машинките на хората да спират рано. Аз знам истината — не инфаркт уби Джон, както и не инфаркт уби Лавин. Тя ги уби.
— Откъде знаеш това, Дейв? — попита Сам.
— Знам, защото в този последен ден в библиотеката трябваше да бъдат убити три деца.
Гласът на Дейв все още беше спокоен, но Сам чуваше как под повърхността като електрически заряд с ниско напрежение тече ужасът, с който този човек беше живял толкова дълго. Ако дори половината от това, което Дейв им беше разказал този следобед, беше истина, то той беше преживял последните трийсет години с ужаси, които бяха просто невъобразими. Не беше чудно, че бутилката му беше помагала да държи на разстояние най-лошите от тях.
— Две наистина умряха — Патси Харигън и Том Гибсън. Третото трябваше да бъде цената, която аз трябваше да платя, за да участвам в цирка, който се командваше от Арделия. Това трето дете беше детето, което Арделия наистина искаше, защото тъкмо то беше обърнало прожектора към нея точно тогава, когато тя най-много имаше нужда да работи в тъмнина. Това трето дете трябваше да е мое, защото на него не му разрешаваха вече да идва в библиотеката и Арделия не беше сигурна, че ще може да се доближи до него. Това трето Лошо детенце беше Танси Пауър — дъщерята на заместник-шерифа Пауър.
— Не говориш за Танси Райън, нали? — попита Наоми. Гласът й почти умоляваше.
— Точно за нея говоря. Танси Райън от пощата, Танси Райън, която идва на нашите събрания, Танси Райън, която едно време беше Танси Пауър. Много от децата, които преди идваха в Часовете за приказки на Арделия, сега са в АА по нашите места, Сара — разбирай го, както искаш. През лятото на 1960 аз бях много близо до убийство на Танси Пауър… но това не е най-лошото. Де да беше.
8.
Наоми се извини за малко и когато минаха няколко минути, Сам стана и отиде да я търси.
— Остави я — каза Дейв. — Тя е чудесна жена, Сам, но има нужда от малко време да се възстанови. И ти щеше да имаш нужда, ако беше разбрал, че един от членовете на най-важната група в живота ти е бил близо до убийство на най-близкия ти приятел. Остави я да свикне с това. Тя ще се върне — Сара е силна.
След няколко минути тя наистина се върна. Беше измила лицето си — косата на слепоочията й беше все още мокра и залепнала — и носеше поднос с три чаши чай с лед.
— Е, стигнахме най-сетне до трудната част, нали, мили мои? — каза Дейв.
Наоми направи върховно усилие да отвърне на усмивката му.
— Крайно време беше. Просто не можеш да го задържаш повече.
Сам помисли, че усилието, което правеше тя, беше не само върховно — то беше благородно. И все пак, докато стоеше, ледът в чашите говореше вместо нея с кратки, накъсани фрази. Сам отново стана и взе подноса от неспокойните й ръце. Тя го погледна с благодарност.
— Свършвай, Дейв — каза тя и седна. — Разкажи го докрай.
9.
— Много от това, което остава, са нещата, които тя ми каза — започна отново Дейв, — защото аз вече непосредствено виждах всичко, което ставаше. Някъде към края на 1959 Арделия ми каза вече да не идвам в Обществената библиотека. Каза, че ако ме види там, ще ме изхвърли, а ако се въртя наоколо, ще изпрати полицаите да ме хванат. Каза, че видът ми е много опърпан и ако ме видят там, ще започнат приказки.
„Приказки за нас двамата? — попитах аз. — Арделия, кой ще повярва?“
„Никой — каза тя. — Не приказките за нас двамата ме засягат, идиот такъв.“
„Тогава какво те засяга?“
„Приказките за теб и децата“ — каза тя. — Мисля, че тогава за пръв път наистина осъзнах колко ниско съм паднал. Ти си ме виждала в това състояние в годините, след като започнахме заедно да ходим на събранията на АА, Сара, но толкова ниско не си ме виждала никога. И се радвам за това.
— Оставаше само къщата й. Там беше единственото място, където ми се позволяваше да я виждам, а единственото време, когато ми се позволяваше да идвам, беше много след като се стъмни. Каза ми, след като стигна фермата на Ордей, да не вървя по пътя. После трябваше да вървя през нивите. Каза ми, че ако се опитам да я измамя, ще разбере, и аз й повярвах — когато сребърните й очи станеха червени, Арделия виждаше всичко. Обикновено идвах някъде между единайсет и един след полунощ в зависимост от това, колко имах за пиене, и обикновено бях почти напълно гипсиран. Не мога да ви разкажа много за тези месеци, но мога да ви разкажа, че през 1959 и 1960 в щата Айова зимата беше ужасно студена. Имаше много нощи, в които според мен трезвен човек щеше да умре от замръзване сред царевичните ниви. Но през нощта, за която искам да ви разкажа, нямаше никакъв проблем — трябва да е било юли 1960 и беше горещо като в ада. Помня как изглеждаше луната онази нощ — размита и червена, надвиснала над нивите. Сигурно всяко куче в областта е вило на тази луна. Да отида през онази нощ в къщата на Арделия, за мен беше, като да се движа по ръба на циклон. В онази седмица — а мисля и през целия месец — тя беше вяла и сънлива, но не и през онази нощ. В онази нощ тя беше напълно будна и бясна. Не я бях виждал такава от нощта, когато господин Лавин й беше казал да махне плаката с Червената шапчица, защото плашел децата. Отначало тя даже не разбра, че съм там. Ходеше напред-назад по стълбите, гола, както я е майка родила — ако въобще някой я беше родил — с наведена глава и ръце, свити в юмруци. Беше бясна като ранен звяр. Когато беше вкъщи, тя обикновено сресваше косата си на плитка, навита върху главата й като на стара мома, но когато аз влязох през кухненската врата, тя беше разпусната и понеже Арделия ходеше много бързо, се развяваше след нея. Чух как издава леко пращене, като че ли беше заредена с електричество. Очите й бяха кървавочервени и светеха като онези железопътни лампи, които поставяха едно време, когато някъде линията е прекъсната, и като че ли щяха да изскокнат от орбитите. Тялото й лъщеше от пот и дори и в моето състояние усещах миризмата й — вонеше като разгонен рис. Спомням си, че видях големи, лъщящи капки да се търкалят по гърдите и корема й. Устните и бедрата й блестяха. Беше една от онези спокойни, задушни нощи, които понякога се случват тук през лятото — въздухът ухае на зелено и те притиска в гърдите като купчина старо желязо, и сякаш заедно с него вдишваш царевична коса. В нощ като тази ти се иска да загърми и да засвятка, а после да се излее пороен дъжд, но това не става. Желаеш поне да задуха вятър и не само защото би те охладил, но и защото би направил звука на царевицата по-поносим… звука от израстването на царевицата от земята навсякъде около теб, който прилича на артрит на старец, който сутрин се опитва да стане от леглото, без да събуди жена си. После забелязах, че този път тя е уплашена до смърт — някой наистина беше вселил Божия страх в нея. А промяната й се ускоряваше. Каквото и да беше това, което се случваше с нея, то беше превключило на по-висока скорост. Тя не изглеждаше по-стара в пълния смисъл — изглеждаше сякаш присъства по-малко. Косата й беше започнала да изтънява като бебешка коса. През нея се виждаше черепът й. А кожата й сякаш започваше да пуска своя собствена кожа — тази фина, мъглява паяжина по бузите й, около ноздрите й, в ъглите на очите й, между пръстите й. Навсякъде, където по кожата й имаше гънка, това се виждаше най-добре. Докато вървеше, то леко трептеше. Искате ли да чуете нещо налудничаво? Сега, когато областният панаир идва в града, не мога да се приближа до щандовете за захарен памук. Знаете ли машината, с която го правят? Прилича на курабийка и се върти безкрай, а човекът поставя в нея хартиена фуния и изсипва розова захар. Така беше започнала да изглежда кожата на Арделия — като онези фини нишки от въртяща се захар. Мисля, че сега знам какво съм видял тогава. Тя правеше това, което правят гъсениците, когато се подготвят за сън. Навиваше около себе си какавида. Останах известно време на вратата и я гледах как върви назад-напред. Тя дълго не ме забелязваше. Беше твърде заета да се върти в леглото от коприва, в което беше паднала. На два пъти удряше с юмрук стената и я пробиваше докрай — тапети, мазилка и дъски. Звукът беше като чупене на кости, но като че ли въобще не я заболяваше и нямаше никаква кръв. Всеки път тя изкрещяваше, но не от болка. Това, което чувах, беше звук, издаван от ядосана котка… но, както казах, под този гняв не се криеше страх. А това, което крещеше, беше името на помощник-шерифа.
„Джон Пауър! — изкрещяваше и — бам! Юмрукът й преминаваше през стената. — Проклет да си, Джон Пауър! Ще те науча да не се бъркаш в моите работи! Искаш ли да ме видиш? Чудесно! Но аз ще те науча как да го направиш! Ще те науча, малкото ми момченце!“ После продължаваше да ходи — толкова бързо, че
