подскачаха нагоре-надолу под поривите на пролетния вятър и Сам един или два пъти си помисли, че могат да измамят Арделия по начин, който не би предвидило и онова странно същество — като се размажат върху царевичните ниви на Айова.
Стан Соумс не изглеждаше разтревожен — той пееше на възможно най-висок глас разни стари песни, като „Сладката Сю“ и „Тротоарите на Ню Йорк“, докато самолетът се носеше на тласъци към Демойнс. Наоми беше слисана, гледаше през прозореца към пътищата, нивите и къщите под тях с ръце, вдигнати отстрани на очите, за да засенчи блясъка.
Най-после Сам я потупа по рамото.
— Държиш се сякаш никога не си летяла със самолет! — извика той през жуженето на мотора.
Тя се обърна за малко към него и се ухили като прехласната ученичка.
— Не съм! — И веднага пак се обърна към прозореца.
— По дяволите! — каза Сам и когато самолетът започна още един от гигантските си, поривисти скокове, затегна колана си.
6.
Когато „Навахо“-то се спусна от небето и се приземи на областното летище в Демойнс, беше четири и двайсет. Стан докара самолета до терминала на гражданската авиация, спря мотора, после отвори вратата. Сам остана малко удивен от прилива на ревност, който изпита, когато Соумс хвана Наоми през кръста, за да й помогне да слезе.
— Благодаря — каза задъхано тя. Бузите й се бяха изчервили силно, а очите й танцуваха. — Беше чудесно!
Соумс се усмихна и в този момент изглеждаше на четирийсет, а не на шейсет.
— Винаги съм обичал да летя и това е по-хубаво, отколкото да измъчвам бъбреците си на онзи трактор… истина ви казвам. — Погледна към Сам. — Можете ли да ми кажете какво толкова спешно има? Ако мога, ще ви помогна — дължа на Дейв повече от един подскок от Провърбия до Демойнс и обратно.
— Трябва да отидем в града — каза Сам — на едно място, което се нарича „Книжарница на Пел“. Те ни пазят няколко книги.
Стан ги погледна с разширени очи.
— Как казахте?
— На Пел…
— Познавам я — каза той. — Отпред са новите книги, отзад са старите. На рекламите пише „Най- големият избор в Средния запад“. Това, което се опитвам да изясня, е следното: вие ме откъснахте от градината и аз ви докарах чак дотук, за да вземете някакви книги!
— Те са много важни книги, господин Соумс — каза Наоми. Тя го докосна по грубата му фермерска ръка. — Точно сега те са може би най-важното нещо в живота за мен… и за Сам.
— Също и за Дейв — каза Сам.
— Ако ми кажете какво става — попита Соумс, — ще мога ли да го разбера?
— Не — каза Сам.
— Не — съгласи се Наоми и едва се усмихна.
Соумс изпусна дълбока въздишка през ноздрите си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.
— Е, предполагам, че не е толкова важно. Задължен съм на Дейв от десет години и е имало случаи, когато това доста ми е тежало. — Лицето му светна. — И успях да повозя тази млада дама за пръв път през живота й. А единственото, което е по-красиво от момиче след първия й полет, е момиче след първото й…
Той спря и заизтрива калта от обувките си. Наоми тактично се загледа в хоризонта. Точно тогава се доближи една цистерна. Соумс бързо отиде до нея и започна дълъг разговор с шофьора.
— Направила си голямо впечатление на нашия безстрашен пилот — каза Сам.
— Може и да е така — каза тя. — Чувствам се чудесно, Сам. Не е ли лудост?
Той прибра един непослушен кичур коса зад ухото й.
— Беше луд ден. Най-лудият ден, откакто се помня.
Но тогава заговори вътрешният му глас — той излезе от онова дълбоко място, където все още се криеха и други важни неща — и му каза, че не е съвсем прав. Имаше един друг ден, който беше не по-малко луд. По-луд. Денят на „Черната стрела“ и червените дъвчащи бонбони.
В него отново се надигна онази странна, сподавена паника и той затвори ушите си за този глас.
„Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай.
Не! Не мога! Не трябва!
Трябва да върнеш този спомен.
Не трябва! Не е позволено!
Трябва да опиташ по-усилено или няма надежда.“
— Наистина трябва да си отида вкъщи — промърмори Сам Пийбълс.
Наоми, която беше се отдалечила, за да разгледа крилата на „Навахо“-то, го чу и се върна.
— Каза ли нещо?
— Нищо. Няма значение.
— Изглеждаш много блед.
— Много съм напрегнат — каза раздразнено той.
Стан Соумс се върна и посочи през рамо с палец водача на цистерната.
— Доусън казва, че може да ми даде на заем колата си. Аз ще ви закарам до града.
— Можем да повикаме такси — започна Сам.
Наоми клатеше глава.
— Няма време за това — каза тя, — Благодаря ви много, господин Соумс.
— А, по дяволите — каза Соумс и после хвърли към нея момчешка усмивка. — Можете да ме наричате Стан. Да вървим. Доусън казва, че имало фронт на ниско налягане, който идвал от Колорадо. Искам да се върна в Джънкшън сити, преди да е започнал дъждът.
7.
Книжарницата на Пел беше голяма постройка, подобна на хамбар, на края на търговската част на Демойнс — пълна противоположност на книжарниците от пешеходната зона. Наоми попита за Майк. Насочиха я към бюрото за обслужване на клиентите — гише, което стоеше като митническа будка между секцията, в която се продаваха нови книги, и по-голямата, в която се продаваха стари.
— Казвам се Наоми Хигинс. С вас ли говорихме днес по телефона?
— А, да — каза Майк. Разрови се в един от задръстените рафтове и извади две книги. Едната беше „Любими стихове на американския народ“, а другата — „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен. Никога през живота си Сам Пийбълс не беше се радвал толкова от вида на две книги и едва устоя на импулса да ги грабне от ръцете на продавача и да ги притисне към гърдите си.
— „Любими стихове“ е лесна — каза Майк, — но „Помагало за оратора“ е изчерпана. Предполагам, че „Книжарницата на Пел“ е единствената оттук до Денвър, в която има толкова добър екземпляр… освен библиотечните екземпляри, разбира се.
— И двете ми изглеждат отлични — каза развълнувано Сам.
— За подарък ли са предназначени?
— Нещо такова.
— Можем да ви ги опаковаме като подарък, ако желаете — ще стане за секунди.
— Не е необходимо — каза Наоми.
Общата цена на двете книги беше двайсет и два долара и петдесет и седем цента.
— Не мога да повярвам — каза Сам, когато излязоха от книжарницата и тръгнаха към мястото, където Стан Соумс беше паркирал взетата на заем кола. Той държеше торбата здраво в ръка. — Не мога да повярвам, че е толкова просто… само да се върнат книгите.
