не беше човешко същество, Сара. Трябва да го разбереш добре. Тя не беше човек. Тя знаеше кога идват възрастни и винаги, преди да дойдат, сваляше плакатите, които бях нарисувал, от стените и слагаше другите — нормалните плакати, в които пишеше неща като „ЧЕТЕТЕ КНИГИ ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ“. Спомням си един случай, когато бях там за Часа на приказките — в онези дни, ако можех, никога не се отделях от нея, имах много време, което да прекарваме заедно, защото бях престанал да рисувам картини, всичките ми редовни занимания бяха пропаднали и живеех от малкото, което бях успял да спестя. Скоро парите ми щяха да свършат и трябваше да започна да продавам какво ли не — телевизора си, китарата си, колата си, накрая къщата си. Но това нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че прекарвах много време там и виждах какво ставаше. Малките придърпваха столовете си в кръг, в центъра на който седеше Арделия. Аз бях в дъното на стаята, седнал на едно от онези детски столчета. Най-често бях в старата си изцапана с боя престилка, пиян като каруцар, небръснат, вонящ на уиски. А тя четеше — четеше някоя от специалните си „приказки на Арделия“ — и после спираше и накланяше глава на една страна, като че ли слушаше. Децата започваха да се въртят и изглеждаха неспокойни. Изглеждаха и по още един начин — като че ли се събуждаха от дълбок сън, в който тя ги беше приспала.
„Ще си имаме гости — казваше тя и се усмихваше. — Не е ли хубаво, деца? Има ли Добри дечица доброволци, които да ми помогнат да се подготвим за нашите възрастни гости?“ Когато го казваше, всички вдигаха ръце, защото всички искаха да бъдат Добри дечица. Плакатите, които бях направил, им показваха какво се случваше на Лошите дечица, които не слушат. Дори и аз вдигах ръка, седнал пиян в дъното на стаята в мръсната си престилка, като най-старото, най-умореното дете на света. После те ставаха и някои от тях сваляха моите плакати, а други изваждаха нормалните плакати от най-долното чекмедже на бюрото. Разменяха им местата. После сядаха и тя сменяше ужасното нещо, което им беше разказвала, с някоя приказка от рода на „Принцесата и граховото зърно“ и, съвсем сигурно, след няколко минути някоя майка надникваше и виждаше как Добрите дечица слушат приятната госпожица, която им чете приказка, майките се усмихваха на своите деца и децата им се усмихваха в отговор, и нещата си продължаваха.
— Какво искаш да кажеш с това — „ужасното нещо, което им беше разказвала“? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав и устата му беше пресъхнала. Той слушаше Дейв с нарастващо чувство на ужас и отвращение.
— Приказки — каза Дейв. — Но тя ги променяше в разкази на ужасите. Ще се изненадате колко малко беше достатъчно за повечето, за да се променят.
— Аз не бих се изненадала — каза мрачно Наоми. — Аз си спомням тези приказки.
— Сигурно — каза той, — но никога не си ги слушала, както ги разказваше Арделия. А децата ги харесваха — част от тях харесваха приказките, а всички харесваха нея, защото тя ги привличаше и ги очароваше по същия начин, както привличаше мен. Е, не точно, защото го нямаше сексуалния елемент — поне аз мисля така, — но тъмното у нея извикваше тъмното у тях. Разбирате ли ме?
И Сам, който помнеше зловещото си очарование от разказа за Синята брада и танцуващите метли във „Фантазия“, си помисли, че наистина разбира. Децата мразят тъмнината и се боят от нея… но тя ги привлича, нали? Тя ги зове,
(ела с мен, синко)
нали? Тя им пее,
(аз съм полицай)
нали?
Нали?
— Разбирам какво искаш да кажеш, Дейв — каза той.
Дейв кимна.
— Разбра ли вече, Сам? Кой е твоят Библиотечен полицай?
— Все още не разбирам — каза Сам, но си помисли, че част от него разбира. Беше като че ли умът му е пълен с дълбока, тъмна вода, а на дъното й има потопена лодка — но не каква да е лодка. Не — тази беше пиратска шхуна, пълна с плячка и трупове, а сега тя беше започнала да се размества в тинята, в която беше стояла потънала толкова дълго. Скоро, боеше се той, тази призрачна, светеща развалина отново ще излезе на повърхността с разрушените си мачти, обвити в черни водорасли, и с един скелет с усмивка за милион долара, който все още се блъска в гниещите останки на кормилото.
— Мисля, че може би разбираш — каза Дейв — или започваш да разбираш. И това скоро ще стане ясно, Сам. Повярвай ми.
— Аз все още не разбирам всичко за приказките — каза Наоми.
— Една от любимите й, Сара — а тя беше любима и на децата; ти трябва да ме разбереш и да повярваш — беше „Момиченцето и трите мечки“. Знаеш приказката, но не я знаеш по начина, по който я знаят някои хора в този град — хора, които сега са възрастни — банкери, адвокати и едри фермери с цели флотилии от трактори „Джон Диър“. Дълбоко в сърцата си, разбирате ли, те пазят варианта на Арделия Лорц. А може би някои от тях са разказали същите приказки на своите деца, без да знаят че има и други начини за разказването им. Не ми се ще да мисля, че е така, но в сърцето си знам, че е. Във варианта на Арделия Момиченцето е Лошо детенце, което не слуша. То идва в къщата на трите мечки и нарочно я опустошава — съдира завесите на Мама мечка, събаря прането в калта, разкъсва всички списания и делови документи на Татко мечок и с помощта на един от ножовете на масата изрязва дупки в любимия му стол. После разкъсва всичките им книги. Мисля, че любимата част на Арделия беше, когато Момиченцето разваля книгите. И не изяжда кашата — о, не! Когато Арделия разказваше приказката — не. Във варианта, в който я разказваше Арделия, Момиченцето взима отрова за плъхове от един висок рафт и я изсипва като пудра захар върху кашата. То изобщо не знае кой живее в къщата, но въпреки това иска да убие всички, защото е Лошо детенце.
— Това е ужасно — възкликна Наоми. Беше загубила самообладание — наистина го беше загубила — за пръв път. Ръцете й бяха върху устата, а широко отворените й очи бяха вторачени в Дейв.
— Да. Беше ужасно. Но това не беше всичко. Момиченцето било толкова уморено от опустошаването на къщата, нали разбирате, че когато се качило по стълбите, за да изпокъса спалните им, заспало в леглото на Малкото мече. И когато трите мечки се върнали в къщи и го видели, те се нахвърлили върху него — точно така обичаше да го разказва Арделия — те се нахвърлили върху него и изяли живо това Лошо детенце. Те го изяли, като започнали от краката, а то пищяло и се дърпало. Цялото, освен главата. Оставили му главата, защото знаели какво било направило то с кашата им. Били подушили отровата. „Те можели да правят това, деца, защото били мечки“ — обичаше да казва Арделия, а всички деца — Добрите дечица на Арделия — кимаха, защото виждаха какво може да стане. „Те свалили главата на Момиченцето долу в кухнята, сварили я и изяли мозъка й за закуска. Всички били съгласни, че е много вкусен… и после заживели щастливо.“
4.
На верандата настана пълна почти мъртвешка тишина. Дейв посегна към чашата с вода и треперещите му пръсти почти я събориха от парапета. В последния момент успя да я задържи, хвана я с две ръце и отпи голяма глътка. После я остави и каза на Сам:
— Изненадан ли си, че пиенето ми беше станало малко неуправляемо?
Сам поклати глава. Дейв погледна Наоми:
— Разбираш ли сега защо никога не съм бил в състояние да разкажа тази история? Защо съм я затворил в онази стая?
— Да — каза тя с треперещ, въздишащ глас, който не беше по-силен от шепот. — И мисля, че разбирам и защо децата никога не са разказвали. Някои неща са просто прекалено… прекалено чудовищни.
— За нас, може би — каза Дейв. — А за децата? Не знам, Сара. Едва ли децата толкова добре познават чудовищата от пръв поглед. Родителите им им казват как да разпознават чудовищата. А тя имаше и нещо друго зад себе си. Помните ли, че ви казах как когато казваше на децата, че идва родител, те гледаха като че ли се събуждат от дълбок сън? Те спяха по някакъв странен начин. Това не беше хипноза — поне аз мисля, че не беше, — но беше подобно на хипноза. И когато са си отивали вкъщи, не са помнели, поне в най-горната част на съзнанието си, за приказките и плакатите. Дълбоко подсъзнателно обаче, мисля, че са помнели много… точно както подсъзнателно Сам знае кой е неговият Библиотечен полицай. Мисля, че днес
