умирам, но не преставах да мисля за това, което беше казала: «Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото.» Не исках да причиня зло на Танси Пауър, но помислих, че въпреки това ще го направя. Няма да мога да се съпротивлявам на това, което искаше Арделия… и ще бъда проклет завинаги. А най-лошото нещо, мислех си, може да стане, ако Арделия казва истината и аз просто продължа да живея… да живея почти вечно и с това нещо в мислите си. По онова време на гарата имаше два товарни склада и товарна рампа, която не се използваше много, на северната страна на втория. Пропълзях под нея и заспах за няколко часа. Когато се събудих, се чувствах малко по-добре. Знаех, че няма никакъв начин да я спра или да спра себе си, затова тръгнах към къщата на Джон Пауър, за да намеря това момиченце и да го отвлека. Вървях направо през центъра на града, без да поглеждам към никого, и всичко, за което продължавах да мисля — отново и отново — беше: «Мога да я довърша бързо — мога да направя поне това. Ще пречупя врата й за миг и тя няма да усети нищо.»
Дейв отново извади носната си кърпа и избърса челото си със силно трепереща ръка.
— Бях стигнал до магазина за играчки «Пет и десет». Сега го няма вече, но тогава това беше последният магазин на улица «О’Кейн», а след него започваше отново жилищен квартал. Оставаха ми още четири квартала и си помислих, че когато стигна до къщата на Пауър, ще видя Танси на двора. Тя ще бъде сама… а гората не беше далече. Но погледнах във витрината на магазина и това, което видях, ме накара да замръзна. Беше камара мъртви деца“ — всички с опулени очи и счупени крака. Извиках и запуших устата си с ръце. Затворих здраво очи. Когато отново ги отворих, видях, че това са струпани кукли, които старата госпожа Сигър подготвяше за витрината. Тя ме видя и размаха една от тях към мен — махай се, пияница проклет. Но аз не се махнах. Продължих да гледам куклите. Опитах се да си кажа, че това са само кукли, че всеки може да види това. Но когато затворех здраво очи и отново ги отворех, те отново ставаха трупове. Госпожа Сигър подреждаше купчина малки трупове на витрината на магазина си и дори не знаеше за това. Реших, че някой се опитва да ми предаде послание и може би това послание гласи, че все още не е твърде късно — дори и сега. Може би не можех да спра Арделия, но може и да можех. А дори и да не можех, може би можех да се спася и да не падна в ямата след нея.
Това беше първият път, когато наистина се помолих, Сара. Помолих се за сила. Не исках да убивам Танси Пауър, но не беше само това — исках да спася всички, ако мога.
Тръгнах обратно към бензиностанцията на „Тексако“ през един квартал оттам — сега там е магазинът „Пигли-Уигли“9. По пътя спрях и взех няколко камъчета от канавката. До гарата имаше телефонна будка — май и сега си е там. Влязох и се сетих, че нямам нито цент. С последна надежда бръкнах в отвора за връщане на монети. Вътре имаше десет цента. От онази сутрин насетне, когато някой ми казва, че не вярва, че има Бог, мисля за това — какво изпитах, когато пъхнах пръсти в отвора за връщане на монети и намерих онези десет цента.
Помислих си да звънна на госпожа Пауър, после реших, че ще бъде по-добре, ако се обадя в кантората на шерифа. Някой ще предаде съобщението на Джон Пауър и ако той има подозрения, както си мислеше Арделия, може да предприеме съответни стъпки. Затворих вратата на будката и потърсих номера — това беше още по времето, когато все още в телефонната кабинка можеше при малко късмет да намериш телефонен указател — и после, преди да го набера, сложих в устата си камъчетата, които бях събрал.
Телефона вдигна самия Джон Пауър и сега си мисля, че това е причината Патси Харигън и Том Гибсън да умрат… и Джон Пауър да умре… и да не спрат Арделия още тогава. Очаквах да вдигне диспечерката — тогава диспечерка беше Хана Верил — и щях да й кажа това, което имах да казвам, а тя щеше да го предаде на заместник-шерифа. Вместо това чух твърдия, невъзмутим глас: „Заместник-шерифът Пауър на телефона, с какво мога да ви бъда полезен?“. За малко щях да глътна камъчетата и цяла минута не можах да кажа нищо. Чух го да казва: „Проклети деца“ и разбрах, че се готви да затвори.
„Чакайте!“ — казвам. Камъчетата направиха гласа ми да звучи сякаш устата ми беше пълна с памук. „Не затваряйте, заместник-шериф!“
„Кой е на телефона?“ — попита той.
„Няма значение — отвръщам му. — Изведете дъщеря си извън града, ако ви е мила, и каквото и да правите, не я пускайте близо до библиотеката. Това е сериозно. Тя е в опасност.“ После затворих. Само толкова. Ако беше отговорила Хана, мисля, че щях да кажа повече. Щях да кажа имената — на Танси, на Том, на Патси… също и на Арделия. Но той ме уплаши — почувствах, че ако остана на линията, той сякаш ще погледне по нея и ще ме види на другия край — как стоя в будката и смърдя като торба с гнили праскови. Изплюх камъчетата в шепа и бързо излязох от будката. Нейната власт над мене беше разкъсана — телефонното обаждане беше направило това — но аз бях в паника. Виждали ли сте птичка, която е влетяла в гараж и се стрелка наоколо, блъска се в стените — толкова лудо се стреми да излезе? Така бях и аз. Изведнъж престанах да се тревожа за Патси Харигън, за Том Гибсън, или за Танси Пауър. Чувствах се, сякаш Арделия беше тази, която ме гледа, че Арделия знае какво съм направил и ме преследва.
Исках да се скрия — по дяволите, трябваше да се скрия. Тръгнах по главната улица и когато стигнах до края, почти тичах. В този момент в ума ми Арделия вече беше се объркала с Библиотечния полицай и черния човек — онзи, който караше валяка и колата с Глупчо в нея. Очаквах да видя как тримата завиват по главната улица в стария буик на черния човек и ме търсят. Излязох при склада до железопътната линия и отново пропълзях под платформата за товари. Свих се там — целия треперех и дори плачех, очаквах я да се покаже и да се разправи с мен. Продължаваше да ми се струва, че като вдигна очи, ще видя лицето й да се подава изпод бетонния под на платформата с червени блестящи очи, с уста, която се превръща в нещо като рог. Пропълзях обратно до края и открих половин шише вино под купчината сухи листа и стари паяжини. Бях го скътал там Бог знае кога и съвсем бях забравил за него. Изпих виното на три големи глътки. После запълзях обратно към предната част на мястото под платформата, но по средата припаднах. Когато отново отворих очи, първо помислих, че никакво време не е минало, защото светлината и сенките бяха съвсем същите. Само главоболието ми беше отминало и стомахът ми ревеше за храна.
— Ти си проспал цяло денонощие, така ли? — предположи Наоми.
— Не — почти две денонощия. Бях се обадил в канцеларията на шерифа около десет часа сутринта в понеделник. Когато тръгнах да излизам изпод платформата все още с празното шише от вино в ръка, беше минало седем сутринта в сряда. Само че това не беше спане, съвсем не. Трябва да помните, че аз не бях пил цял ден. Не бях и след седмичен запой. Бях пил непрестанно през по-голямата част от последните две години, но това не беше всичко — бяха ми се струпали и Арделия, и библиотеката, и децата, и Часът на приказките. Бяха две години на адска въртележка. Мисля, че тази част от разсъдъка ми, която все още е искала да живее и да оздравее, е решила, че единственото нещо, което може да се направи, е да дръпне шалтера и да се изключи. А когато се събудих, всичко беше свършило. Все още не бяха намерили телата на Патси Харигън и Том Гибсън, но все пак беше свършило. И аз знаех това още преди да промуша главата си навън изпод товарната платформа. В мен имаше празно място — като празно място във венеца, когато ти падне някой зъб. Само че празното място беше в ума ми. И аз разбрах. Нея я нямаше. Арделия я нямаше.
Изпълзях навън и едва не припаднах от глад. Видях Брайън Кели, който тогава беше началник на склада. Броеше торби с нещо върху другата товарна платформа и отбелязваше цифрите на дъската. Успях да стигна до него. Той ме видя и на лицето му се появи изражение на отвращение. Навремето се бяхме черпили в „Доминото“ — крайпътно заведение, което изгоря много преди ти да дойдеш, Сам, — но тези дни отдавна бяха отминали. Всичко, което той виждаше сега, беше един мръсен, опърпан пияница с кал по косата — пияница, който смърдеше на урина и нечистотии.
„Изчезвай оттук, негоднико, или ще извикам полиция“ — каза той. Този ден беше по нещо пръв за мен. Когато си пияница, ти винаги слизаш по-надолу. Това беше първият път, когато съм просил пари. Попитах го дали не може да ми даде четвърт долар, за да си купя чаша кафе и сандвич от фургона на „Шосе 32“. Той порови в джоба си и извади някакви дребни. Не ми ги даде — просто ги хвърли към мен. Аз трябваше да се наведа и да се ровя в пепелта, за да ги намеря. Едва ли беше хвърлил парите, за да ме унижи. Просто не искаше да се докосва до мен. И не го обвинявам. Когато видя, че съм взел парите, Кели каза: „Дим да те няма, приятелче. И ако те видя тук отново, наистина ще извикам полиция.“
„Дадено“ — казах аз и тръгнах по пътя си. Той не разбра кой съм и се радвам за това.
Когато бях изминал половината път до фургона, минах покрай една от онези кутии за вестници, в които имаше „Газет“ от същия ден. Тогава разбрах, че съм спал не един ден, а два. Датата не означаваше нищо за мен — тогава не се интересувах много от календари — но знаех, че когато Арделия ме беше изритала от
