те все още помнят — банкерите, адвокатите и едрите фермери, които някога бяха Добрите дечица на Арделия. Все още ги виждам — облечени с престилки и къси панталонки, седнали на онези малки столчета, загледани с големите си кръгли като тави очи в Арделия, която седи в центъра на кръга. И мисля, че когато се стъмни и започнат бурите или когато заспиват и започнат кошмарите, те отново стават деца. Мисля, че вратите се отварят и те виждат как Трите мечки — Трите мечки на Арделия — изяждат мозъка от главата на Момиченцето с дървените си лъжици за каша, а Малкото мече носи скалпа на Момиченцето върху главата си като дълга златиста перука. Мисля, че се събуждат, плувнали в пот, разстроени и уплашени. Мисля, че тя остави това на този град. Мисля, че му остави наследство от тайни кошмари. Но все още не съм стигнал до най-лошото. Онези приказки, нали разбирате — е, понякога и плакатите, но най-вече приказките — изплашваха някое от децата до плач или пък те започваха да припадат, или нещо подобно. А когато това се случваше, тя казваше на останалите: „Отпуснете глави и починете, докато заведа Били… или Сандра… или Томи… в тоалетната и той се почувства по-добре.“ В същия миг всички отпускаха глави. Бяха като мъртви. Първия път, когато видях как се случва това, изчаках около две минути, след като беше завела някакво момиченце извън стаята, а после станах и отидох до кръга. Първо отидох до Уили Клемарт.
„Уили — пошепнах и го побутнах по рамото. — Добре ли си, Уили?“ Той не се помръдваше, така че го побутнах по-силно и отново го извиках по име. Все още не се помръдваше. Чувах го как диша — малко сополиво и хъркащо — както повечето време правят децата, които винаги имат някакви настинки — но все пак беше като умрял. Клепачите му бяха леко отворени, но виждах само бялото на очите му, а от долната устна беше провиснала дълга лига. Уплаших се и отидох до три или четири от другите, но нито едно от тях нито вдигна очи, нито издаде звук.
— Казваш, че тя ги е омагьосала, така ли? — попита Сам. — Че са били като Снежанка, след като е отхапала от отровната ябълка?
— Да — съгласи се Дейв. — Точно така изглеждаха. Аз също бях в това състояние, но по различен начин. После точно когато понечих да хвана Уили Клемарт и да го разтърся здравата, чух, че тя се връща от тоалетната. Изтичах до мястото си, за да не ме хване. Защото бях повече уплашен какво може да направи с мене, отколкото от всичко, което беше направила с тях. Тя влезе и онова момиченце, което беше сиво като мръсен чаршаф и наполовина в безсъзнание, когато Арделия го беше извела, изглеждаше, сякаш някой го беше напълнил с най-добрия тонизатор за нерви на света. Беше съвсем будно, с рози върху бузите и искрящ поглед. Арделия я потупа отзад и тя се затича към мястото си. После Арделия плесна с ръце и каза: „Всички Добри дечица — вдигнете глави! Соня се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Соня?“. „Да, госпожице“ — изпищя Соня, преизпълнена с готовност. И главите на всички се вдигнаха. Никога не бихте казали, че преди две секунди стаята сякаш е била пълна с мъртви деца. На третия или четвъртия път, когато това се случи, аз я изчаках да излезе и я последвах. Знаех, че ги плаши с цел, нали разбирате, и смятах, че има причина за това. Самият аз бях изплашен до смърт, но исках да разбера каква е тя. Този път беше завела в тоалетната Уили Клемарт. Той беше получил истеричен пристъп по време на „Хензел и Гретел“ във варианта на Арделия. Отворих вратата съвсем леко и тихо и видях Арделия да коленичи пред Уили до мивката. Той беше спрял да плаче, но освен това не можех да видя нищо. Тя беше с гръб към мен, нали разбирате, а Уили беше толкова нисък, че тя, дори и на колене, го скриваше от погледа ми. Виждах, че ръцете му бяха върху жакета, с който беше облечена, и виждах единия ръкав на червения му пуловер, но това беше всичко. После чух нещо — глух звук на смукане — като звук от сламка, когато сте изпили почти целия млечен шейк от чашата си. Смятах, че тя го… разбирате ли, изнасилва, и така си беше, но не по начина, по който мислех. Влязох малко по-навътре и мръднах вдясно, ходех на пръсти. Очаквах, че въпреки това тя ще ме чуе — нали ушите й бяха като радарни чинии, и очаквах да се обърне и да ме прободе с онези нейни червени очи. Но не можех да се спра. Трябваше да видя. И малко по малко, като се премествах надясно, започнах да виждам. Започнах да виждам лицето на Уили през рамото й, постепенно, като луна, която се показва иззад облак. Отначало всичко, което виждах от нея, беше русата й коса — голяма маса от къдри и къдрички — но после започнах да виждам и нейното лице. И видях какво прави. Всичката ми сила изтече от краката като вода от тръба. Нямаше начин да ме видят, освен ако се протегнех и започнех да удрям по една от тръбите над мен. Очите им бяха затворени, но не това беше причината. Те бяха погълнати от това, което правеха, нали разбирате, и бяха потънали в едно и също място, защото бяха свързани един с друг.
Лицето на Арделия вече не беше лице на човек. Беше се разтекло като сироп и беше придобило онази форма на фуния, в която носът й ставаше плосък, а очите й се дръпваха настрани като очи на китаец. Беше заприличала на някакво насекомо… муха или може би пчела. Устата й отново я нямаше — беше се превърнала в онова нещо, което бях започнал да виждам, когато тя уби господин Лавин — през нощта, когато лежахме в хамака. Беше се превърнала в тясната част на фунията. Върху нея се виждаха странни червени ивици и отначало помислих, че това е кръв или може би вени под кожата й, но после разбрах, че е червило. Тя вече нямаше устни, но червената боя показваше къде са били устните й преди. С помощта на това смучещо нещо тя пиеше от очите на Уили.
Сам погледна Дейв като ударен от гръм. За момент се почуди дали този човек не е загубил разсъдъка си. Не ставаше дума за призраци — това беше нещо друго. Нямаше ни най-малка представа какво беше това. И все пак върху лицето на Дейв бяха изписани искреност и честност. „Дори и да лъже, той не го съзнава“ — помисли си Сам.
— Дейв, да не би да искаш да кажеш, че Арделия е пила сълзите му? — попита колебливо Наоми.
— Да… и не. Това, което пиеше, бяха специалните му сълзи. Нейното лице се беше изпънало силно напред, тупкаше като сърце, а чертите й бяха размазани. Приличаше на лице, което си нарисувал върху найлонова торбичка, за да направиш карнавална маска. Това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, беше гумено и розово — като кървав сопол или парчета плът, които почти са се втечнили. Тя го смучеше, сърбаше го. Това, което пиеше, беше страхът му. Тя по някакъв начин го беше направила истински и толкова голям, че трябваше или да излезе навън в онези ужасни сълзи, или да го убие.
— Искаш да кажеш, че Арделия е била някакъв вид вампир, нали? — попита Сам.
Дейв изглеждаше облекчен.
— Да. Вярно е. Когато си мисля за този ден — когато се осмелявам да помисля за него — смятам, че тя беше точно това. Всички тези стари истории за вампири, които забиват зъби в гърлото на човек и изпиват кръвта му, не са верни. Почти верни са, но мисля, че в тези работи „почти“ не е достатъчно. Те пият, но не от врата — те пълнеят и стават здрави от това, което взимат от жертвите си, но не взимат кръвта им. Може би това, което взимат, е по-червено и по-кърваво, когато жертвите им са възрастни. Може би тя го е взела от господин Лавин. Мисля, че го е направила. Но това не е кръв. То е страх.
5.
— Не знам колко дълго стоях там и я гледах, но не може да е било твърде дълго — тя никога не излизаше за повече от пет минути. След известно време това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, започна да става все по-бледо и по-бледо и все повече намаляваше. Виждах как… разбирате ли… това нейно нещо…
— Смукало — каза тихо Наоми. — Мисля, че трябва да е било смукало.
— Така ли? Добре. Виждах как това смукало се разтяга все повече и повече, за да не изпусне нищо, за да погълне и последната капчица и разбрах, че тя почти е свършила. И когато свърши, те ще се събудят и тя ще ме види. А когато ме види, помислих си, сигурно ще ме убие.
Започнах да отстъпвам — бавно, стъпка по стъпка. Не вярвах, че ще успея, но най-сетне задникът ми опря вратата на тоалетната. Почти изкрещях, защото си помислих, че по някакъв начин тя се е оказала зад мен. Бях сигурен в това, въпреки че я виждах пред мен, застанала на колене.
Затиснах устата си с ръка, за да сподавя крясъка, и излязох през вратата. Останах така, докато тя се затвори на пневматичните си панти. Струваше ми се като цяла вечност. Когато се затвори, тръгнах към главния вход. Бях наполовина полудял — всичко, което исках да направя, беше да изляза оттук и никога да не се връщам. Исках да избягам завинаги.
Слязох във фоайето, където тя беше сложила онази табела, която си видял, Сам — онази, на която пише само: „ТИШИНА!“ — и тогава се опомних. Ако тя беше върнала Уили в детската стая и беше видяла, че ме няма, щеше да разбере, че аз съм видял. Щеше да ме преследва и щеше да ме хване. Дори не мисля, че
