който се простираше във всички посоки и гъмжеше от плъхове. Мотоциклетните банди диктуваха закона тук, а всички тези бюлетини в новините за неустрашимата полиция на южните квартали бяха просто една купчина вонящи говна. Улиците бяха призрачни, пусти. Ако излезеш навън, трябва да хванеш пневмобуса или да си носиш флакон с отровен газ под налягане.
Той вървеше бързо, без да се оглежда, без да мисли. Въздухът беше гъсто наситен със сяра. Четири мотора изреваха покрай него и някой хвърли нащърбено парче асфалт. Ричърдс се наведе с лекота. Два пневмобуса го подминаха, а въздушната вълна след тях го блъсна, но той не им помаха. Седмичната помощ за безработни от двадесет долара (стари пари) беше похарчена. Нямаше с какво да купи жетон. Явно скитащите банди усещаха мизерията му. Никой не го закачи.
Блокове, масово строителство, огради, останки от отдавна изоставени автомобили по празните паркинги. Дъждът размива мръсотиите, надраскани с мек тебешир по асфалта. Разбити витрини, плъхове, мокри торби с боклук, разпилени по тротоара и канавките. Разкривени надписи по стените: БЕЛИТЕ НЕ ПУСКАТ СЛЪНЦЕТО ДА ГРЕЕ. ЗА НАРОДА ИМА ДРОГА. НА МАЙКА ТИ Й СЕ ИСКА. ОБЕЛИ СИ БАНАНА. ТОМИ СЕ ДРУСА. ХИТЛЕР БЕШЕ ГОТИН. МЕРИ. СИД. ИЗБИЙТЕ ЕВРЕИТЕ. Старите натриеви лампи, поставени през седемдесетте от „Дженеръл Атомикс“ — разбити с камъни и парчета от пътната настилка. Никакъв техник няма да дойде тук, за да ги смени — те работят за нови долари. „Техниците са в града, миличък. В града е готино.“ Само свистенето на профучаващите пневмобуси и отекващите стъпки на Ричърдс нарушават тишината. Това приличащо на бойно поле място се оживява само нощем. През деня то е една неподвижна и мрачна тишина, раздвижвана единствено от плъховете, котките и тлъстите бели червеи, които пълзят из боклука. И никаква миризма освен гнилата смрад на тази прекрасна година — 2025-а. Кабелите на Безплатната телевизия са надеждно закопани под улиците и никой освен идиот или революционер не би поискал да ги унищожи. Безплатната телевизия е храна за мечтите, хлябът на живота. Наркотиците струват пари. „Скег“ е по дванадесет стари долара пакета, таблетка „Фриско пуш“ върви по двадесет, но Безплатната телевизия ще ти даде всичко за нищо. По-нататък, от другата страна на Канала, машината за илюзии работи двадесет и четири часа на ден, но за нея се заплаща с нови долари. Тях ги имат само хората, които работят. А на юг от Канала, в Кооп сити, живеят четири милиона други, почти всички без работа.
Ричърдс измина три мили и редките магазини за алкохол и пушалните, в началото със здрави решетки по прозорците, станаха по-многобройни. После следваха домовете за пълнолетни (!! 24 ПЕРВЕРЗИИ, ПРЕБРОЙТЕ ГИ САМИ — 24 !!), заложните къщи, пазарите за кръв. На всеки ъгъл — негодници, седнали върху моторите си, а канавките — затрупани с купища фасове от марихуана. „Богатите момчета пушат готини парчета.“
Сега можеше да види небостъргачите, които се извисяваха стройни и чисти. Най-високият от тях беше сградата на Телевизионните игри — сто етажа, върхът — полускрит под шапка от облаци и смог. Той задържа погледа си върху нея и извървя още една миля. Сега се появиха по-скъпите киносалони и пушални, вече без решетки (но отвън стояха наемни ченгета, а от коланите им висяха електрически палки). На всеки ъгъл — градско ченге. Парк на фонтаните: вход 75 цента. Добре облечени майки наблюдават децата си, които играят по тревата зад оградата. Полицай от всяка страна на входа. За един кратък и вълнуващ миг зърваш фонтана.
Той пресече Канала.
Колкото повече се приближаваше към сградата на игрите, толкова по-висока ставаше тя, почти нереална с бездушните, издигащи се нагоре редици от прозорци и гладки бетонни повърхности. Наблюдаваха го ченгета, готови да го арестуват или да го ударят, ако си позволеше да се шляе. За мъж с хлътнали очи, евтина подстрижка и увиснали сиви панталони съществуваше само една причина да бъде в града. Причината бяха Игрите.
Тестовете за участие започваха точно в дванадесет на обед. Когато Ричърдс застана зад последния човек на опашката, той вече беше в сянката на небостъргача. Но сградата се намираше все още девет пресечки (повече от миля) напред. Опашката се простираше пред него като безкрайна змия. Скоро отзад се присъединиха други. Полицаите ги наблюдаваха с ръце върху палките или дръжките на пистолетите и се усмихваха презрително.
— Този не ти ли изглежда малоумен, Франк? На мен тъй ми се струва.
— Един от тях ме попита къде може да отиде до тоалетната. Представяш ли си?
— Тия кучи синове…
— Убиват собствените си майки за…
— Миришеше, като че не се е къпал от…
Навели глави под дъжда, те се влачеха безцелно. Малко по-късно опашката се раздвижи.
…междинно отчитане — минус 098…
Минаваше четири часът, когато Ричърдс застана пред главното гише и го насочиха към гише 9 („П“ и „Р“). Жената, застанала зад боботещия перфоратор, изглеждаше изморена, зла и далечна.
Погледът й минаваше през него.
— Име — фамилия, собствено, бащино.
— Ричърдс, Бенджамин Стюърт.
Пръстите й заиграха по клавишите. ТРАК-ТРАК-ТРАК — машината заработи.
— Възраст, височина, тегло.
— Двадесет и осем, метър и осемдесет и осем, седемдесет и пет килограма.
ТРАК-ТРАК-ТРАК.
— Регистриран коефициент на интелигентност по теста на Уекслър, ако го знаете, и възраст на тестуване.
— Сто двадесет и шест, четиринадесет години.
ТРАК-ТРАК-ТРАК.
Звуците ехтяха в огромното фоайе като в гробница. Задаваха се въпроси и им се отговаряше. Извеждаха хора, които плачеха, други биваха изхвърляни навън. Дрезгави гласове се надигаха в протест. Крясъци. Въпроси. Винаги въпроси.
— Последното училище, което сте посещавали?
— Ръчни занаяти.
— Завършихте ли?
— Не.
— Колко години учихте и на колко напуснахте?
— Две. Шестнадесетгодишен.
— Причини за напускане?
— Ожених се.
ТРАК-ТРАК-ТРАК.
— Име и възраст на съпругата, ако имате.
— Шийла Кетрин Ричърдс, двадесет и шест.
— Имена и възраст на децата, ако имате.
— Кетрин Сара Ричърдс, осемнадесет месеца.
ТРАК-ТРАК-ТРАК.
— Последен въпрос. Не си правете труд да лъжете — ще го разберат по време на физическия тест. Някога употребявали ли сте хероин или синтетичния амфетамин-халюциноген, наречен „Сан Франсиско Пуш“?
— Не.
ТРАК.
Една пластмасова карта изскочи от машината и тя му я подаде.
— Пази това, момко. Ако я загубиш, ще трябва да почнеш отначало следващата седмица. — Сега тя го гледаше, виждаше лицето му, ядосаните очи, издълженото му тяло. Не изглеждаше зле. Излъчваше някаква интелигентност. Добри данни.
Жената рязко му издърпа картата и отряза горния й десен ъгъл, като я пъхна отново в машината. Крайчето остана странно назъбено.
