успее да слезе по стълбите.
Сам отиде до тях. Дейв Дънкан сигурно беше към шейсетте. В събота беше изглеждал на седемдесет или седемдесет и пет. От пиенето, предположи Сам. Но сега, когато в Айова бавно минаваше пладне, той изглеждаше по-стар от всички възрасти. И Сам знаеше, че това е по негова вина. Че е следствие от шока от нещата, които Дейв беше смятал за отдавна погребани.
„Не знаех“ — помисли Сам, но това, колкото и да беше вярно, вече не беше способно да го утеши. Освен разширените вени по носа и бузите му лицето на Дейв беше с цвета на много стара хартия. Очите му бяха воднисти и замаяни. Устните му имаха синкав оттенък, а в дълбоките гънки в ъглите на устата му пулсираха малки мехурчета слюнка.
— Не исках да говори с теб — каза Наоми. — Исках да го заведа при доктор Мелдън, но той отказва да дойде, докато не говори с теб.
— Господин Пийбълс — каза слабо Дейв. — Съжалявам, господин Пийбълс, аз съм виновен за всичко, нали? Аз…
— Няма за какво да се извиняваш — каза Сам. — Ела да седнеш.
Двамата заведоха Дейв до един стол люлка в ъгъла на верандата и Дейв се отпусна в него. Сам и Наоми придърпаха столове с изтърбушени седалки и седнаха от двете му страни. Известно време седяха, без да говорят, загледани в железопътните релси и равната селска земя зад тях.
— Тя ви преследва, нали? — попита Дейв. — Онази кучка от далечната страна на ада.
— Тя ми изпрати един човек — каза Сам. — Човек, който беше на един от плакатите, които ти си нарисувал. Той е… знам, че звучи идиотски, но той е библиотечен полицай. Дойде да ме види тази сутрин. Направи… — Сам докосна косата си — Направи това. И това. — Посочи малката червена точка в центъра на гърлото си. — И каза, че не е сам.
Дейв мълча дълго, загледан в безкрайността — загледан в равния хоризонт, чиято линия се нарушаваше само от един висок силоз и — на север — от апокалиптичния силует на елеватора за зърно на Хранителната компания на Провърбия.
— Човекът, когото сте видели, не е истински — каза той най-сетне. — Никой от тях не е истински. Само тя. Само дяволската кучка.
— Можеш ли да ни разкажеш, Дейв? — спокойно попита Наоми. — Ако не можеш, кажи. Но ако от това ще ти стане по-добре… по-леко… разкажи ни.
— Мила Сара — каза Дейв, после взе ръката й и се усмихна. — Обичам те — казвал ли съм ти го някога?
Тя поклати глава и също се усмихна. В очите й като мънички зрънца слюда проблеснаха сълзи.
— Не. Но се радвам, Дейв.
— Аз трябва да разкажа — каза той. — Не е въпрос на по-добре или по-леко. Това не може повече да продължава. Знаеш ли какво си спомням за първото ми събрание в АА, Сара?
Тя поклати глава.
— Как казаха, че това е програма на честността. Как казаха, че трябва да разказваш всичко — не само на Бога, а на Бога и на друг човек. Помислих си: „Ако това е, което трябва, за да заживееш трезвен живот, аз съм загазил. Ще ме хвърлят на някакво място горе, на хълма Уейвърн — в тази част на гробището, която е отделена за алкохолиците и за вечните неудачници, които никога не са имали гърне, в което да се изпикаят, нито прозорец, през който да го изхвърлят.“ Защото никога не бих могъл да разкажа всички неща, които съм виждал — всички неща, които съм направил. Всички отначало мислим така. Знам. Но няма много хора, които да са виждали нещата, които съм виждал аз, или да са направили нещата, които аз съм направил. Все пак правех всичко, каквото можех. Малко по малко правех всичко, което можех. Сложих ред в собствената си къща. Но онези неща, които съм виждал и съм правил навремето… за тях никога не съм разказвал. На никого, на ничий Бог. Намерих една стая в подземието на сърцето си и оставих онези неща в нея, а после заключих вратата.
Той погледна Сам и Сам видя сълзите му — търкаляха се бавно и уморено по дълбоките бръчки в повехналите му бузи.
— Да. Направих го. И когато вратата беше заключена, заковах дъски върху нея. А когато дъските бяха заковани, поставих листова стомана върху дъските и я занитих здраво. А когато нитовете бяха поставени, придърпах едно бюро до цялата конструкция и преди да реша, че е добре, и да се отдалеча, натрупах тухли върху бюрото. И всичките тези години оттогава прекарах, като си казвах, че съм забравил всичко за Арделия и странните й работи, за нещата, които тя искаше от мен, нещата, които ми казваше, обещанията, които даваше и каква беше в действителност. Взех много от лекарството за забравяне, но то не ми подейства никога. И когато отидох в АА, това беше единственото нещо, което ме връщаше. Нещото в тази стая, нали разбирате, това нещо си има име, господин Пийбълс — и името му е Арделия Лорц. След като изтрезнявах малко, започвах да сънувам лоши сънища. Най-често плакатите, които бях направил за нея — онези, които така плашеха децата — но това не бяха най-лошите сънища. — Гласът му беше спаднал до треперещ шепот. — Далеч не бяха най-лошите.
— Може би е по-добре да си починеш малко — каза Сам. Беше открил, че колкото и много да зависеше от това, което имаше да разкаже Дейв, някаква част от него не искаше да го чуе. Някаква част от него се боеше да го чуе.
— Не е до почивката — продължи Дейв. — Докторът казва, че имам диабет, че панкреасът ми е на каша, а черният ми дроб се разпада. Много скоро ще изляза в постоянна почивка. Не знам дали ще отида на небето, или в ада, но съм съвсем сигурен, че и на двете места баровете и будките за алкохол са затворени и благодаря на Бога за това. Но сега не е време за почивка. Ако трябва някога да говоря, то трябва да бъде сега. — Той внимателно погледна Сам. — Вие знаете, че сте попаднали в беда, нали?
Сам кимна.
— Да. Но не знаете колко лоша е бедата ви. Затова трябва да говоря. Мисля, че тя трябва… трябва известно време да си лежи спокойно. Но времето й на спокойствие е отминало и тя е избрала вас, господин Пийбълс. Затова трябва да говоря. Не защото искам. Снощи излязох, след като Наоми си беше отишла, и си купих едно шише. Занесох го в задния двор и седнах там, където съм седял много пъти досега — между бурените, саждите и натрошеното стъкло. Отвъртях капачката, поднесох шишето до носа си и го помирисах. Знаете ли как мирише шише с вино? На мен винаги ми мирише като тапетите в евтините хотелски стаи или като вада, която тече някъде през градското бунище. Но въпреки това винаги съм харесвал тази миризма, защото тя мирише и на спане.
През цялото време, докато държах това шише и го миришех, чувах как онази кучка говори от стаята, където я заключих. Иззад тухлите, бюрото, листовата стомана, дъските и ключалките. Говореше като някой, който е погребан жив. Гласът й беше малко приглушен, но я чувах отлично. Чувах я как казва: „Така е, Дейв, това е отговорът, това е единственият отговор, който съществува за хора като теб, единственият, който върши работа, и ще бъде все още единственият отговор, от който се нуждаеш, докато отговорите имат значение.“
Надигнах шишето за хубаво, дълго отливане, но в последната секунда то ми замириса на нея… и си спомних лицето й в края — цялото покрито с малки бръчици… и как се беше изменила устата й… и изхвърлих шишето. Разбих го в релсите. Защото тази гадост трябва да свърши. Няма да позволя да вземе нова жертва от този град.
Гласът му премина в треперещ, но мощен старчески вик.
— Тази гадост продължава прекалено дълго!
Наоми постави ръка върху ръката на Дейв. Лицето му беше изплашено и пълно с тревога.
— Какво, Дейв? Какво е то?
— Искам да съм сигурен — каза Дейв. — Първо вие ми разкажете, господин Пийбълс. Разкажете ми всичко, което ви се е случило, и не пропускайте нищо.
— Добре — каза Сам, — при едно условие.
Дейв се усмихна немощно.
— Какво е това условие?
— Трябва да обещаеш да ме наричаш Сам, а в замяна аз вече никога няма да те наричам Мръсния Дейв.
Усмивката му се разшири.
