Телефонът иззвъня шест пъти и един непознат глас каза:
— Ало?
— Искам да говоря с Шийла Ричърдс от апартамент 5В.
— Мисля, че излезе — отвърна гласът. После добави многозначително. — Тя обикаля из квартала, нали знаете… Имат болно дете, а мъжът й за нищо не го бива.
— Само почукайте на вратата — примоли й се той.
— Почакайте.
От другата страна пуснаха слушалката и тя издрънча, когато се удари в стената. Някъде далеч неясно, като в сън, той чу тропането по вратата и непознатия глас, който викаше:
— На телефона! Търсят ви по телефона, мисис Ричърдс.
Половин минута по-късно отново го чу в слушалката:
— Няма я. Чува се плачът на детето, но нея я няма. Нали ви казах, дебне навън — гласът се изкикоти.
Прииска му се да може да влезе в телефона и да изскочи от другата страна като зъл дух от черна бутилка, да хване непознатия глас за врата и да стиска, докато очите му изхвръкнат и се затъркалят по земята.
— Трябва да й предадете нещо — каза Ричърдс. — Запишете го на стената, ако нямате къде.
— Нямам молив. Затварям. Довиждане.
— Чакайте! — изкрещя в паника Ричърдс.
— Аз… Един момент — каза неохотно гласът. — Качва се по стълбите.
Отмалял и плувнал в пот, Ричърдс се облегна на стената. Миг по-късно гласът на Шийла звучеше в ухото му — озадачен, подозрителен и малко изплашен.
— Ало?
— Шийла? — затвори очи и се отпусна. Само стената го държеше изправен.
— Бен? Бен, ти ли си? Добре ли си?
— Да, съвсем. Кати, тя…
— Все същото. Не я тресе толкова силно, но гърлото й е много възпалено и диша хрипаво. Бен, мисля, че има вода в дробовете. Ами ако е с пневмония?
— Ще се оправи. Ще се оправи.
— Аз… — Шийла дълго мълча. — Не искам да я оставям, Бен, но се налага. Успях да хвана двама тази сутрин. Съжалявам. Но й купих малко лекарства от аптеката. Силни лекарства. — Тя говореше разпалено.
— Това са боклуци — каза той. — Слушай, не го прави повече. Моля те. Мисля, че вече съм вътре. Няма да отрежат много хора, защото и състезанията са много. Трябва да имат достатъчно количество пушечно месо. И мисля, че дават пари в аванс. Мисис Ъпшоу…
— Изглежда в ужасно настроение.
— Няма значение. Стой с Кати, Шийла. И не излизай повече.
— Добре, няма повече.
Но той не й вярваше. „Стискаш ли ми палци, Шийла?“
— Обичам те, Бен.
— Аз също те…
— Трите минути изтекоха — намеси се телефонистката. — Ако искате да продължите, пуснете монета от двадесет и пет нови цента или три по двадесет и пет стари цента.
— Чакай малко — изкрещя Ричърдс, — освободи проклетата линия, кучко! Ти… — последва глухият сигнал на прекъсната връзка.
Ричърдс хвърли слушалката. Тя прелетя известно разстояние, докато сребристият й кабел я спря, удари се в стената и отскочи, а после се залюля напред-назад като някаква странна змия, ухапала веднъж и умряла.
„Някой трябва да плати. Просто трябва.“ — повтаряше си наум Ричърдс, докато крачеше обратно.
…междинно отчитане — минус 089…
Останаха настанени на петия етаж до десет часа на другия ден и Ричърдс беше почти обезумял от яд, тревоги и безсилие, когато един млад мъж с вид на педераст, облечен с опъната по тялото му униформа на игрите, ги помоли да влязат в асансьора. Сигурно бяха около триста души — повече от шестдесет бяха безшумно и безболезнено отстранени през нощта. Един от тях бе хлапакът с неизчерпаемия запас от мръсни вицове.
Поведоха ги на групи по петдесет към малка аудитория на шестия етаж. Залата беше изискана, облечена в огромни количества червен плюш. В дървената странична облегалка на всяко кресло имаше вграден пепелник и Ричърдс измъкна смачкания си пакет „Блам“. Тръсна пепелта от цигарата на пода.
Отпред имаше малък подиум с катедра в средата. На нея беше поставена кана с вода.
Към десет и петнадесет мъжът, който приличаше на педераст, се приближи до катедрата и каза:
— Бих искал да се срещнете с Артър Бърнс, заместник-директор на игрите.
— Ура! — обади се кисело някой зад Ричърдс.
Едър мъж с обръснато теме, заобиколено от сива коса, се отправи към катедрата, като се спираше и клатеше глава, сякаш в отговор на буря от аплодисменти, които само той чуваше. Усмихваше им се с широка, потрепваща усмивка и това го караше да изглежда като един понапълнял и застарял Купидон в делови костюм.
— Поздравления! — каза той. — Вие успяхте!
Всички въздъхнаха дълбоко. Някой запали цигара.
— Ура! — обади се отново киселият глас.
— Накратко, ще ви бъдат раздадени вашите разпределения по програми и номерата на стаите на седмия етаж. Хората, които отговарят за вашето конкретно предаване, ще ви обяснят какво точно се изисква от вас по-нататък. Искам само да повторя поздравленията си и да ви кажа, че мисля за вас като за смели и силни хора, които отказват да живеят от подаяния, когато имат възможност да действат като мъже, а лично аз смятам и като истински герои на нашето време.
— Пълни глупости — отбеляза киселият глас.
— От името на цялата телевизионна мрежа ви желая успех и късмет — Артър Бърнс се изкиска и потри ръце. — Е, добре, знам, че нямате търпение да научите разпределението си, тъй че ще ви спестя по- нататъшните си приказки.
Една странична врата се отвори и влязоха дузина служители на игрите, облечени в червени туники. Започнаха да извикват по имена. Раздаваха бели пликове, които скоро засипаха пода като конфети. Мъжете четяха пластмасовите карти с разпределението си. Чуваха се сподавени стонове, радостни викове, подсвирквания. Артър Бърнс наблюдаваше всичко от своя подиум и се усмихваше снизходително.
— „Двубой с горещината“… Господи, мразя жегата!
— По дяволите, това шоу е от две части, веднага след филмите…
— „Бъхтене за пари“, за Бога, не знаех, че сърцето ми…
— Надявах се да участвам точно в това, но наистина не мислех, че…
— Хей, Джейк, гледал ли си го това — „Плувай с крокодилите“? Мислех, че…
— Нищо подобно не очаквах.
— По дяволите!
— „Бягай за оръжието“…
— БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС! БЕНДЖАМИН РИЧЪРДС?
— Тук съм!
Предадоха му обикновен бял плик и той го отвори. Пръстите му трепереха и едва на втория път успя да извади малката пластмасова карта. Прочете я и се намръщи, не разбирайки. На нея нямаше нищо за разпределението му. Пишеше само „АСАНСЬОР ШЕСТ“. Прибра картата при другата в горния си джоб и излезе от аудиторията. Първите пет асансьора бяха заети — непрестанно превозваха участниците за
