малко по-добре и помисли дали да не стане, но не се реши. Нямаше смисъл да предизвиква късмета си. Все още не беше сигурен, че сърцето му няма да се пръсне.
— Отидох в кантората да те видя — каза тя. — Ками Харингтън каза, че май си дошъл тук. Исках да се извиня. Знаеш защо. Отначало си помислих, че си изиграл някой жесток номер на Дейв. Той каза, че ти никога не би направил нещо такова и аз се сетих, че това не ти е присъщо. Винаги си бил толкова внимателен…
— Благодаря — каза Сам. — Старая се.
— … а по телефона изглеждаше толкова странен. Попитах Дейв за какво става дума, но той не пожела да ми каже нищо. Всичко, което знам, е, каквото чух… и как изглеждаше той, когато говореше с тебе. Сякаш беше видял призрак.
„Не — понечи да й каже Сам. — Аз видях призрак. А тази сутрин видях и нещо по-лошо.“
— Сам, трябва да разбереш нещо за Дейв… и за мен. Е, смятам, че за Дейв вече знаеш, но аз съм…
— Смятам, че знам — каза й Сам. — В бележката си до Дейв написах, че не съм намерил никого на „Улица Ангъл“, но това не беше истина. Отначало не видях никого, но после влязох, за да намеря Дейв. Видях хората отзад. Така че… знам. Но не отидох специално, ако разбираш какво искам да кажа.
— Да — каза тя. — Няма нищо. Но… Сам… Боже мой, какво се е случило? Косата ти…
— Какво косата ми? — попита я той рязко.
Тя отвори чантичката си с леко треперещи ръце и извади огледалце.
— Виж!
Той погледна, но вече знаеше какво ще види.
От осем и половина сутринта досега косата му беше почти напълно побеляла.
4.
— Виждам, че сте открили приятеля си — каза Дорийн Макгил на Наоми, когато се качиха обратно по стълбите. Поднесе нокът към ъгъла на устата си и се усмихна с окуражителната си усмивка.
— Да.
— Сетихте ли се да се разпишете на излизане?
— Да — повтори Наоми.
Сам не се беше разписал, но тя го беше направила и за двамата.
— Върнахте ли микрофилмите на местата им?
Този път Сам потвърди. Не можеше да си спомни дали той или Наоми бяха върнали единствената микрофилмова ролка, която беше разглеждал, а и не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше да се измъкне оттук.
Дорийн все още се държеше особено. С пръст на долната устна, тя вдигна глава и каза на Сам:
— На снимката във вестника наистина изглеждахте различен. Просто не мога да се сетя с какво.
Докато излизаха, Наоми каза:
— Най-сетне е поумнял и е престанал да си боядисва косата.
На стъпалата отвън Сам избухна в смях. Смееше се с всичка сила. Беше истеричен смях, звучеше почти като писък, но не го беше грижа. Беше му добре. Беше като огромно пречистване.
Наоми стоеше до него, без да се смущава нито от смеха на Сам, нито от любопитните погледи на минувачите по улицата. Дори вдигна ръка и помаха на някакъв познат. Сам подпря ръце на бедрата си, все още обхванат от ураганен смях и все пак част от него беше достатъчно трезва, за да помисли: „Тя е виждала такъв вид реакция. Чудно ми е къде.“ Но той знаеше отговора още преди умът му да формулира докрай въпроса. Наоми беше алкохоличка и работеше с други алкохолици, помагаше им — част от собственото й лечение. Вероятно през времето, прекарано на „Улица Ангъл“, беше виждала много по- странни неща.
„Сигурно ще ме напляска — помисли си той, докато все още виеше безпомощно и си представяше как се боядисва пред огледалото в собствената си баня. — Ще ме напляска, защото това е най-добрият цяр за истерици като мен.“
Наоми явно не мислеше да стига дотам. Просто стоеше търпеливо до него, огряна от слънцето, и чакаше да се овладее. Най-сетне смехът му започна да секва, премина в силно хъркане и откъслечни хихикания. Мускулите на стомаха го боляха, погледът му беше замъглен, бузите му бяха мокри от сълзи.
— По-добре ли си?
— О, Наоми — започна той и после от гърлото му се изтръгна ново изхилване, което отлетя в слънчевото утро. — Не знаеш колко съм по-добре.
— Разбира се, че знам — каза тя. — Хайде — ще отидем с моята кола.
— Къде… — Той изхълца. — Къде отиваме?
— „Улица Ангел“ — каза тя, произнасяйки името така, както беше искал художникът на табелата. Много се безпокоя за Дейв. Тази сутрин отидох първо там, но него го нямаше. Боя се, че може да пие някъде.
— Нищо ново, нали? — попита той и тръгна с нея към стъпалата. Датсунът й беше паркиран до бордюра, зад колата на Сам.
Тя го погледна. Беше кратък поглед, но изразяваше много: разстройство, примирение, съчувствие. Сам помисли, че ако разтълкува този поглед, той би казвал: „Не знаеш за какво говориш, но това не е твоя вина.“
— Този път Дейв не е пил вече почти година, но все пак не е добре със здравето. Както казват, да падне от каруцата не е нещо ново за него, но всяко следващо падане може да го убие.
— И аз ще съм виновен. — Смехът му изчезна напълно.
Наоми го погледна леко изненадана.
— Не — каза тя. — Никой няма да е виновен… но това не значи, че искам да се случи. Или че трябва да се случи. Хайде. Ще отидем с моята кола. По пътя може да поговорим.
5.
— Кажи ми какво се е случило с теб — почна тя, докато се отправяха към края на града. — Кажи ми всичко. Не става въпрос само за косата ти, Сам; изглеждаш десет години по-стар.
— Глупости. — В огледалцето на Наоми беше видял не само косата си — беше се разгледал повече, отколкото му се искаше. — По-скоро двайсет. А ги чувствам като сто.
— Какво се е случило? Какво стана?
Сам отвори уста да й каже, помисли как би прозвучало, после поклати глава.
— Не — каза той, — още не. Първо ти ще ми разкажеш нещо. Ще ми кажеш за Арделия Лорц. Онзи ден си помисли, че се шегувам. Тогава не разбрах, но сега разбирам. Така че разкажи ми всичко за нея. Кажи ми коя е била и какво е направила.
Наоми спря до бордюра след старата гранитна сграда на пожарната команда на Джънкшън сити и го погледна. Под лекия грим кожата й беше много бледа, а очите й се бяха разширили.
— Не си? Сам, ти се опитваш да ми кажеш, че не си се шегувал?
— Точно така.
— Но, Сам… — Тя спря и за момент сякаш не знаеше как да продължи. Най-накрая заговори много тихо, като че ли на дете, което е направило нещо, за което не знае, че е неправилно. — Но, Сам, Арделия Лорц е мъртва. Мъртва е от трийсет години.
— Знам, че е мъртва. Искам да кажа, сега знам. Това, което искам да знам, е останалото.
— Сам, тази, която мислиш, че си видял…
— Аз знам кого съм видял.
— Кажи ми какво те кара да мислиш…
— Първо ти ми кажи.
Тя отново включи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и отново потегли към „Улица Ангъл“.
— Не знам много — каза тя. — Когато е умряла, съм била само на пет години. По-голямата част от това,
