— И все пак е доста опасно.
— Брейдли ще накара всяко ченге, което му се изрепчи, да се изтропа в обувката си и да си го изяде — обади се Стейси, като си бършеше устата. Когато погледна Брейдли, очите му заблестяха от възхищение.
— Ей, разбойник, капеш се по ризата. — рече Брейдли и потупа Стейси по главата. — Можеш ли вече сам да се оправяш? Или още не си пораснал?
— Ако ни пипнат, ще влезеш за дълго — каза Ричърдс. — Кой ще се грижи за момчето?
— Сам ще се грижи за себе си, ако стане нещо. За себе си и за майка си. Още не са го арестували за нищо. Нали, Стейси?
Стейси категорично заклати глава.
— И знае, че ако открия нещо нередно, ще му счупя главата. Нали така, Стейси?
Стейси кимна.
— Освен това можем да използваме парите. Семейството има нужда от тях. Да не говорим повече за това, знам какво правя.
Брейдли излезе, за да даде на Каси лекарството. Ричърдс мълчаливо допуши цигарата си.
…междинно отчитане — минус 063…
Когато се събуди, беше още тъмно. Реши, че е около четири и половина. Каси пищеше и Брейдли стана от леглото си. Тримата спяха в задната спалня — малка стая с постоянно течение. Ричърдс и Стейси лежаха на пода. Майката спеше с Каси.
Ричърдс чу Брейдли да излиза от стаята. Дълбоко заспалият Стейси дишаше равномерно. В мивката издрънча лъжица. Писъците на момичето преминаха в откъслечни стонове, които постепенно заглъхваха. Ричърдс почти усещаше как Брейдли, застанал неподвижно някъде в кухнята, чака детето да утихне съвсем.
Той се върна, седна, пръдна, а после пружините на леглото изскърцаха, когато отново легна.
— Брейдли?
— Какво?
— Стейси каза, че тя е едва петгодишна. Вярно ли е?
— Да — сега градският му акцент не се усещаше и гласът му звучеше нереално като в сън.
— Как може петгодишно дете да има рак? Не мислех, че ги хваща толкова рано. Левкемия може би? А не рак на белите дробове.
Брейдли се изсмя тихо и злобно.
— Ти си от Хардинг, нали? Какво е замърсяването на въздуха в Хардинг?
— Не знам. Вече не съобщават данните с прогнозата за времето. От… Господи, не помня откога. Отдавна.
— В Бостън не са го правили от 2020-а — прошепна Брейдли. — Страх ги е. Ти нямаш филтър в носа, нали?
— Не се прави на глупак — каза раздразнено Ричърдс. — Проклетите филтри струват двеста долара дори в евтините магазини. През цялата минала година не съм видял двеста долара. А ти?
— Не — отвърна меко Брейдли. След малко продължи. — Стейси има филтър. Аз му го направих. Мама, Рич Гоулиън и някои други също имат.
— Будалкаш ме.
— Не те будалкам, бе човек… — той млъкна.
Ричърдс изведнъж усети, че това, което Брейдли му бе казал, не са празни приказки, че има още много, много неща и че в момента той преценява дали да продължи с тях. «Колко много е прекалено много?»
Когато Брейдли отново проговори, думите с мъка излизаха от устата му:
— Четяхме. Глупостите по Безплатната телевизия са за малоумни.
Ричърдс изсумтя в съгласие.
— Много от момчетата в бандата са си просто скитници. Интересува ги само как да забият някое бяло гадже в събота вечер и толкоз. Но някои от нас ходят в библиотеката от дванадесетгодишни.
— Нима ви пускат в Бостънската библиотека без карта?
— Не. Можеш да притежаваш карта, само ако някой в семейството ти има гарантиран годишен доход от пет хиляди долара. Хванахме някакво охранено хлапе с дебел задник и му свихме картата. Ходехме в библиотеката по ред. Имаме един общ костюм за целта — Брейдли замълча. — Ако ми се смееш, зарязвам те да се оправяш сам.
— Не се смея.
— В началото четяхме само порно. После, когато Каси започна да се разболява, се заинтересувах от замърсяването на въздуха. В архивите на библиотеката имат всички книги с данни за отровите в атмосферата, нивата на смога и филтрите. Извадихме си и ключ от един парафинов отпечатък. Знаеш ли, че от 2012-а в Токио всеки е длъжен да носи филтър?
— Не.
— Рич и Динк Морън направиха уред за измерване на замърсяването. Динк прерисува схемата от една книга и те го сглобиха от кутии за кафе и нещо, което измъкваха от автомобилите. Скрили сме го навън, близо до улицата. Преди години, през 1978, скалата на тези уреди е имала двадесет деления. Разбираш ме, нали?
— Да.
— Когато са отчитали дванадесет, фабриките и всички чудесии, дето тровят въздуха, е трябвало да спрат работа, докато вятърът промени посоката си. Това е било Федерален закон до 1987, когато новият Конгрес го е отменил. — Силуетът върху леглото се подпря на лакътя си. — Сигурен съм, че познаваш много хора с астма. Така е, нали?
— Разбира се — каза внимателно Ричардс. — Това се хваща от въздуха. За Бога, всеки знае, че трябва да си стои вкъщи, когато е задушно и облачно и въздухът не помръдва…
— Температурна инверсия — обясни сериозно Брейдли.
— …и някои хващат астма, разбира се. Въздухът става като сироп за кашлица през август и септември. Но рак на белия дроб…
— Ти не говориш за астма. Говориш за емфизема.
— Емфизема — Ричърдс се замисли върху понятието, но не можа да се сети за значението му, въпреки че думата беше странно позната.
— Всички тъкани в дробовете ти се надуват. Опитваш се да си поемеш въздух, но не можеш. Сигурно познаваш много хора, които са така.
Ричърдс се замисли. Наистина познаваше. Познаваше много хора, които точно така бяха умрели.
— Те не пишат за това — каза Брейдли, сякаш прочел мислите му. — Сега уредите в Бостън отчитат двадесет при ясни дни. Все едно изпушваш четири пакета цигари просто докато си дишаш. При лошо време се качва до четиридесет и две. Из целия град разни старчоци падат по улиците. На смъртния акт пишат астма. Но всичко идва от въздуха. Само от въздуха. И те непрекъснато го изсипват върху нас, колкото могат по-мръсен. Комините бълват отрови двадесет и четири часа в денонощието. На големите момчета така им харесва. А филтрите за по двеста долара са боклук. Просто две мрежички с марля между тях, това е то. Единствените добри са на «Дженеръл Атомикс». Единствените, които могат да си го позволят, са големите момчета. На нас ни дадоха Безплатната телевизия, за да не им се пречкаме из улиците, да си дишаме, докато пукнем от задушаване, без да им създаваме неприятности. Това как ти се струва? Най-евтиният филтър на «Дженеръл Атомикс» на пазара струва шест хиляди нови долара. Прочетохме книгата и направихме такъв за Стейси за десет долара. Използвахме едно миниатюрно късче платина. Взехме го от слухов апарат, купен от заложната къща за седем долара.
Ричърдс мълчеше. Не знаеше какво да каже.
— Мислиш, че когато Каси хвърли топа, ще напишат в смъртния й акт «рак на белите дробове»? Ще сложат астма, копелетата. Иначе някой може да се изплаши. Някой може да си намери карта за библиотеката и да разбере, че ракът на белите дробове се е повишил със седемстотин процента от 2015-а насам.
