фъфлене.
„Спри — каза си той. — А ако не можеш да спреш, то поне се овладей, за Бога. Налага се. Защото това е единственият ти шанс. Какво ще правиш, ако не можеш дори да слезеш по едно стълбище до просто учрежденско мазе? Просто ще се скриеш в къщата си и ще чакаш да стане полунощ?“
— Това е моргата — каза Дорийн Макгил и посочи с пръст. Явно беше дама, която сочеше с пръст при всеки удобен случай. — Трябва само да…
— Морга — попита Сам и се обърна към нея. Сърцето му започна бързо да бие в ребрата. — Морга?
Дорийн Макгил се засмя.
— Всички го казват — просто така. Ужасно е, нали? Но така я наричат. Мисля, че това е някаква глупава вестникарска традиция. Не се безпокойте, господин Пийбълс — там долу няма трупове — само много и много ролки с микрофилми.
„Не бих бил толкова сигурен“ — помисли Сам, докато я следваше надолу по застланите с килим стълби. Беше много радостен, че тя води.
Тя щракна няколко ключа в основата на стълбите. Светнаха множество флуоресцентни лампи, вградени в нещо, което приличаше на огромна по размери форма за лед, обърната наопаки. Те осветиха голяма, ниска стая, застлана със същия килим, както и стълбите. Беше облицована с рафтове, пълни с малки кутии. Покрай лявата стена имаше устройства за четене на микрофилми, които приличаха на футуристични сешоари. Бяха в същия син цвят, както и килима.
— Исках да ви кажа, че трябва да се разпишете в книгата — каза Дорийн. Тя отново посочи с пръст — този път към една голяма книга, прикрепена с верига на масата до вратата. — Трябва да запишете и датата и времето, когато сте влезли, което значи… — тя погледна часовника си — десет и двайсет, а също и времето, когато излезете.
Сам се наведе и се подписа в книгата. Името над неговото беше Артър Мийчъм. Господин Мийчъм беше слизал тук на 22 декември 1989 година. Преди повече от три месеца. Тази добре осветена, добре подредена, удобна за работа стая очевидно вършеше много малко работа.
— Хубаво е тук долу, нали? — попита самодоволно Дорийн. — Това е защото федералното правителство подпомага субсидирането на моргите на вестниците — или библиотеките им — ако предпочитате тази дума. Аз например я предпочитам.
По една от пътеките затанцува сянка и сърцето на Сам отново заби силно. Но това беше само сянката на Дорийн Макгил — тя се беше навела, за да провери дали той е отбелязал точния час и…
„… и ТОЙ не хвърля сянка. Библиотечният полицай. Освен това…“
Опита се да прескочи останалото, но не можа.
„Освен това аз не мога да живея по този начин. Не мога да живея с този страх. Ако това продължи прекалено дълго, ще пъхна главата си в газовата печка. И ще го направя. Това не е само страх от него — от този човек или каквото е. Това е начин, по който се чувства умът на човек, начинът, по който той крещи, когато почувства, че всичко, в което някога е вярвал, изчезва като дим.“
Дорийн посочи към дясната стена, където на един рафт имаше три големи ролки.
— Това са януари, февруари и март 1990 — каза тя. — Всеки юли вестникът изпраща течението от първото полугодие от годината в Гранд Айланд, щата Небраска, където го микрофилмират. Същото се прави и в края на декември. — Тя протегна пухкава ръка и посочи с червено лакиран нокът към рафтовете, като броеше от рафта вдясно към устройствата за четене на микрофилми вляво. Докато правеше това, очевидно се възхищаваше от нокътя на пръста си. — Микрофилмите са разположени в тази посока, хронологично. — Тя произнесе думата внимателно и се получи нещо леко екзотично: „хро-но-ло-гич-но“. — Новите времена са отдясно; древните времена — отляво.
Тя се усмихна, за да покаже, че това е шега и може би, за да потвърди колко чудесна е тази мисъл. Казано хро-но-ло-гич-но, говореше усмивката, всичко това са празни приказки.
— Благодаря — каза Сам.
— Няма нищо. Нали затова сме тук. Или поне и затова. — Тя доближи нокът до ъгъла на устата си и отново го удостои със заговорническа усмивка. — Знаете ли как се работи с устройството за четене на микрофилми, господин Пийбълс?
— Да, благодаря.
— Добре. Ако мога да ви бъда полезна с нещо друго, ще бъда горе. Не се колебайте да попитате.
— Вие ще… — започна той и после затвори уста, за да не се чуе останалото: „… ме оставите тук сам?“
Тя повдигна вежди.
— Нищо, нищо — каза той и я изгледа как се качва. Успя да устои на силното желание да хукне презглава по стълбите след нея. Защото независимо от мекия син килим това беше още една библиотека в Джънкшън сити.
Тази я наричаха „моргата“.
2.
Сам бавно тръгна към рафтовете, натежали от квадратните кутии с микрофилми, без да е сигурен откъде да започне. Много се радваше, че флуоресцентните лампи бяха достатъчно ярки и изгонваха повечето от неприятните сенки в ъглите.
Не беше посмял да попита Дорийн Макгил дали името Арделия Лорц й говори нещо, нито дали знае приблизително кога е била ремонтирана Градската библиотека. „Задавали сте въпроси — беше казал Библиотечният полицай. — Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат. Разбирате ли?“
Да, разбираше. И предполагаше, че щом си пъха носа, така и така рискува да си навлече гнева на Библиотечния полицай… но не задаваше въпроси, поне не в буквалния смисъл — тези неща просто го засягаха. Засягаха го отчаяно.
„Аз ще наблюдавам. И не съм сам.“
Нервно се огледа през рамо. Не видя нищо. И все още смяташе за невъзможно да вземе някакво решение. Беше стигнал дотук, но не знаеше дали да продължи по-нататък. Почувства се по-уплашен, по- ужасен. Почувства се съсипан.
— Длъжен си — промърмори той рязко и избърса устни с трепереща ръка. — Просто си длъжен.
Накара левия си крак да се премести напред. Остана така за момент — с разкрачени крака, като мъж, замръзнал в момента, когато прегазва малък поток. После накара десния си крак да се изравни с левия. По този колеблив, неохотен начин стигна до рафта, който беше най-близо до подвързаните микрофилми. На края на рафта имаше картичка, на която пишеше:
1987 — 1989
Почти сигурно беше прекалено скоро — всъщност ремонтът на библиотеката трябва да е направен преди пролетта на 1984, когато той се беше преместил в Джънкшън сити. Ако се беше случило по-късно, щеше да е забелязал работниците, да е чул хората да говорят и да е прочел за ремонта в „Газет“. Но освен да предполага, че това е било през последните петнайсет или двайсет години (висящите тавани в никакъв случай не изглеждаха по-стари), той не можеше да стесни интервала повече. Ех, да можеше да мисли по- ясно! Но не можеше. Това, което се беше случило сутринта, беше развалило всичките му нормални, разумни възможности да мисли, както голямата слънчева активност разваля предаванията на телевизията и радиото. Реалното и нереалното се бяха сближили като огромни камъни и Сам Пийбълс — това малко, крещящо, съпротивляващо се човешко зрънце — беше имал лошия късмет да бъде затиснат между тях.
Премести се два реда наляво главно защото се боеше, че ако спре да се движи за прекалено дълго време, може окончателно да замръзне, и отиде до реда, на който беше отбелязано
1981 — 1983
Вдигна една кутия почти наслуки и я занесе до едно от устройствата за четене на микрофилми. Отвори я и се опита да се съсредоточи върху ролката на микрофилма (ролката също беше синя и Сам се почуди дали има някаква причина всичко в това чисто, добре осветено място да бъде с еднакъв цвят) и върху нищо друго. Първо трябваше да го поставиш върху една от осите, точно така; после трябва да го вденеш; после трябва да закрепиш края в прореза на поемащата ролка, добре. Машината беше толкова проста, че тези малки операции можеха да бъдат изпълнени и от осемгодишно момче, но те отнеха на Сам почти пет
