но това не беше кожа. Тя изглеждаше… опасна. После тази плът около устата започна някак си да се движи и мисля, че закрещях. После то изчезна. Изчезна съвсем. И отново видях Арделия, която ме гледаше и се усмихваше като красива, любопитна котка.
„Не се тревожи — каза тя. — Няма нужда да виждаш, Дейви. Докато правиш това, което ти казвам, всичко е наред. Докато си един от Любимците на Бога. Докато се държиш прилично. Тази вечер съм много щастлива, защото онзи стар глупак най-сетне го няма. Градският съвет ще ме назначи на неговото място и аз ще подкарам нещата, както си знам.“
„Значи Бог да ни е на помощ“ — помислих си аз, но не го казах. И вие не бихте го казали, ако бяхте видели онова нещо с онези втренчени червени очи, свито до вас в един хамак далеч от хората, така че никой не би могъл да чуе крясъците ви, дори и ако крещите с пълна сила. Малко след това тя влезе в къщата и се върна с две от онези високи чаши, пълни с уиски, и много скоро аз отново бях на двайсет хиляди левги под водата, където нищо нямаше значение. Тя не отвори библиотеката цяла седмица… „от уважение към господин Лавин“, както беше казала, а когато отново отвори, Червената шапчица отново висеше на вратата на детската стая. След седмица или две тя ми каза, че искала да направя няколко нови плаката.
Той спря, после продължи с по-нисък и по-бавен глас.
— Има една част от мен, дори и сега, която иска да заглади всичко, да направи моята роля по-добра, отколкото беше. Бих искал да ви кажа, че съм се бил с нея, че съм спорил, че съм й казвал, че не искам да имам нищо общо с плашенето на децата… но не би било вярно. Направих точно това, каквото тя искаше от мен. Бог да ми е на помощ, направих го. Отчасти това стана, защото тя вече ме плашеше. Но най-вече — защото бях — все още бях луд по нея. А имаше и още нещо. Имаше една подла, гадна част от мен — едва ли я има у всеки, но сигурно я има у мнозина от нас, — която харесваше това, което смяташе да направи тя. Харесваше го. Сега вие се чудите какво направих и аз наистина не мога да ви кажа за всичко. Наистина не си спомням. Спомените ми за онези дни са толкова объркани — като счупени играчки, които изпращаш на Армията на спасението, само за да ги махнеш от тавана. Не съм убил никого. Това е единственото, в което съм сигурен. Тя искаше това от мен… и аз за малко щях да го направя, но накрая се отказах. Това е единствената причина, поради която бях в състояние да продължа да живея със себе си, защото накрая успях да се измъкна. Тя пазеше у себе си част от душата ми — може би най-добрата част, — но никога не я е пазила цялата.
Той погледна замислено Наоми и Сам. Сега изглеждаше по-спокоен, повече се владееше — може би дори беше в мир със себе си, помисли си Сам.
— Спомням си как влязох един ден през есента на 1959 — мисля, че беше 1959 — и тя ми каза, че иска да направя плакат за детската стая. Каза ми точно какво иска и аз се съгласих охотно. Не видях в това нищо лошо. Всъщност помислих си, че е дори забавно. Това, което искаше, разбирате ли, беше плакат на дете, размазано от валяк по средата на улицата. Под него трябваше да пише: „КОЙТО БЪРЗА, БАВНО СТИГА! ДРЪЖТЕ КНИГИТЕ У ВАС ДЪЛГО ВРЕМЕ!“ Помислих, че е просто шега — като онази, в която вълкът преследва заека, но го смачква товарен влак или нещо подобно. Така че се съгласих. Тя беше ужасно доволна. Влязох в кабинета й и нарисувах плаката. Не ми отне много време, защото беше просто карикатура. Въпреки всичко тя не го хареса. Веждите й се събраха и устата й почти изчезна. Бях нарисувал карикатура на момче с кръстчета вместо очи и за по-весело бях направил облаче с думи да излиза от устата на човека, който караше валяка: „Ако имате марка, може да го изпратите като картичка“, пишеше там. Тя дори. не се усмихна. „Не, Дейви — казва, — ти не разбираш. Това няма да накара децата да връщат книгите си навреме. Това само ще ги накара да се смеят, а те и без това прекарват в смях твърде много време.“ — „Добре — казвам аз. — Мисля, че не съм разбрал какво искаш.“ Стояхме зад бюрото за връщане на книги, така че никой не ни виждаше от кръста надолу. Тя се пресегна и ме хвана за топките с ръка, погледна ме с големите си сребърни очи и каза: „Искам да го направиш реалистично.“ Минаха секунда или две, докато разбера какво иска да каже всъщност. Когато разбрах, не вярвах на ушите си. „Арделия — казвам, — ти не разбираш какво говориш. Ако детето наистина е прегазено от валяк…“ Тя стисна топките ми, така че да ме заболи, за да ми напомни колко й принадлежа, и каза: „Разбирам добре. Сега ти разбери мен. Не искам те да се смеят, Дейви — искам да плачат. Така че, моля те, върни се обратно вътре и този път го направи добре.“ Върнах се в кабинета й. Не знам какво смятах да правя, но умът ми бързо се подготви. На масата имаше празно парче картон и висока чаша уиски със сламка и стрък мента й бележка от Арделия, която гласеше: „Д., този път използвай повече червено.“
Той погледна трезво към Сам и Наоми.
— Но тя не беше влизала вътре, разбирате ли? Изобщо не беше влизала.
3.
Наоми донесе на Дейв нова чаша вода и когато се връщаше, Сам забеляза, че лицето й е много бледо и ъглите на очите й изглеждат зачервени. Но тя седна много тихо и махна на Дейв да продължава.
— Аз направих любимото нещо на алкохолиците. — Изпих питието и направих това, което ми бяха казали. Връхлетя ме, както бихте казали, някаква полуда. Прекарах над бюрото два часа с една кутия водни бои, оплесках цялото й бюро с боя и вода, без да ме е грижа кое къде е попаднало. Това, което направих, беше нещо, което не искам да си спомням… но си го спомням. Беше момченце, разплескано върху улица „Рампол“, с отхвърчали обувки и глава, размазана като буца масло, разтопена на слънце. Човекът, който караше валяка, беше само силует, но се обръщаше назад и можеше да се види усмивката на лицето му. Той беше карал колата на плаката, който ти спомена, Сам — онзи, в който се казва децата да не се качват при непознати. Баща ми е оставил майка ми около година, след като съм се родил — просто я е зарязал и сега ми се струва, че той е бил човекът, когото съм се опитал да нарисувам на всички онези плакати. Наричах го „черния човек“ и мисля, че беше баща ми. Мисля, че Арделия по някакъв начин го бе извлякла от мен. А когато й показах втория плакат, тя много го хареса. Засмя му се. „Чудесен е, Дейв! — каза тя. — Ще вкара цяла планина от послушание в главите на уплашените сополанковци! Веднага ще го закача!“ Наистина го закачи — пред бюрото за връщане на книги в детската стая. И като го закачи, видях нещо, от което наистина кръвта ми застина. Аз познавах момченцето, което бях нарисувал, разбирате ли? Беше Уили Клемарт. Бях го нарисувал дори без да осъзная това, а изразът на смазаното му лице беше същият, който бях видял онзи ден, когато тя го беше хванала за ръка и го беше завела в детската стая.
Бях там, когато децата влязоха за Часа на приказките и видяха плаката за пръв път. Бяха уплашени. Очите им се разшириха, а едно момиченце се разплака. А на мен ми харесваше, че бяха уплашени. Помислих си: „Това наистина ще набие в главите им послушание. Това ще ги научи какво се случва, ако й противоречат, ако не правят това, което им казва.“ А част от мен си помисли: „Започваш да мислиш като нея, Дейв. Много скоро ще започнеш да бъдеш като нея и тогава ще си загубен. Ще си загубен завинаги.“ Но все пак продължих. Имах чувството, че имам билет само в едната посока и нямаше да се откажа, докато не пропътувам целия път до края на линията. Арделия беше наела някакви студенти от колежа, но винаги ги поставяше в залата за периодика, в справочната зала и на главното гише. Тя отговаряше за децата, само тя… те бяха най-лесни за сплашване, нали разбирате. А мисля, че бяха и най-добрите за сплашване — тя се хранеше с техния ужас. А аз направих още плакати. Не си ги спомням всички, но си спомням Библиотечния полицай. Той беше на много от тях. В един — наричаше се „БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ СЪЩО ОТИВА НА ПОЧИВКА“ — той стоеше на брега на един поток и ловеше риба. Само че беше сложил за стръв на куката си момченцето, което децата наричат Глупчо. На друг плакат беше привързал Глупчо на носа на една ракета и дърпаше шалтера, който щеше да го изпрати в космоса. Този се наричаше „НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА НАУКАТА И ТЕХНИКАТА В БИБЛИОТЕКАТА — БЪДЕТЕ ПОСЛУШНИ И ВРЪЩАЙТЕ КНИГИТЕ СИ НАВРЕМЕ“. Ние превърнахме детската зала в дом на ужасите за децата, които идваха там — каза Дейв. Говореше бавно и през сълзи. — Тя и аз. Наистина го направихме. Но знаете ли какво? Те винаги се връщаха. Винаги се връщаха за още. И никога, никога не разказваха. Тя се беше погрижила за това.
— А родителите! — възкликна Наоми внезапно и толкова рязко, че Сам подскочи. — Сигурно когато родителите са видели…
— Не! — каза й Дейв. — Родителите им никога не виждаха нищо. Единственият страшен плакат, който можеха да видят, беше този с Червената шапчица и вълка. Арделия го остави да виси през цялото време, но другите ги закачваше само през Часа на приказките — след училище, в четвъртък вечер и неделя сутрин. Тя
