щеше да й бъде трудно. Спомнях си за онзи ден в царевицата и за това как беше правила безкрайни кръгове около мен, а не бях я видял дори да се изпоти.
И така, все пак се обърнах и се върнах на мястото си в детската стая. Това беше най-трудното нещо, което съм правил през целия си живот, но по някакъв начин успях да го направя. Не минаха и две секунди, откакто бях седнал, когато ги чух, че идват. И, разбира се, Уили беше много щастлив, усмихнат и в добро здраве, също както и тя. Арделия изглеждаше готова да изкара три рунда с Роки Марчиано и здравата да го натупа.
„Всички Добри дечица — вдигнете глави! Уили се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Уили?“
„Да, госпожице“ — каза Уили. Тя го целуна и той изтича на мястото си. Приказката продължи. Аз седях и слушах. А когато този Час на приказките свърши, започнах да пия. И оттогава чак до края всъщност никога не съм спирал.
6.
— Как всъщност свърши всичко? — попита Сам. — Какво знаеш за това?
— Не толкова много, колкото щях да знам, ако не бях толкова мъртвопиян през цялото време, но повече, отколкото бих искал да знам. А последната част — дори не съм сигурен колко дълго продължи. Сигурно около четири месеца, но може да са били шест или дори осем. Тогава вече много не обръщах внимание на годишните времена. Когато пияница като мене започне наистина да пропада, Сам, единственото време, което забелязва, е съдържанието на бутилката. Все пак знам две неща и те са наистина двете единствени неща, които имат значение. Някой наистина я подозираше това беше първото нещо. И за нея беше време да заспи отново. Да се промени. Това беше второто. Спомням си една нощ в нейната къща — тя никога не идваше в моята — нито веднъж — тя ми каза: „Ставам сънлива, Дейв. През цялото време ми се спи. Скоро ще дойде време за дълга почивка. Когато това време дойде, искам да заспиш с мен. Знаеш ли, аз те обикнах, нали разбираш.“ Аз, разбира се, бях пиян, но все пак това, което ми каза, ме смрази. Мислех, че знам за какво говори, но когато я попитах, тя само се изсмя. „Не, не това — каза тя и ми хвърли презрителен и удивен поглед. — Говоря за сън, а не за смърт. Но ще трябва да се храниш с мен.“ От това веднага изтрезнях. Тя не знаеше, че знам за какво говори, но аз знаех. Бях видял. След това тя започна да ми задава въпроси за децата. Кои не харесвам, за кои мисля, че са неискрени, кои са прекалено шумни, кои са най-досадни. „Това са Лоши дечица и те не заслужават да живеят казваше тя. — Те са груби, развалят всичко, връщат книгите си, надраскани с молив и с откъснати страници. Кои от тях ти мислиш, че заслужават да умрат, Дейви?“ Тогава разбрах, че трябва да избягам от нея и ако единственият начин за това беше да се самоубия, трябваше да го направя. Нещо ставаше с нея, нали разбирате. Косата й потъмняваше, а кожата й, която винаги беше била съвършена, започваше да се покрива с петънца. А имаше и нещо друго — виждах онова нещо, в което се превръщаше устата й — през цялото време — точно под повърхността на кожата й. Но то започваше да изглежда набръчкано и увиснало и по него имаше нишки, подобни на паяжина. Една нощ, когато бяхме в леглото, тя видя как разглеждам косата й и каза: „Ти виждаш промяната в мен, нали, Дейви? — Погали ме по лицето. — Всичко е наред, това е съвсем естествено. Винаги става така, когато се подготвям да заспя отново. Ще трябва да го направя скоро и ако искаш да дойдеш с мен, трябва скоро да вземеш едно от онези деца. Или две. Или три. Колкото повече, толкова по-добре! — Тя се засмя по своя луд начин и когато ме погледна отново, очите й пак бяха станали червени. — Във всеки случай не искам да те изоставям. Освен всичко друго, това няма да е безопасно. Знаеш го, нали?“ Казах, че знам.
„Значи, ако не искаш да умреш, Дейви, това трябва да стане скоро. Много скоро. И ако си решил да не умираш, трябва да ми го кажеш сега. Можем да завършим всичко приятно и безболезнено тази вечер.“ Тя се наведе към мен и усетих дъха й. Миришеше на развалена кучешка храна и не можех да повярвам, че някога съм целувал тази уста и съм мирисал това, което излиза от нея — било трезв, било пиян. Но имаше една част от мен — някаква малка част, — която все още искаше да живее, и й казах, че наистина искам да тръгна с нея, но ми трябва малко време да се подготвя. Да се подготвя в мислите си.
„Искаш да кажеш да пиеш — каза тя. — Би трябвало да коленичиш и да благодариш на мизерните си, нещастни звезди за мен, Дейв Дънкан. Ако не съм аз, до една година, или дори по-малко, ще бъдеш мъртъв в някоя канавка. С мен можеш да живееш почти вечно.“ Устата й се разтегли само за секунда, разтегли се, докато докосна бузата ми. И по някакъв начин аз успях да не изкрещя.
Дейв ги погледна с дълбоки, призрачни очи. После се усмихна. Сам никога нямаше да забрави тази свръхестествена усмивка — тя завинаги щеше да го посещава в сънищата му.
— Но това беше тогава — каза той. — Оттогава насам някъде дълбоко вътре в мен аз не преставам да крещя.
7.
— Искам да ви кажа, че в края на краищата разчупих хватката, с която ме държеше. Беше просто щастливо стечение на обстоятелствата — или както биха казали суеверните хора — висша воля. Трябва да разбирате, че през 1960 аз бях изцяло откъснат от останалата част на града. Нали помниш, Сам, казах ти, че навремето бях член на „Ротари клуб“? Е, през февруари 1960 те биха ме наели само да им чистя тоалетната. От гледна точка на Джънкшън сити аз бях само едно Лошо детенце, което водеше живот на скитник. Хора, които бях познавал цял живот, минаваха на другата страна на улицата, когато виждаха, че идвам. Преди телосложението ми беше като на бронзов орел, но пиенето ме разяждаше, а това, което пиенето не успяваше да вземе, го взимаше Арделия Лорц. Неведнъж се питах дали ще ме превърне в това, което й трябваше, но тя не го направи. Може би в моето състояние не й вършех работа… но едва ли това е била причината. Мисля, че не ме обичаше — мисля, че не можеше да обича никого — но мисля, че беше самотна. Мисля, че беше живяла — ако това, което правеше, можеше да се нарече живот — много дълго и че беше имала…
Дейв прекъсна. Свитите му пръсти неспокойно барабанеха върху коленете ми и очите му, сякаш за успокоение потърсиха елеватора на хоризонта.
— … компаньони е думата, която най-добре приляга. Мисля, че беше имала компаньони за този свой дълъг живот, но мисля, че преди да дойде в Джънкшън сити, дълго време не беше имала. Не ме питайте какво ми е казала, за да ме накара да изпитвам това, защото не си спомням. То е изгубено, както почти всичко останало. Но съм съвсем сигурен, че е истина. И беше използвала мен за тази работа. Съвсем сигурен съм, че щеше и да ме вземе със себе си, ако не я бяха разкрили.
— Кой я разкри, Дейв? — попита Наоми и се наведе напред. — Кой?
— Заместник-шерифът Джон Пауър. По онова време областен шериф беше Норман Биймън, а Норм е най-добрият аргумент за това, че шерифите трябва да се назначават, а не да се избират. Гласоподавателите го избраха на този пост, когато той се върна в Джънкшън сити през 1945 с цял куфар медали, които беше заслужил по време на настъплението на армията на Патън в Германия. Беше голям куражлия и никой не му го отрича, но като областен шериф не струваше и пукната пара. Това, което притежаваше, беше най-широката, най-бялата усмивка, която сте виждали, и огромен товар с глупости. И, разбира се, беше републиканец. А това винаги е било най-важното нещо за областта. Мисля, че Норм все още щяхме да го избираме, ако не падна мъртъв от мозъчен удар в бръснарницата на Хюги през лятото на 1963. Спомням си това доста точно — тогава Арделия от известно време вече я нямаше, а аз бях започнал малко да идвам на себе си. За успеха на Норм имаше две тайни — освен широката му усмивка и глупавите приказки, искам да кажа. Първо, беше честен. Доколкото знам, никога не беше взел и стотинка подкуп. Второ, винаги гледаше да има поне един заместник-шериф, който да мисли бързо и да не се стреми да заеме мястото му. Винаги беше откровен с тези хора — когато някой от тях решеше да напусне, винаги получаваше отлични препоръки. Норм сам се грижеше за това. Да ви кажа, ако се замисли човек, ще излезе, че по целия Среден запад има пръснати шест или осем началници на градската полиция и полковници от щатската полиция, които са прекарали две или три години тук, в Джънкшън сити, в изриване на тор вместо Норм Биймън. Но между тях не е Джон Пауър. Той е мъртъв. Ако погледнете в некролога му, там пише, че е умрял от инфаркт, въпреки че нямаше и трийсет години и нямаше никой от лошите навици, които понякога карат
