земята; спомням си как прекарваше нокти напред-назад по кожата на врата и гърлото ми. Продължавахме да го правим — отново и отново. Не знам колко пъти, но знам, че не се изморявах. Когато започнахме, се чувствах толкова възбуден, че можех да изнасиля Статуята на свободата, а когато свършихме, се чувствах по същия начин. Не можех да й се наситя. Както при пиенето. Просто нямаше начин някога да й се наситя. И тя също го знаеше. Най-после все пак спряхме. Тя сложи ръце зад главата си, разкърши рамене в черната пръст, в която лежахме, погледна ме с онези нейни сребърни очи и каза: „Е, Дейв? Все още ли сме съседи?“ — Казах й, че искам да започнем отново, а тя рече да не бъда прекалено лаком. Опитах се все пак да легна върху нея, а тя ме отблъсна със същата лекота, с която майката отблъсква от себе си бебе, което не иска вече да кърми. Опитах отново и тя замахна към лицето ми с такава сила, че ме одра на две места. Тук най-сетне парата ми се свърши. Беше бърза като котка и двойно по-силна. Щом видя, че съм разбрал, че времето за игра е свършило, тя се облече и ме поведе извън царевицата. Тръгнах, кротък като агънце. Вървяхме бавно към къщата й. Никой не мина покрай нас и по-добре, че не мина. Целите ми дрехи бяха покрити с пръст и царевична коса, ризата ми се беше измъкнала от панталоните, връзката ми беше напъхана в задния джоб и се развяваше зад мен като опашка, а и усещах как всяко място, до което се търкаха дрехите ми, гореше. Тя обаче — тя изглеждаше гладка и студена като сода със сладолед в стъклена чаша. Нито косъм разрошен, нито прашинка по обувките й, нито влакънце от царевична коса по полата й. Стигнахме до къщата и докато аз я оглеждах и се опитвах да реша колко боя ще е необходима, тя ми донесе питие във висока чаша. В него имаше сламка и стрък от мента. Помислих, че е чай с лед, докато не отпих глътка. Беше чисто уиски.
„Господи“ — казвам почти задавен.
„Не искаш ли? — пита ме тя и се усмихва подигравателно, винаги се усмихваше така. — Може би предпочиташ кафе с лед.“
„О, искам“ — казвам аз. Но не беше само това. Имах нужда. Тогава се опитвах да не пия през деня, защото така правят само алкохолиците. Но с това беше свършено. Останалото време, през което я познавах, пиех почти през целия ден, всеки ден. За мен последните две години, през които Айк беше президент, представляваха едно постоянно пиянство. Докато боядисвах къщата й — и правех всичко, което ми разрешаваше да правя с нея, когато можех, — тя започна работа в библиотеката. Господин Лавин я нае, без да я познава и я направи отговорник на Детската библиотека. Ходех там при всеки удобен случай, а това беше много често, защото сам си бях началник. Когато господин Лавин ми направи забележка, че прекарвам много време там, аз обещах безплатно да боядисам цялата библиотека. Тогава ми позволи да ходя, колкото често поискам. Арделия ми каза, че така нещата ще се уредят, и беше права както обикновено. Нямам никакви свързани спомени за времето, което прекарвах под магията й — а точно това представлявах — очарован мъж, попаднал под магията на жена, която всъщност изобщо не беше жена. Това не беше пропадането на паметта, което понякога се случва на пияниците — беше желание да забравиш нещата, след като са отминали. Така че спомените ми са откъслечни, но са наредени в редица като онези острови в Тихия океан, Лапагоски ли бяха, не мога да се сетя. Спомням си как тя закачи плакат на Червената шапчица на вратата на детската стая близо месец преди смъртта на господин Лавин и си спомням как заведе едно момченце за ръка до плаката. „Виждаш ли това момиченце?“ — попита го Арделия. „Да“ — казва то. „Знаеш ли защо онова Лошо нещо се готви да го изяде?“ — пита Арделия. „Не“ — отвръща детето, а очите му са големи, уплашени и пълни със сълзи. „Защото то е забравило да върне навреме книгите от библиотеката — казва тя. — Ти никога няма да правиш така, нали, Уили?“ „Не, никога“ — казва момченцето, а Арделия казва — „Внимавай.“ А после пак за ръка го заведе в детската зала за Часа на приказките. А детето — беше Уили Клемарт, дето после го убиха във Виетнам — погледна назад през рамо към мен, бях се качил върху скелето с четка в ръка, и аз видях очите му като заглавие във вестник. „Спасете ме от нея — казваха очите му. — Моля ви, господин Дънкан.“ Но как можех да го направя? Не можех да спася и себе си.
Дейв извади чиста, но смачкана голяма носна кърпа от дълбините на задния си джоб, изхрачи се и силно се изсекна в нея.
— Господин Лавин отначало мислеше, че Арделия е направо съвършена, но след известно време промени мнението си. Около седмица, преди той да умре, те се скараха ужасно за плаката с Червената шапчица. Той не му харесваше. Може би нямаше ясна представа какво става в Часа на приказките — скоро ще стигна до това, — но не беше съвсем сляп. Виждаше как децата гледат този плакат. Най-накрая й каза да го свали. Тогава започна кавгата. Не я чух цялата, защото бях върху скелето — високо над тях, — но чух достатъчно. Той каза нещо за това, че плакатът ужасява децата или може би, че ги тормозел, а тя му отвърна, че й помагал да овладее „буйния елемент“ у тях. Тя го наричаше средство за обучение — точно каквото е жилавата пръчка. Но той държеше на своето и най-накрая тя трябваше да го свали. Тази вечер, в къщата, тя приличаше на тигър в зоологическата градина, който цял ден е бил дразнен с пръчка от някое дете. Ходеше напред-назад на големи тегели с каменно лице и развяваща се коса. Аз бях в леглото, пиян до козирката. Но си спомням, че тя се обърна и очите й бяха преминали от сребърно в яркочервено, сякаш мозъкът й пламтеше, а устата й изглеждаше страшно, като че ли се опитваше да се откъсне от лицето. Изплаши ме почти до изтрезняване. Не бях виждал нищо подобно и никога не ми се искаше да го видя отново.
„Аз ще го оправя — каза тя. — Ще оправя този стар дебел сводник, Дейв. Почакай и ще видиш.“ Казах й да не прави глупости, да не се поддава на гнева си и много други щуротии, които едва ли можеха да й направят впечатление. Тя ме слуша известно време и после изтича през стаята… всъщност не знам как да го кажа… В един миг беше от другата страна на стаята, до вратата, а в следващия вече скачаше върху мен, а очите й бяха червени и блестящи, устата й се издаваше от лицето, сякаш искаше да ме целуне с такава сила, че изпъваше кожата си, за да го направи, и този път си помислих, че вместо да ме одраска, ще забие ноктите си в гърлото ми и ще ме обели до гръбначния стълб. Но не го направи. Доближи лицето си до моето и ме погледна. Не знам какво видя — сигурно колко съм уплашен, — но това сигурно я направи щастлива, защото тя отметна глава назад, така че косата й падна чак до бедрата ми, и се изсмя. „Стига си приказвал, проклет пияницо такъв — каза тя, — ами ми го напъхай. За какво друго ставаш?“ Така и направих. Защото да й го напъхвам — и да пия — беше вече всичко, за което ставах. Във всеки случай вече не рисувах картини отнеха ми разрешителното, след като за трети път ме хванаха за проваляне на договори — беше през 1958 или в началото на 1959 — а и получавах лоши отзиви за някои от работите ми. Вече не ме беше грижа как ги правех, нали разбирате — всичко, което исках, беше тя. Започнаха да говорят, че Дейв Дънкан вече не е надежден… но причината да казват това не беше винаги в пиенето. Отношенията ни не станаха известни на околните. Тя внимаваше за това като дявол. Репутацията ми отиде на боклука, но тя не пострада почти никак от това. Мисля, че господин Лавин започна да подозира. Отначало той помисли, че аз просто й досаждам, а нея не я е грижа, защото знаеше какви очи блещех към нея от скелето си, но мисля, че накрая започна да ни подозира. Но после господин Лавин умря. Казаха, че било сърдечен удар, но аз знам какво беше. Бяхме в хамака на задната й веранда вечерта, след като това се беше случило, и онази вечер тя беше ненаситната. Изстиска ме до пълно изтощение. После легна до мен и ме погледна, доволна като котка, която се е наяла със сметана, а в очите й отново имаше онзи яркочервен блясък. Не говоря измислици — виждах отражението на този червен блясък върху кожата на ръката си. И го чувствах. Беше като огнище, което е било запалено и после загасено. „Казах ти, че ще го оправя, Дейв“ — каза тя изведнъж с оня гаден, дразнещ глас. Аз бях пиян и наполовина убит от изтощение и почти осъзнах какво ми казва. Чувствах се, сякаш заспивам в яма от подвижни пясъци. „Какво му направи?“ — попитах в полудрямка.
„Прегърнах го — каза тя. Аз имам специални прегръдки, Дейв — ти не познаваш специалните ми прегръдки и ако имаш късмет, никога няма да ги научиш. Хванах го в хранилището, обгърнах го с ръце и му показах как изглеждам наистина. Тогава той заплака. Толкова беше уплашен. Заплака със специални сълзи, а аз ги изпих с целувките си и след това той падна мъртъв в ръцете ми.“
„Специалните си сълзи“ — така ги нарече. И после лицето й… то се промени. Стана на вълни, сякаш беше под водата. И аз видях нещо…
Дейв спря, загледан в равнината, в елеватора за зърно, в нищото. Ръцете му стискаха парапета на верандата. После омекнаха, разхлабиха се и се отпуснаха.
— Не си спомням — каза той най-сетне. — Или може би не искам да си спомня. Освен едно: това нещо имаше червени очи без клепачи и около устата му имаше много отпусната плът, падаща на гънки и бръчки —
