себе си той вярваше, че гръмотевица никога не удря два пъти на едно и също място — когато един ден умре, то сигурно няма да е при автомобилна катастрофа.
Всъщност дългото пътуване му подействува отморяващо и успокояващо, а събранието се оказа подобно на завръщане у дома след дълго отсъствие. Колегите му от едно време, които още учителствуваха в гимназията, се изредиха да му пожелаят успех. Но нямаше как да не забележи, че само малцина му стиснаха ръката, както и че в погледите им се долавяше известна резервираност, дори опасение. На връщане в колата Джони се опита да се убеди, че си въобразява. Пък и да не беше тъй… е, и това си имаше смешната страна. Ако бяха си прочели „Око“-то, щяха да знаят, че е измамник и няма за какво да се тревожат.
Когато събранието мина, не му остана друго, освен да се върне в Паунъл и да чака идването и отминаването на Коледните празници. Колетчетата с лични вещи секнаха, сякаш с нож отрязани — това е то силата на пресата, възхити се Джони пред баща си. На тяхно място избухна един кратък взрив от сърдити — и главно анонимни — писма и картички от хора, които явно приемаха станалото като лична обида.
„Заслужавъш да гориш в А!Д!А! за мръсните ти мъшинации срещу Американската република — пишеше един типичен представител на смачкан лист хотелска хартия с клеймо на плика Йорк, Пенсилвания. — Ти си един престъпник и долен ментържия. Благославям господа, че онзи вестник те разубличи. Засрами се господинчо. Библията казва че убикновеният грешник ще бъде хвърлен в езеро О!Т! 0!Г!Ъ!Н! и там ще свърши но Л!Ъ!Ж!Е!Ц!А! И!С!П!О!Л!3!В!А!Ч! ще гори вечно БЕЗ КРАЙ! Ти си такъв Лъжец Исползвач дето си продаваш безсмъртната душа за няколко въшливи долара. Завършвам като се надявам за твое добро че няма да ми паднеш в ръцете по улиците на града ти. ПРИЯТЕЛ (божи, а не твой, господинчо)!“
Над двадесет писма в този дух дойдоха в течение на двадесетина дни след появата на статията в ПРОНИКНОВЕНО ОКО. Няколко предприемчиви души изявиха желание за партньорство с Джони. „Работил съм като асистент на илюзионист — гордо заявяваше един от тях — и мога на дърта проститутка да сваля жартиера без да ме усети. Та ако ще ги пързаляш с илюзии, моя милост ще ти потрябва!“
Но и този поток от писма, подобно на предишния от колетчетата, пресъхна. И когато за трети пореден ден в края на ноември пощенската му кутия се оказа празна, на връщане по алеята Джони си спомни предсказанието на Анди Уорхол42, че ще дойде време, когато в Америка всяко чудо няма да бъде за три дни, а за три минути. Очевидно неговите три минути бяха дошли и отишли и той бе най-доволният човек в света, че е така.
Ала, както се оказа, радостта му бе прибързана.
4
— Смит? — попита гласът в слушалката. — Джон Смит?
— Да. — Не беше познат глас, но не беше и грешка. Това го озадачи донякъде, защото преди около три месеца баща му бе сменил номера на телефона им с нов, нерегистриран в указателя. Беше седемнадесети декември и коледната им елха бе поставена в ъгъла на всекидневната, здраво закрепена върху старата стойка, която Хърб бе направил още когато Джони бе малко момче. Навън валеше сняг.
— Казвам се Банърман. Джордж Банърман и съм шериф в Касъл Рок. — Той се прокашля. — Имам… как да ви кажа, нещо като делово предложение за вас.
— Как открихте телефонния ми номер?
Банърман отново се прокашля.
— Бих могъл да го получа от телефонната компания, понеже става въпрос за полицейско дело. Но всъщност ми го даде ваш приятел. Доктор Уейзак.
— Сам Уейзак ви даде моя телефон?
— Да, даде ми го.
Джони седна в телефонния кът в пълно недоумение. Името на Банърман бе започнало да му говори нещо. Беше се натъкнал на него съвсем наскоро в притурката на неделния вестник. Той бе шериф на областта Касъл, доста на запад от Паунъл, в района на езерата. Център на областта бе Касъл Рок, разположен на около петдесет километра от Норуей и тридесетина от Бриджтън.
— За полицейско дело? — продължи да се учудва Джони.
— Ами да, така би трябвало да се нарече. Дали бихте имали нещо против да се срещнем на чаша кафе…
— И това засяга Сам?
— Не. Доктор Уейзак няма нищо общо — обясни Банърман. — Той се обади и ми даде вашето име. Това беше… преди месец най-малко. Право да си кажа, тогава го помислих за луд. Но сега направо не знаем какво да правим.
— За какво? Мистър — шериф Банърман, не разбирам за какво ми говорите.
— Ще бъде много по-добре, ако може да се срещнем на кафе — отново предложи Банърман. — Какво ще кажете за довечера? Има едно заведение, наречено „Джонс“ в центъра на Бриджтън. То е горе-долу по средата на пътя между нашите два града.
— Съжалявам — възпротиви се Джони. — Трябва да знам за какво става дума. И защо Сам не ми е казал нищо?
Банърман въздъхна.
— Изглежда не четете вестници.
Но това не беше вярно. През цялото време след комата Джони бе чел вестниците настървено, за да навакса пропуснатото. И името на Банърман бе срещнал съвсем наскоро. Разбира се. Защото на Банърман му гореше яко под краката. Той отговаряше за…
Джони дръпна слушалката от ухото си и я изгледа, изведнъж разбрал. Изгледа я като змия, за която изведнъж бе разбрал, че е отровна.
— Мистър Смит? — пищеше тя с тенекиен звук. — Ало? Мистър Смит?
— Слушам — проговори Джони, като върна слушалката до ухото си. Усещаше как в него се надига смътен гняв по адрес на Сам Уейзак — Сам, който това лято го бе съветвал да се държи настрана, а сега се бе извъртял на сто и осемдесет градуса и се бе раздрънкал пред този невзрачен селски шериф — зад гърба на Джони.
— Зз удушвача, нали?
Банорман дълго се колеба. После попита:
— Ще може ли да поговорим, мистър Смит?
— Не, в никакъв случай! — Смътният гняв бе пламнал неочаквано в ярост. Ярост и още нещо. Беше го страх.
— Мистър Смит, много е важно. Днес…
— Не! Искам да бъда оставен на мира. Пък и не четете ли проклетото ОКО? Аз съм просто един мошеник.
