което наистина знам, съм го чула от слухове. Принадлежала е към първата Баптистка църква в Провърбия — поне е ходела там, — но майка ми не говори за нея. Както не говори за нея никой от по-старите енориаши. За тях тя като че ли никога не е съществувала.
Сам кимна.
— Затова господин Прайс се е отнесъл така с нея в статията, която е написал за библиотеката. Онази, която четях, когато ти сложи ръка на рамото ми и отне около двайсет години от живота ми. Това обяснява и защо майка ти така ми се разсърди, когато споменах името й в събота вечер.
Наоми го погледна с изненада.
— О, Сам — ако досега не си бил в списъка на хората, омразни на майка ми, то вече си.
— О, и преди бях в него, но смятам, че ме е преместила по-нагоре — изсмя се Сам, после трепна. Стомахът все още го болеше от гърча върху стъпалата пред кантората на вестника, но той се радваше, че беше получил този гърч — преди час никога не би повярвал, че може да си върне толкова голяма част от равновесието. Всъщност преди час беше съвсем сигурен, че до края на живота му Сам Пийбълс и равновесието щяха да си останат две взаимно изключващи се понятия. — Продължавай, Наоми.
— Повечето от нещата, които знам, съм чула на срещите, които хората от АА наричат „истинско събрание“ — каза тя. — Когато всички просто се разхождат, пият кафе и приказват за всичко под слънцето.
Той я погледна с любопитство.
— От колко време си в АА, Наоми?
— От девет години — каза спокойно Наоми. — А вече стават шест, откакто не съм пила. Но аз съм алкохолик завинаги. Човек не става алкохолик, Сам. Той се ражда алкохолик.
— О — каза той неловко. После добави: — А за нея говорехте ли? За Арделия Лорц?
— Господи, не — но това не значи, че в АА няма хора, които да си я спомнят. Мисля, че е дошла в Джънкшън сити през 1956 или 1957. Постъпила на работа при господин Лавин в Обществената библиотека. След една или две години той съвсем внезапно умрял — май от сърдечен или мозъчен удар, и градът назначил на мястото му Арделия Лорц. Чувала съм, че била много добра в работата си, но ако се съди от това, което е станало, бих казала, че е била най-добра в заблуждаването на хората.
— Какво е направила, Наоми?
— Убила две деца и после себе си — просто каза Наоми. — През лятото на 1960. Обявили търсене на децата. Никой не помислил да ги търси в библиотеката, защото смятали, че този ден тя е затворена. Намерили ги на следващия ден, когато библиотеката трябвало да бъде отворена, но не била. На покрива на библиотеката има прозорци…
— Знам.
— … но сега вече можеш да ги видиш само отвън, защото вътре библиотеката е променена. Понижили са тавана, за да запазват топлината или нещо друго. Във всеки случай на онези прозорци имало големи месингови халки. Мисля, че за да отвориш прозорците, хващаш халките с дълъг прът и пускаш свеж въздух. Тя вързала въже за една от халките — сигурно е използвала някоя от стълбите на релси покрай рафтовете с книги — и се обесила на нея. Направила го, след като убила децата.
— Разбирам. — Гласът на Сам беше спокоен, но сърцето му биеше бавно и много силно. — А как е… как е убила децата?
— Не знам. Никой никога не ми е казвал, а и аз не съм питала. Сигурно е било ужасно.
— Да. Сигурно е било ужасно.
— Сега ми кажи какво се случи с теб.
— Първо искам да видя дали Дейв е в приюта.
Наоми изведнъж стана строга.
— Аз ще видя дали Дейв е в приюта — каза тя. — Ти ще стоиш мирно в колата. Много ми е мъчно за теб, Сам, и съжалявам, че снощи направих погрешно заключение. Но повече няма да разстройваш Дейв. Аз ще се погрижа за него.
— Наоми, той е част от цялата история!
— Това е невъзможно — каза тя кратко с тон, който говореше: „Дискусията е приключена“.
— По дяволите, цялата история е невъзможна!
Вече приближаваха „Улица Ангъл“. Пред тях открит пикап, пълен с кашони с бутилки и консервени кутии, трополеше към центъра за претопяване.
— Мисля, че не разбираш какво ти казах — каза тя. — Това не ме изненадва — земните хора рядко разбират. Така че отвори си ушите, Сам. Ще ти го повторя с едносрични думи. Ако Дейв пие, Дейв ще умре. Разбра ли? Схвана ли?
Тя хвърли още един поглед към Сам. Погледът беше толкова яростен, че по краищата му излизаше дим и дори от дълбочината на собственото си страдание Сам разбра нещо. Преди — и в двата случая, когато беше излизал с Наоми, той беше решил, че е красива. Сега виждаше, че е прекрасна.
— Какво означава „земни хора“? — попита я той.
— Хора, които нямат проблеми с пиене, таблетки, трева, успокоителни или каквото и да било от нещата, които объркват главите на хората — тя почти се изплю. — Хора, които могат да си позволят да четат морал и да съдят другите.
Пикапът отпред зави към дългия, изровен път, който водеше към центъра за претопяване. „Улица Ангъл“ беше пред тях. Сам видя, че пред верандата е паркирано нещо — но това не беше кола. Беше пазарската количка на Дейв.
— Спри за малко — каза той.
Наоми спря, но не го погледна. Гледаше втренчено пред себе си през стъклото. Челюстта й се движеше. Бузите й се бяха зачервили силно.
— Ти си загрижена за него — каза той — и аз се радвам. Но не си ли загрижена и за мен, Сара? Въпреки че аз съм земен човек?
— Нямаш право да ме наричаш Сара. Аз мога, защото това е част от името ми — кръстена съм Наоми Сара Хигинс. Те също могат, защото са по някакъв начин по-близки с мен, отколкото могат да бъдат всякакви кръвни роднини. Ние всъщност сме кръвни роднини — защото в нас има нещо, което ни прави такива, каквито сме. Нещо в кръвта ни. Но ти, Сам — ти нямаш право.
— Може би имам — каза Сам. — Може би сега аз съм един от вас. Вие си имате пиенето. Аз, земният човек, си имам Библиотечния полицай.
Сега тя го погледна. Очите й бяха разширени и предпазливи.
— Сам, не разби…
— Нито аз. Всичко, което знам, е, че имам нужда от помощ. Отчаяна нужда. Взех две книги от библиотеката, която вече не съществува, а сега и книгите не съществуват. Знаеш ли къде им беше краят?
Тя поклати глава.
Сам посочи наляво, където двама души бяха излезли от кабината на пикапа и започваха да разтоварват кашоните с бутилки.
— Там. Там беше краят им. Претопили са ги. Имам срок до полунощ, Сара, и после Библиотечната полиция ще претопи мен. А от мен едва ли ще остане и обложката.
6.
Сам чака на празната седалка в датсуна на Наоми Хигинс много, много дълго. На два пъти ръката му посягаше към дръжката на вратата и после се отдръпваше. Тя беше малко… омекнала. Ако Дейв искаше да говори с него, и ако Дейв все още беше в състояние да говори, тя щеше да му позволи. Иначе — ядец.
Най-сетне вратата на „Улица Ангъл“ се отвори. Наоми водеше Дейв Дънкан. Беше го хванала през кръста, защото краката му се плетяха. Сърцето на Сам се разтуптя. После, когато излязоха на слънце, той видя, че Дейв не е пиян… или поне може би не е пиян. Огледа го и сякаш по някакъв зловещ начин отново видя това, което беше видял в огледалцето на Наоми. Дейв Дънкан приличаше на човек, който се опитва да преодолее най-тежкия удар в живота си… и не успяваше да го стори добре.
— Ела на верандата — каза Наоми. Гласът й беше едновременно примирен и страшен. — Не вярвам да
