— Спортна кола. Прилича на „Ягуар“.
— Обичате ли бензинови автомобили?
Ричърдс сви рамене:
— Имах цяла колекция от модели, когато бях ученик.
Лекарят си записа нещо и хвърли друг лист.
— Болна жена. Лежи на една страна. Сенките по лицето й приличат на затворнически решетки.
— А това? Последното е…
Ричърдс избухна в смях.
— Прилича на куп говна.
Представи си доктора с бялата си престилка как лази под пейките, гледа под полите на момичетата и онанира и отново започна да се смее. Лекарят седеше и му се усмихваше с гадната си усмивка, а това съвсем довършваше картината и я правеше още по-смешна. Най-накрая Ричърдс престана да се хили. Изхълца веднъж и млъкна.
— Не мисля, че ще ми кажете…
— Не — отвърна Ричърдс — Няма.
— Тогава продължаваме. Асоциации. — Не си направи труд да обясни термина.
Ричърдс предположи, че вече му се носи славата. Това беше добре. Щеше да му спести време.
— Готов ли сте?
— Да.
Докторът извади хронометър от вътрешния си джоб, включи химикалката си и започна, гледайки листа пред себе си:
— Доктор.
— Негър — отвърна Ричърдс.
— Пенис.
— Петел.
— Червено.
— Черно.
— Сребърен.
— Кинжал.
— Пушка.
— Убийство.
— Печеля.
— Пари.
— Секс.
— Тест.
— Стачка.
— Уволнение.
Списъкът продължаваше. Минаха през повече от петдесет думи, преди докторът да натисне копчето на хронометъра и да остави химикалката.
— Добре — каза той. Скръсти ръце и погледна сериозно Ричърдс. — Последен въпрос, Бен. Не мисля, че ще разбера, ако ме излъжеш, но така или иначе машината, към която си свързан, ще го отчете много точно. Имаш ли сериозни причини (в тяхното число не влиза самоубийството) да кандидатстваш за участие в игрите?
— Да.
— Какви?
— Дъщеря ми е болна. Има нужда от лекар. Лекарства. Болнични грижи.
Химикалката задраска по листа.
— Нещо друго?
Ричърдс щеше да отговори с „не“ (не беше тяхна работа), но реши да разкаже всичко. Може би защото докторът приличаше на онова забравено момче от неговото минало. Може би защото просто трябваше да се каже веднъж, да се каже докрай и да му се придаде форма, както се получава, когато човек се насили да трансформира неясните си емоционални преживявания в думи с определено значение.
— От дълго време съм без работа. Искам да работя отново, дори да е само ролята на прекарания в една игра с известен край. Искам да работя и да поддържам семейството си. Аз имам достойнство. А ти имаш ли достойнство, докторе?
— Да. Не би ми позволило да падна ниско — каза лекарят и изключи химикалката си. — Ако нямате какво да добавите, мистър Ричърдс… — той се изправи. Това, както и обръщението, показваше, че разговорът е приключил, независимо дали Ричърдс имаше какво да добави или не.
— Не.
— Вратата е отдясно в края на залата. Желая ви успех.
— Разбира се — отвърна Ричърдс.
…междинно отчитане — минус 090…
От групата, с която Ричърдс беше влязъл, сега оставаха четирима. Следващата чакалня бе доста по- малка, а общият брой на кандидатите — намален с около шестдесет процента. Последните от тези, чиито имена започваха с „Ю“ и „Я“, влязоха към четири часа и половина. Тридесет минути по-рано един санитар беше обиколил залата с тава безвкусни сандвичи. Ричърдс си взе два и седна, заслушан в някакъв мъж на име Ритънмънд, който демонстрираше пред него и още неколцина своя сякаш неизчерпаем запас от мръсни вицове и историйки.
Когато се събра цялата група, кандидатите бяха вкарани в асансьора и качени на петия етаж. Жилищното пространство, определено за тях, се състоеше от голяма обща стая, обща тоалетна и неизбежната обща спалня, приличаща на производствен цех с редиците от походни легла. Съобщиха им, че в седем часа в кафетерията в дъното на коридора ще се сервира топла храна.
Няколко минути Ричърдс остана седнал, после стана и отиде до полицая, застанал до вратата, през която бяха влезли.
— Има ли телефон, мой човек? — не очакваше да им е позволено да се обаждат навън, но полицаят просто посочи с палец коридора. Ричърдс бутна вратата и погледна. Разбира се, имаше телефон. Автомат с монети. Погледна отново към полицая.
— Слушай, ако ми дадеш назаем петдесет цента за телефона…
— Разкарай се.
Ричърдс успя да се сдържи.
— Искам да се обадя на жена си. Детето ми е болно. Постави се на мое място, за Бога!
Ченгето се изсмя — кратък, режещ и грозен звук.
— Всички сте еднакви. Всеки ден все същата песен. Имате си готова история за всеки ден от годината.
— Копеле — каза Ричърдс и нещо в погледа и положението на тялото му накара ченгето да извърти очи към стената. — Ти не си ли женен? Никога ли не си бил притиснат така, че да трябва да искаш назаем, дори ако се чувстваш последната отрепка?
Ченгето рязко пъхна ръка в джоба си и извади шепа пластмасови монети. Даде две по двадесет и пет цента на Ричърдс, набута останалите обратно и го сграбчи за комбинезона.
— Ако ми пратиш някой друг само защото Чарли Грейди е мека Мария, ще ти пръсна мозъка. Разбра ли, боклук?
— Благодаря — каза спокойно Ричърдс. — За заема.
Чарли Грейди се засмя и го пусна. Ричърдс излезе в коридора, вдигна слушалката на телефона и пусна монетите. Те изтрополяха глухо и за момент нищо не се промени. „Господи, всичко напразно“ — помисли си той, но после се появи сигналът. Ричърдс бавно набра номера на общия телефон на петия етаж на техния блок, като се надяваше да не го вдигне онази кучка Дженър. Тя щеше да изкрещи „грешка“ в момента, в който познаеше гласа му, и монетите щяха да отидат на вятъра.
