— Разбрахме се, Сам.
— Добре. — Сам пое дълбоко въздух и започна: — Всичко беше по вина на онзи проклет акробат…
7.
Отне повече време, отколкото мислеше, но да разкаже всичко, без да спестява нищо, му донесе неизразимо облекчение — почти радост. Разказа на Дейв за Невероятния Джо, за обаждането на Крейг за помощ и съвета на Наоми да оживи материала си. Разказа им за това как беше изглеждала библиотеката и за срещата си с Арделия Лорц. Докато говореше, очите на Наоми все повече се разширяваха. Когато стигна до частта за плаката с Червената шапчица на вратата на Детската библиотека, Дейв кимна.
— Единственият, който не съм рисувал аз — каза той. — Беше й отпреди. И все пак се обзалагам, че не са го намерили. Обзалагам се, че той все още е у нея. Тя харесваше моите, но този й беше любимият.
— Какво искаш да кажеш? — попита Сам.
Дейв само поклати глава и го помоли да продължи.
Той им каза за читателската карта, за книгите, които беше взел, и за странния спор, който бяха провели, когато си отиваше.
— Ето, това е — каза безизразно Дейв. — Това е било достатъчно. Може да не повярваш, но аз я познавам. Ти си я накарал да побеснее… и сега тя се опитва да те хване.
Сам завърши разказа си, колкото можа по-бързо, но когато стигна до посещението на Библиотечния полицай със сивия като мъгла шлифер, гласът му пресекна и той почти спря. А когато завърши, почти плачеше и ръцете му отново затрепериха.
— Ще може ли чаша вода? — дрезгаво попита той Наоми.
— Разбира се — каза тя и стана, за да я донесе. Направи две крачки, после се върна и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни и меки. И преди да отиде, за да му донесе вода, каза в ухото му две благословени думи:
— Вярвам ти.
8.
Сам вдигна чашата към устните си с две ръце, за да бъде сигурен, че няма да я разлее, и изпи половината на една глътка. После я остави и каза:
— А ти, Дейв? Ти вярваш ли ми?
— Да — каза Дейв. Говореше почти отсъстващо, като че ли това беше предварително решено заключение. Сам предполагаше, че за Дейв беше така. Все пак той беше познавал мистериозната Арделия Лорц лично и неговото опустошено, състарено лице даваше да се разбере, че отношенията им не са били пълни с любов.
Известно време Дейв не каза нищо друго, но част от цвета на лицето му се беше върнал. Той погледна през релсите към незасетите ниви. След шест или седем седмици те щяха да са зелени от растяща царевица, но сега изглеждаха голи. Очите му гледаха сянката на един облак, която премина като сянка на гигантски ястреб над пустошта на Средния запад.
Най-сетне той сякаш се събуди и се обърна към Сам.
— Моят Библиотечен полицай — този, който нарисувах за нея — нямаше белег…
Сам помисли за дългото, бяло лице на непознатия. Белегът си беше там — през бузата, под окото и върху носа, в тънка права линия.
— Така ли? — попита той. — Какво означава това?
— За мен това не означава нищо, но мисля, че значи нещо за вас, господин… Сам. Знам за значката… това, което наричаш значка с много лъчи. Открих я в една книга по хералдика — тук, в библиотеката на Джънкшън сити. Нарича се малтийски кръст. Християнските рицари са ги носили по средата на гърдите си, когато са отивали на бой по време на кръстоносните походи. Смятало се е, че са магически. Толкова бях завладян от формата, че я сложих на картината. Но… белег? На моя Библиотечен полицай нямаше белег. Кой е твоят Библиотечен полицай, Сам?
— Не… не знам за какво говориш — каза бавно Сам, но онзи глас — слаб, насмешлив, натрапчив изникна отново: „Ела с мене, синко… аз съм полицай.“ И устата му отново се напълни с онзи вкус. Сладко- лигав вкус на червени дъвчащи бонбони. Вкусовите му рецептори се сгърчиха; стомахът му се преобърна. Но това беше глупаво. Наистина много глупаво. Никога през живота си не беше ял червени дъвчащи бонбони. Мразеше ги.
„Ако никога не си ги ял, откъде знаеш вкуса им?“
— Наистина не те разбирам — каза той високо.
— Нещо ти става — каза Наоми — Изглеждаш, като че ли някой току-що те е ритнал в стомаха.
Сам я погледна с раздразнение. Тя спокойно отговори на погледа му и Сам почувства, че ритъмът на сърцето му се ускорява.
— Остави това засега — каза Дейв, — въпреки че не можеш да го оставиш задълго — особено ако искаш да запазиш надеждата си да се измъкнеш от това нещо. Нека ти разкажа моята история. Никога досега не съм я разказвал и никога повече няма да я разкажа, но сега вече е време.
Глава 11
Историята на Дейв
1.
— Аз не съм бил винаги Мръсния Дейв Дънкан — в началото на петдесетте години бях просто обикновения Дейв Дънкан и хората си ме обичаха. Бях член на същия „Ротари клуб“, пред който говори онази вечер, Сам. Защо не? Имах си собствено занятие и с него правех пари. Бях художник на плакати, и то дяволски добър. Имах толкова работа, колкото можех да поема — в Джънкшън сити и Провърбия, но понякога поработвах и в Сидар Рапидс. Веднъж нарисувах реклама за цигари „Лъки страйк“ за стената на дясното поле на едно игрище чак в Омаха. Бях много търсен и си го заслужавах. Бях добър. Бях това, което сега наричат „художник график“, но тогава си бях просто най-добрият рисувач на плакати по тези места. Останах тук, защото това, от което се интересувах, беше сериозната живопис и мислех, че с нея мога да се занимавам на всяко място. Нямах висше художествено образование — опитах се, но не ме приеха — и знаех, че това ме сваля надолу в класирането, така да се каже, но знам художници, които са успели и без такива мъки — например Грама Моузис7. На нея не й трябваше шофьорска книжка — влизаше си право в града и без нея. Може би дори щях да успея. Продадох няколко платна, но не много — нямах нужда, защото не бях женен и преживявах добре от работата си с плакати. Освен това пазех повечето от картините си, така че да мога да правя изложби, както се предполага, че правят художниците. Направих и аз няколко. Първо тук, в града, после в Сидар Рапидс, а после в Демойнс. За последната написаха в „Демократ“, изкараха ме, че съм направо втори Джеймс Уистлър8.
Дейв замълча за момент и се замисли. После вдигна глава и отново погледна към опустелите, незасети полета.
— В АА все говорят за хора, които били с единия крак в бъдещето, а с другия — в миналото, и затова в днешно време не успявали да направят нищо. Но понякога човек се чуди какво ли би станало, ако навремето е постъпил другояче.
Той погледна почти виновно към Наоми, която се усмихваше и стискаше ръката му.
— Защото бях добър и наистина постигах нещо. Но много пиех още тогава. Не мислех много за това — по дяволите, бях млад. Бях силен и освен това не са ли пили всички велики художници? Аз мисля, че са пили. И въпреки това за известен период можех да постигна много — поне да направя нещо, — но тогава в Джънкшън сити дойде Арделия Лорц. И когато дойде, бях загубен.
Той погледна към Сам.
— Познах я от разказа ти, Сам, но тогава тя не изглеждаше така. Човек обикновено очаква да види
