момчето и Стейси се погрижи те да изчезнат веднага.
…междинно отчитане — минус 064…
Жената беше много стара. Ричърдс си помисли, че никога не е виждал толкова стар човек. Носеше домашен халат от басма, сцепен под ръкава. Докато готвеше това, което бе купила с парите на Ричърдс, прастарата й гърда се люшкаше напред-назад зад цепката. Пожълтялата от никотина кожа на пръстите й беше напукана и се белеше, а ноктите й бяха отрязани до дъно. Стъпалата й, деформирани от години стоене права, приличаха на две обърнати лодки, обути в терлици от хавлиен плат. Изглежда сама се бе къдрила с маша в треперещата си ръка — усукана мрежа за коса придърпваше прическата й назад и й придаваше вид на килната настрани пирамида.
Лицето й бе делтата на времето — вече не черно или кафяво, а сивкаво, съшито с милион бръчки във всички посоки, неравно и провиснало, с торби под очите. Беззъбата й уста сръчно се справяше с цигарата, пъхната в нея, като изпускаше кълбета дим, който се натрупваше и увисваше около жената на малки сини облачета. Тя пуфкаше напред-назад, като описваше триъгълник между тигана, дъската за рязане и масата. Памучните й чорапи бяха навити под колената, а между тях и края на халата изпъкваха разширените й вени, напомнящи на часовникови пружини.
В апартамента витаеше духът на отдавна отишло си зеле.
В отдалечената спалня Каси изпищя, задави се и млъкна. Брейдли, ядосан и засрамен, бе казал на Ричърдс да не й обръща внимание. Тя имаше рак и на двата бели дроба, а скоро болестта беше плъзнала нагоре към гърлото и надолу към стомаха й. Каси беше петгодишна.
Стейси отново бе излязъл някъде. Докато Ричърдс и Брейдли разговаряха, влудяващият аромат на варено говеждо, зеленчуци и доматен сос започна да изпълва стаята, като изтласкваше миризмата на зеле в ъглите. Ричърдс едва сега разбра колко е гладен.
— Можех да те предам, човече, можех да те убия и да открадна всички тези пари. Да предам тялото ти. Да взема още хиляда долара и да ми е широко около врата.
— Не мисля, че би го сторил — каза Ричърдс. — Знам, че аз не бих могъл.
— Защо го правиш, все пак — попита раздразнен Брейдли. — Защо изобщо си се хванал? Толкова ли си алчен?
— Името на дъщеря ми е Кати. По-малка е от Каси. Има пневмония. И тя плаче непрекъснато.
Брейдли замълча.
— Може да оздравее. Не е същото като… на Каси. Пневмонията е просто настинка, но трябва да имаш лекарства и лекар. Всичко това струва пари. Тръгнах да спечеля пари по единствения възможен за мене начин.
— И пак си прекаран — каза Брейдли натъртено. — Прекарва те половината свят. Всяка вечер в шест и половина. И в този шибан свят твоето момиче щеше да е много по-добре в положението на Каси.
— Това не е вярно.
— Значи си по-куражлия от мен. Веднъж вкарах един тип в болницата — направих му херния. Един богат тип. Три дена ме гониха ченгетата. Обаче ти си по-смел — той извади цигара и я запали. — Може и да издържиш тридесет дни. Един милиард долара… Мамка му, ще трябва да си купиш товарен влак, за да си ги отнесеш.
— Не псувай, за Бога — обади се старата жена от другия край на стаята, където белеше картофи.
Брейдли не й обърна внимание.
— Ти и жена ти и малкото ти момиче ще се оправите, нещата ще тръгнат като по вода.
— Едва ли. Играта е нагласена. Видя ли двете пакетчета, които дадох на Стейси да пусне в пощата, преди да излязат с майка ти на покупки? Трябва да пускам две такива всеки ден преди полунощ — той обясни на Брейдли клаузата за прекратяване на плащането, каза му и за подозрението си, че са го проследили до Бостън по пощенските марки.
— Лесно можем да ги преметнем.
— Как?
— Няма значение. По-късно. Как ще се измъкнеш от Бостън? Търсят те навсякъде. Направо ги влуди, като им взриви копелетата в оная сграда. Снощи го даваха по телевизията. И твоите записи с торба на главата. Беше много хитро. Мамо! — извика раздразнено Брейдли. — Кога ще стане готово? Стопяваме се от глад пред очите ти.
— След малко — майка му похлупи богатото, тихо бълбукащо ядене и бавно влезе в спалнята, за да поседне до момичето.
— Не зная — каза Ричърдс. — Сигурно ще се опитам да намеря кола. Имам фалшиви документи, но не смея да ги използвам. Ще измисля нещо — тъмни очила може би и ще се махна от града. Мислех си да стигна до Върмънт и след това да премина в Канада.
Брейдли изсумтя и стана, за да сложи чинии на масата.
— Вече са блокирали всяко шосе, излизащо от града. А човек с тъмни очила привлича вниманието. Ще те направят на кълцано месо, преди да си изминал и шест мили.
— Тогава не знам. Ако остана тук, ще приберат и тебе като съучастник.
Брейдли започна да подрежда чиниите.
— Да предположим, че намерим кола. Ти имаш парата, а аз име, което не им говори нищо. На Милк стрийт има един тип, който ще ми продаде уинт за триста. Ще хвана някое от моите момчета да я закара до Манчестър. Там ще е спокойно, защото ти си заклещен в Бостън. Ще ядеш ли, мамо?
— Да — тя излезе, клатушкайки се от спалнята. — Сестра ти заспа, слава Богу.
— Добре — той напълни три чинии с бамя и месо и спря. — Къде е Стейси?
— Каза, че отива до аптеката — отвърна майка му, която вече тъпчеше с бамя беззъбата си уста. — Щял да купува лекарство, тъй каза.
— Ако го пипнат копоите, ще му скъсам задника — Брейдли тежко седна на стола си.
— Няма — каза Ричърдс. — Той има пари.
— Ами ако нямаме нужда от твоята благотворителност?
Ричърдс се засмя и посоли месото си.
— Ако не беше той, досега сигурно щяха да са ме разкъсали. Мисля, че си спечели парите.
Брейдли се наведе напред и се съсредоточи върху храната си. Никой не проговори, докато не свършиха вечерята. Ричърдс и Брейдли два пъти си досипваха, а майката три пъти. Вече палеха цигарите, когато ключалката изскърца и всички се стегнаха. Влезе Стейси — гледаше виновно, изплашено и възбудено. В ръката си държеше кафява торба и подаде на майка си шише с лекарство.
— Това е хубаво лекарство. Оня старец Къри ме пита откъде съм бил взел два долара и седемдесет и пет цента да купя хубаво лекарство и аз му рекох да се изтропа в обувката си и да си го изяде.
— Не ругай, защото дяволът ще те намушка — каза майка му. — Ето ти вечерята.
Очите на момчето се разшириха:
— Господи, вътре има месо!
— Ами просто се изкензахме в манджата, за да се сгъсти — обади се Брейдли.
Момчето стреснато погледна нагоре, видя, че брат му се шегува и започна да яде.
— Този аптекар ще отиде ли при ченгетата? — тихо попита Ричърдс.
— Къри? Не. Не докато си мисли, че в това семейство има пари. Знае, че на Каси й трябват силни лекарства.
— Кажи сега за Манчестър.
— Да. Добре, Върмънт не става. Няма достатъчно наши хора. Полицаите пипат здраво. Ще хвана някой сигурен човек като Рич Гоулиън да закара уинта до Манчестър и да го остави на автоматичен паркинг. После аз ще те закарам до там с друга кола. — Той загаси цигарата си. — В багажника. Полицаите дебнат главно по страничните пътища. Ние ще тръгнем по 495-а магистрала.
— Доста опасно е за теб.
— О, няма да го направя безплатно. Ако Каси оздравее, тя тепърва ще има нужда от много неща.
— Дай Боже — каза майка му.
