някоя стара библиотекарка и това подхождаше за нейните цели, а и точно то е, което ти наистина си видял. Но когато дойде в Джънкшън сити през лятото на петдесет и седма, косата й беше пепеляворуса, а единствените места, в които беше пухкава, бяха местата, където една жена просто трябва да бъде пухкава.
Тогава живеех в Провърбия и ходех в Баптистката църква. Не бях много религиозен, но там имаше няколко добре изглеждащи жени. Мамчето ти беше една от тях, Сара.
Наоми се разсмя както се смеят жените, когато чуят нещо, което не могат да повярват.
— Арделия веднага се хареса на местните хора. Сега, когато хората от онази църква заговорят за нея — ако въобще заговарят — обзалагам се, че казват неща като например: „Още отначало си знаех, че нещо не е наред с тази Лорц“ или „Никога не ми е харесвал погледът на тази жена“, но да ви кажа, тогава не беше така. Те се въртяха около нея — и жени, и мъже — като пчели около първите пролетни цветя. Тя получи работа като помощник на господин Лавин по-малко от месец, след като беше дошла в града, но още две седмици преди това вече учеше малките в неделното училище в Провърбия. Не ми се иска да мисля на какво ги е учила — човек може да заложи последния си долар, че не е било на химни или на Евангелието от Матея — но ги учеше. И всеки се кълнеше колко много я обичат малките. Те също се кълняха в това, но когато го казваха, в очите им се четеше… четеше се, че не са сигурни къде са, а дори и кои са. Е, тя ми хареса… и аз й харесах. Не бихте го допуснали от начина, по който изглеждам сега, но в онези дни бях доста симпатичен младеж. От работата на открито винаги бях загорял, имах мускули, косата ми беше почти изрусяла от слънцето, а коремът ми беше плосък като дъската ти за гладене, Сара. Арделия беше наела една селска къща на миля и половина от църквата — спретната къщичка, но имаше нужда от боядисване така, както човек има нужда от вода в пустинята. Затова след църква, на втората седмица, я забелязах — не ходя често на църква, а беше средата на август, и й предложих да боядисам къщата. Тя имаше най-големите очи, които сте виждали. Повечето хора биха казали, че са сиви, но когато погледне право в тебе, може да се закълнеш, че са сребърни. А този ден след църква тя погледна право в мен. Слагаше си някакъв парфюм, който дотогава не бях помирисвал и не съм помирисвал оттогава. Лавандула, ако не се лъжа. Не мога да го опиша, но знам, че винаги ми навяваше мисли за малки бели цветя, които цъфтят само след залез слънце. И се влюбих. Моментално. Тя стоеше близо до мен — толкова близо, че телата ни почти се докосваха. Носеше една такава старомодна черна рокля — каквито носят старите дами, шапка с мрежеста воалетка, и държеше чантичката си пред себе си. Съвсем строго и прилично. Но очите й не бяха строги. О, не. Не бяха прилични. Изобщо не бяха.
„Надявам се, нямате намерение да поставяте върху новата ми къща реклами за белина и тютюн за дъвчене“ — казва тя.
„Не, госпожице — отвръщам й аз — мислех просто два пъти да я мина с проста бяла боя. Иначе не боядисвам къщи, но понеже сте нова в града, реших, че ще бъде по съседски…“
„Много мило“ — казва тя и ме докосва по рамото.
Дейв погледна виновно към Наоми.
Мисля, че трябва да ти дам възможност да ни оставиш, ако искаш. Скоро ще започна да разказвам някои мръсни неща, Сара. Срам ме е, но искам да си разчистя сметките за отношенията си с нея.
Тя го потупа по старата, напукана ръка и каза тихо:
— Продължавай. Кажи всичко.
Той пое дълбоко въздух и продължи.
— Когато тя ме докосна, разбрах, че трябва да я спечеля или да умра. Това едничко докосване ме накара да се почувствам по-добре — и по-лудо, — отколкото докосването на която и да е жена през целия ми живот. Тя също разбра. Видях го в погледа й. Дяволит поглед. И малко нахален, но все пак нещо в него ме развълнува невероятно.
„Това би било по съседски, Дейв — казва тя, — а аз искам да бъда много добър съсед.“ — И така, аз я изпратих до вкъщи. Може да се каже, че всички други младежи, които стояха до вратата на църквата, останаха с пръст в уста и без съмнение, ме проклинаха. Не ме интересуваше изобщо, а, изглежда, и нея също. Излязохме на пътя „Труман“, който тогава още не беше павиран, макар че на всеки две или три седмици го поливаха, за да се слегне прахта. Когато стигнахме на средата, тя спря. Бяхме само двамата — на пътя „Труман“, точно по пладне на летния ден, имаше около милион акра царевица на Сам Ордей от едната страна и близо два милиона на Бил Хъмп от другата — израсли високо над главите ни и шумолящи така, както шумолят царевичните ниви дори и когато няма вятър. Дядо ми обичаше да казва, че това бил звукът, когато царевицата растяла. Не знам дали е истина, или не, но е зловещ звук. Повярвайте ми.
„Виж! — казва тя и посочва надясно. — Виждаш ли?“ — Погледнах, но не видях нищо — само царевица. Казах й.
„Ще ти покажа!“ — казва тя и изтичва в царевицата — както си е с неделна рокля и обувки с високи токове. Дори не си свали онази шапка с воалетката. Останах така няколко секунди малко слисан. После чух смеха й. Чух смеха й в царевицата. Затичах се след нея — донякъде, за да видя какво толкова има, но повече заради този смях. Много се бях наточил. Просто не е за разправяне.
Видях я да стои в реда, в който бях и аз, после прескочи в съседния със смях. Разсмях се и аз и я последвах, без да ме е грижа, че мачкам нивата на Сам Ордей. Нямаше да му стане нищо — при толкова много акри. Но когато прескочих и обрах с раменете си царевичната коса, а във връзката ми като още една игла се заби зелено листо, бързо спрях да се смея, защото нея я нямаше. После я чух от другата страна. Нямах представа как може да се е върнала там, без да я видя. Тръгнах обратно и я видях да тича в съседния ред. Около половин час си играхме на криеница и не успях да я хвана. Само ставах все по-ядосан и нетърпелив. Тъкмо когато мислех, че е на един ред пред мен и отивах там, я чувах на два реда зад мен. Понякога зървах част от крака й, а тя оставяше и следи в меката земя, но това не помагаше, защото следите, изглежда, бяха пръснати на всички страни. После точно когато започнах да побеснявам — бях се изпотил през хубавата си риза, връзката ми се беше развързала, а обувките ми се бяха напълнили с пръст, минах през един ред и видях, че шапката й виси на едно царевично стъбло, а воалетката се развява на лекия ветрец, който беше излязъл в царевицата.
„Ела да ме хванеш, Дейв!“ — вика тя. Хванах шапката й и се промуших наведен през следващия ред. Нямаше я — виждаше се само как царевицата се люлее на мястото, през което беше преминала — но там бяха и двете й обувки. На следващия ред намерих един от копринените й чорапи да виси върху едно стъбло. И все още чувах смеха й. Тя беше зад мен, а как беше отишла там, само Бог знае. Но това нямаше значение. Смъкнах връзката си и се втурнах след нея — отново и отново, обикалях като глупаво куче, което не се сеща да легне на земята в горещ ден. И ще ви кажа нещо — навсякъде, откъдето минах, изпочупвах царевицата. Оставях зад себе си цели пътеки измачкани и полегнали стъбла. Но тя не счупи нито едно. Когато минаваше, те само леко се разклащаха, като че ли това за нея не беше нищо повече от лек летен ветрец. Намерих роклята, комбинезона и корсета й. После намерих сутиена и пликчетата й. Вече не я чувах да се смее. Нямаше никакъв друг звук освен на царевицата. Стоях в един от редовете, пуфтях като пробит парен котел и притисках до гърдите си всичките й дрехи. Усещах в тях миризмата на парфюма й и това ме подлудяваше.
„Къде си?“ — извиках, но нямаше никакъв отговор. Е, най-накрая у мен изчезна и последната част от здравия разум… и, разбира се, тя искаше точно това. — „Къде си, по дяволите?“ — изкрещях аз, а дългата й бяла ръка се протегна между царевицата точно до мен и ме погали по врата. Направо ми изкара акъла.
„Чаках те — каза тя. — Защо се забави толкова? Не ме ли?“ — Хвана ме и ме потегли през царевицата, и я видях да стои там, с крака, забити в земята, без нито една драскотина, а очите й бяха със сребристия цвят на дъжд в мъглив ден.
2.
Дейв отпи голяма глътка вода, затвори очи и продължи.
— Това, което правихме тогава в царевицата, не беше любов — за цялото време, което я познавах, никога не сме правили любов. Правихме нещо. Имах Арделия почти по всички начини, по които един мъж може да има една жена, а мисля, че я имах и по някои начини, за които бихте си помислили, че са невъзможни — не мога да си ги спомня всички, но помня тялото й — колко бяло беше, как изглеждаха краката й, как пръстите на краката й се прегъваха и като че ли опипваха растенията, които излизаха от
