Лорц.
Защото…
„Мисля, че съм срещнал призрак. Всъщност мисля, че съм срещнал призрак вътре в призрака. Мисля, че библиотеката, в която влязох, беше Градската библиотека на Джънкшън сити, каквато е била, когато Арделия Лорц е била жива и е работила там. Мисля, че затова всичко изглеждаше толкова странно и необичайно. Не беше като пътешествие във времето — или както аз си представям пътешествието във времето. Беше по-скоро като пропадане в небитието. И беше истинско. Сигурен съм, че беше истинско.“
Спря мисълта си. Барабанеше с пръсти по бюрото.
„Откъде ми се обади тя? Имат ли в небитието телефони?“
Загледа се продължително в списъка зачертани имена, после бавно откъсна жълтия лист от бележника. Смачка го и го хвърли в кошчето.
„Трябваше да се откажеш от това“ — продължаваше да нарежда част от него.
Но не се беше отказал. Сега какво?
„Обади се на някой от хората, на които имаш доверие. Обади се на Ръс Фрейм или Том Уайклиф. Просто вдигни телефона и се обади.“
Но той не искаше да го направи. Поне не тази вечер. Това му заприлича на ирационално, полусвръхестествено чувство — напоследък беше предал и получил много неприятни сведения по телефона, или поне така му се струваше, — но беше прекалено уморен, за да се пребори с него тази вечер. Ако можеше да поспи малко по-добре тази нощ, утре сутрин, когато ще е свеж, ще му се случи нещо по-добро, нещо по-конкретно. Освен това предполагаше, че трябва да оправи отношенията си с Наоми и Дейв Дънкан… но първо искаше да разбере какъв вид отношения бяха това.
Ако можеше.
Глава 9
Библиотечния полицай (I)
1.
Наистина спа добре. Нямаше сънища, а на следващата сутрин под душа съвсем естествено му хрумна една идея — така идват идеите, когато тялото ти е отпочинало и умът ти не е бил буден толкова дълго, че да се задръсти от глупости. Обществената библиотека не беше единственото място, където можеше да се намери информация. Когато информацията е от областта на местната история — скорошната местна история, от която се интересуваш, това дори не е най-доброто място.
— „Газет“! — възкликна той и пъхна главата си под струята на душа, за да изплакне сапуна.
След двайсет минути вече беше долу — облечен, само без сако и връзка — и пиеше кафе в кабинета си. Бележникът отново беше пред него и на листа имаше начало на нов списък.
1. Арделия Лорц — коя е тя? Или коя е била тя?
2. Арделия Лорц — какво е направила?
3. Обществената библиотека на Джънкшън сити — ремонтирана ли е? Кога? Снимки?
В този момент иззвъня звънецът на вратата. Сам погледна часовника и тръгна да отвори. Минаваше осем и половина — време за започване на работа. Значи можеше да отскочи до „Газет“ в десет — време, в което обикновено правеше почивка за кафе — и да провери някои стари броеве. Кои точно? Все още се чудеше — някои несъмнено щяха да дадат резултат по-бързо от други, — докато бъркаше в джоба си за монета за вестникарчето. Звънецът звънна отново.
— Идвам веднага, Кийт! — извика той, излезе в антрето и хвана дръжката. — Недей да чупиш звъ…
В този миг вдигна поглед и видя зад тънкото перде, закачено на прозорчето на вратата, силует, много по-едър от този на Кийт Джордан. Умът му беше зает — повече го беше грижа за предстоящия ден, отколкото за този сутрешен понеделнишки ритуал — плащането на вестникарчето, но внезапно разхвърляните му мисли бяха пронизани от леденото острие на чист ужас. Не беше необходимо да вижда лицето — дори през пердето той позна формата, конструкцията на тялото… и, разбира се, шлифера.
Устата му се изпълни с вкус на червени дъвчащи бонбони — силен, сладък и неприятен.
Пусна дръжката на вратата, но закъсня с един миг. Бравата беше щракнала и в същия момент фигурата, която стоеше на прага, рязко отвори. Сам отхвръкна назад, в кухнята. Размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да събори на пода и трите палта, които висяха на закачалката в антрето.
Библиотечният полицай влезе заедно със собствената си обвивка от студен въздух. Влезе бавно, като че ли пред него беше цялото време на света, и затвори вратата след себе си. В едната си ръка държеше вестника „Газет“ на Сам, грижливо увит и сгънат. Повдигна го като жезъл.
— Донесох ви вестника — каза Библиотечният полицай. Гласът му беше странно далечен, като че ли идваше до Сам през дебело стъкло. — Щях и да платя на момчето, но то бързаше да си отиде. Чудя се защо.
Придвижи се към кухнята — към Сам, който се беше свил зад плота и гледаше нашественика с огромните, шокирани очи на ужасено дете, на някакъв беден четвъртокласник Глупчо.
„Това си го представям — помисли Сам — или имам кошмар — толкова ужасен кошмар, че този който имах преди две нощи, изглежда пред него като сладък сън.“
Но не беше кошмар. Беше ужасяващо, но не беше кошмар. Сам нямаше време да се надява, че въпреки всичко е полудял. Лудостта беше нещо ужасно, но нищо не можеше да бъде толкова ужасно, колкото това нещо с форма на мъж, което беше влязло в къщата му — това нещо, което вървеше заедно със собствената си част от зимата.
Къщата на Сам беше стара и таваните бяха високи, но Библиотечният полицай трябваше да се наведе при влизането си, а дори и в кухнята върхът на сивата му филцова шапка почти стигаше тавана. Това значеше, че е висок много над два метра.
Тялото му беше увито в шлифер с оловния цвят на мъгла по здрач. Кожата му беше восъчнобяла. Лицето му беше безжизнено, като че ли той не разбираше нито от доброта, нито от любов, нито от милост. Устата му беше с очертанията на абсолютна, безстрастна власт и за миг Сам объркано помисли как беше изглеждала затворената врата на библиотеката — като прорез за уста върху лицето на гранитен робот. Очите на Библиотечния полицай изглеждаха като сребърни кръгчета, пробити от миниатюрни ловджийски сачми. Бяха оградени от розово-червена плът, която сякаш беше готова да започне да кърви. Нямаха мигли. Най-лошото от всичко беше следното: това беше лице, което Сам познаваше. Днес едва ли беше първият път, когато се беше свивал в ужас пред този черен поглед… Някъде далече в съзнанието си Сам чу глас, който каза със съвсем лека следа от фъфлене: „Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“
Белегът изпъкваше в географията на лицето му — точно както в представата на Сам, — минаваше през лявата буза, под лявото око, над хрущяла на носа. Като се изключи белегът, това беше мъжът от плаката… или може би не? Вече не беше сигурен.
„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“
Сам Пийбълс, любимец на „Ротари клуб“ в Джънкшън сити, се подмокри. Почувства как пикочният му мехур се изпразни в топла струя, но това изглеждаше много далечно и маловажно. Това, което беше важно, беше, че в кухнята му имаше чудовище, а най-ужасното нещо за това чудовище беше, че Сам почти познаваше лицето му. Почувства как една тройно заключена врата на дъното на ума му се опитва да се отвори. Не мислеше за бягство. Мисълта да се измъкне беше извън въображението му. Той отново беше дете, което бяха хванали на местопрестъплението,
(книгата не е „Помагало за оратора“)
когато прави нещо ужасно лошо. Вместо да избяга
(книгата не е „Любими стихове на американския народ“)
той бавно се наведе над мокрите си слабини и се строполи между двата високи стола, които бяха до плота, с прострени сляпо над главата ръце.
(книгата е)
— Не — каза той с дрезгав, безсилен глас. — Не, моля ви, не, моля, моля, недейте. Ще бъда добър, моля не ми правете това.
Не можеше да каже нищо друго. Но това нямаше значение — великанът в шлифер с цвят на мъгла
