— Покажете картата си на санитаря и му кажете номера…
Той я остави насред изречението и направи знак с пръст на санитаря със заешките зъби.
— Номер двадесет и шест, Зайо.
Санитарят му донесе нещата. Ричърдс бавно се облече и отиде до асансьора. Анусът му беше раздразнен и пареше, чувстваше се като изнасилен. Усещаше влагата от лубриканта, който лекарят беше използвал.
Когато се събраха всички, вратата на асансьора се отвори. Този път зад бронираното прозорче нямаше никой. Полицаят беше мършав мъж с голяма бенка до носа, който повтаряше монотонно: „Минавайте в края. Моля, минавайте в края.“ Докато вратите се затваряха, Ричърдс успя да види следващата група да влиза от другия край на залата. Докторът с папката се приближаваше към нея. После вратите се затвориха и го скриха от погледа.
Изкачиха се на третия етаж в една полутъмна и огромна обща спалня. Броят и дължината на редиците от походни легла сякаш нямаха край.
Докато излизаха от асансьора, две ченгета ги проверяваха и раздаваха на всеки номера на леглото му. Това на Ричърдс беше 940. На леглото имаше много ниска възглавница и едно кафяво одеяло. Ричърдс се изтегна върху него и остави обувките си да паднат на пода. Краката му стърчаха навън, но не можеше да направи нищо.
Кръстоса ръце под главата си и се загледа в тавана.
…междинно отчитане — минус 094…
Силен звънец го събуди точно в шест на следващата сутрин. За момент остана объркан, като в мъгла, зачуди се дали Шийла е купила будилник или какво. После се опомни и седна в леглото.
Поведоха ги в групи по петдесет човека в голяма обща баня, където показваха картите си пред камера, охранявана от полицай. Ричърдс влезе в облицована в синьо кабина с огледало, мивка, душ и тоалетна. На лавицата над мивката имаше електрическа самобръсначка, сапун, запечатани в целофан четки за зъби и наполовина използвана паста. На една табелка, пъхната под ъгъла на огледалото, пишеше: „Уважавай тази собственост.“ Някой беше надраскал под нея „Уважавам само задника си!“.
Ричърдс се изкъпа, избърса се с най-горната кърпа от купчината върху казанчето на тоалетната, обръсна се и се среса. Заведоха ги в кафетерията на етажа, където отново показаха картите си. Ричърдс взе поднос и го плъзна по шубера от неръждаема стомана. Дадоха му кутия „Корнфлейкс“, мазна чиния с пържено месо, черпак бъркани яйца, препечена филия, твърда като надгробна плоча от мрамор, половин пинта мляко, чаша рядко кафе (без сметана), пакетче захар, пакетче сол, парче съмнително масло върху къс омазнена хартия.
Той погълна лакомо порцията си като всички останали. За него това беше първата истинска храна от Бог знае колко време насам, различна от парчетата мазна и дебела пица и таблетките, отпускани от правителството. И все пак тя бе някак странно лека, сякаш някакъв вампир — началник-кухня, бе изсмукал вкуса й и оставил само това, което е наистина хранително.
Какво ли закусваха
Той остана на мястото си, забил поглед в празната чиния, докато не се чу звънецът в седем часа, когато всички станаха, за да ги поведат към асансьорите.
…междинно отчитане — минус 093…
На четвъртия етаж събраха групата от петдесет души, в която беше и Ричърдс, в голяма стая без мебели, опасана от пръстен хоризонтални процепи, като пощенски кутии. Отново показаха картите си и вратите на асансьора се затвориха зад тях. Влезе изпит мъж с оредяла коса и емблемата на Игрите (силует на човешка глава, изобразен на фона на прожектор) на престилката.
— Моля, съблечете се и извадете всички ценности от дрехите си — каза той, — след това пуснете дрехите в един от процепите за изгаряне. Ще ви бъдат раздадени комбинезони на игрите — той се усмихна великодушно. — Можете да ги задържите независимо от окончателното решение на комисията за вашето участие.
Чу се мърморене, но всички се подчиниха.
— Побързайте, моля ви — каза мъжът и плясна два пъти с ръце като прогимназиален учител, който обявява край на междучасието. — Предстои ни още много.
— Вие също ли ще участвате? — попита Ричърдс.
Изпитият мъж го погледна с недоумение. Някой отзад се изкикоти.
— Няма значение — каза Ричърдс и измъкна единия си крак от панталона. Извади от дрехите си своите ценности без стойност и набута ризата, панталоните и бельото в процепа. За миг някъде отдолу гладно проблясваха пламъци.
Вратата в другия край на залата се отвори. (Винаги имаше врата в другия край. Мъжете бяха като плъхове в огромен, насочен нагоре, лабиринт. „Американски лабиринт“ — помисли си Ричърдс.) Вкараха големи кошове на колела, означени S, M, L и XL. Ричърдс избра XL заради височината си и очакваше комбинезонът да виси на него като чувал, но той му пасна много добре. Мекият плат прилепваше по тялото, приличаше на коприна, но беше по-здрав. Имаше само един пластмасов цип отпред. Всички комбинезони бяха тъмносини, с емблемата на игрите на десния горен джоб. Когато цялата група ги облече, Ричърдс се почувства сякаш без лице.
— Оттук, моля — каза изпитият мъж и ги въведе в друга „чакалня“. Неизбежният екран на Безплатната телевизия святкаше и гърмеше. — Ще ви извикват в групи по десет души.
Седнаха. След малко Ричърдс се изправи и отиде до прозореца. Навън продължаваше да вали. Улиците бяха мокри, хлъзгави и черни. Зачуди се какво ли прави Шийла.
…междинно отчитане — минус 092…
В десет и петнадесет Ричърдс мина през вратата зад екрана. Над нея висеше друг надпис — „ОТТУК“, допълнен със стрелка. Сега в групата бяха десет. Вървяха един зад друг. Камера провери картите им. В новата зала имаше десет кабинки с по три стени, но този път по-солидни. Бяха облицовани с перфорирани коркови плоскости, които изолираха шума. От скрити говорители се носеше музика. Подът беше покрит с плюшен килим. Ричърдс чувстваше стъпалата си странно от допира с нещо, което не е цимент.
Меката светлина, идваща от тавана, не дразнеше очите.
Изпитият мъж му каза нещо. Ричърдс премигна насреща му:
— Шеста кабина — повтори той укорително.
— Добре.
Отиде в шеста кабина. Вътре имаше маса, а зад нея голям стенен часовник, закачен на нивото на очите. На масата лежеше подострен молив „Джи-Ей/Ай Би Ем“ и куп листа без редове.
„Евтино минават“ — помисли си Ричърдс.
До всичко това стоеше изправена една ослепителна жрица от компютърната ера — една висока и царствена блондинка в къси панталони в цветовете на дъгата, които ясно открояваха леко изпъкналия триъгълник между краката й. Розовите щръкнали зърна на гърдите й игриво повдигаха копринената блузка на дупки.
— Седнете, моля — каза тя. — Аз ще проведа следващия тест. Kазвам се Ринда Уорд.
Тя протегна ръка. Ричърдс я стисна изненадан:
— Бенджамин Ричърдс.
— Може ли да ви наричам Бен?
Усмивката й беше привлекателна, но си личеше, че не влага никакво чувство в нея. Усети, че
