3.
Сам изяде супата, после прекара половин час в опити да гледа телевизия. Не стана. Мислите му продължаваха да бъдат далеч оттук. Започваха с жената от плаката на Мръсния Дейв или с калната стъпка върху корицата на „Любими стихове на американския народ“, или с липсващия плакат на Червената шапчица. Но откъдето и да тръгваха, винаги свършваха на едно и също място — онзи съвсем различен таван над главната читалня на Обществената библиотека на Джънкшън сити.
Най-сетне той се предаде и се пъхна в леглото. Беше прекарал една от най-лошите съботи, които си спомняше, а може би и най-лошата събота в живота си. Единственото нещо, което искаше сега, беше бързо пътуване до земята на безсъзнателността, в която не се сънуват никакви сънища.
Но сънят не идваше.
Вместо него идваха ужасите.
Главният от тях беше мисълта, че губи разсъдъка си. Сам никога не беше осъзнавал колко ужасна може да бъде такава мисъл. Беше гледал филми, в които някой човек отива на психиатър и казва: „Чувствам, че обезумявам, докторе“ — и в същото време драматично се хваща за главата. Помисли си, че началото на нестабилност на разсъдъка много прилича на главоболието от много погълнати хапчета. Откри, че не е същото, когато минаха дълги часове и седми април постепенно се превърна в осми април. Повече приличаше на това да се опиташ да се почешеш по слабините и да откриеш там голяма подутина — подутина, която вероятно е някакъв тумор.
Библиотеката не можеше да се е променила толкова много само за седмица. Не можеше да е видял прозорците на покрива от читалнята. Момичето — Синтия Бериган — беше казало, че те са покрити, и то откакто тя е дошла тук — поне от година. Така че това беше някакъв вид умствено разстройство. Или тумор в мозъка. Или болестта на Алцхаймер? Много приятна мисъл. Някъде беше чел — може би в „Нюзуик“, — че жертвите на Алцхаймер стават все по-млади. Може би, целият този зловещ епизод е сигнал за настъпваща ранна сенилност?
Една неприятна дъска за обявления започна да изпълва мислите му — дъска с три думи, написани с мазни букви с цвета на червени дъвчащи бонбони. Тези думи бяха
ГУБЯ РАЗСЪДЪКА СИ.
Беше живял обикновен живот, пълен с обикновени удоволствия и обикновени съжаления — доста спокоен живот. Наистина никога не беше бил известен, но никога не беше имал и повод да се съмнява в душевното си здраве. Сега лежеше в разхвърляното си легло и се чудеше дали това е начинът, по който душата ти напуска реалния, разумен свят. Дали това беше начинът, по който започваше състоянието, когато
СИ ЗАГУБИЛ РАЗСЪДЪКА СИ.
Мисълта, че ангелът от приюта за бездомни на Джънкшън сити е Наоми — Наоми под друго име, — беше още една налудничава мисъл. Това просто не можеше да бъде… нали? Той дори започна да се пита дан ли наистина работата му беше тръгнала толкова добре. Може би всичко беше халюцинация.
Към полунощ мислите му се върнаха на Арделия Лорц и тогава нещата наистина се влошиха. Замисли се колко ужасно би било, ако Арделия Лорц е в гардероба или дори под леглото му. Виждаше я да се хили щастливо, тайно в тъмнината, да гърчи пръсти с дълги остри нокти, с коса, разпръсната около лицето й като зловеща перука. Представи си как, когато му зашепне, костите му ще омекнат като желе.
„Вие изгубихте книгите, Сам, така че ще трябва да дойде Библиотечният полицай… вие изгубихте книгите… изгу-у-убихте ги…“
Най-накрая към дванайсет и половина Сам вече не можеше да търпи. Седна на леглото и посегна към нощната лампа в тъмното. Докато посягаше, беше завладян от ново видение — толкова живо, че беше почти действителност, — той не беше сам в спалнята си, но гостенинът му не беше Арделия Лорц. О, не! Гостенинът му беше Библиотечният полицай от плаката, който вече не висеше в Детската библиотека. Той стоеше тук в тъмнината — висок, блед мъж с шлифер, някак разкривен и с бял, зигзагообразен белег на лявата буза, под лявото око и над хрущяла на носа. Сам не беше видял този белег на лицето на плаката, но това беше само защото художникът не беше искал да го изрисува. Белегът беше там. Сам знаеше, че е там.
„Грешиш за храстите — щеше да му каже Библиотечният полицай с леко фъфлещ глас. — Отстрани растат храсти. Много храсти. И ще ги проучим. Ще ги проучим заедно.“
„Не! Стига! Просто… СТИГА!“
Когато най-сетне треперещата му ръка напипа лампата, в стаята се чу скърцане на дъска и той изхълца, без да може да си поеме дъх. Ръката му се сви и натисна ключа. Стана светло. За миг той наистина помисли, че вижда високия мъж и тогава осъзна, че това е само сянката, която масата хвърля върху стената.
Сам стъпи на пода и за миг зарови лице в ръцете си. После посегна към пакета „Кент“ върху нощното шкафче.
— Трябва да се владееш — промърмори той. — За какви глупости мислеше?
„Не знам — бързо отговори вътрешният му глас. — Нещо повече, не искам да знам. Изобщо. Храстите бяха много отдавна, не трябва никога повече да си спомням за храстите. Или за вкуса. Сладкия сладък вкус.“
Запали цигара и вдиша дълбоко дима.
Най-лошото беше това: следващия път може наистина да види мъжа с шлифера. Или Арделия. Или Горго, Великия император на Пелусидар. Защото, ако можеше да си създаде толкова пълна халюцинация като тази за срещата му с Арделия Лорц, значи можеше да халюцинира за всичко. След като веднъж си започнал да мислиш за прозорците на покрива, които ги няма, и за хора, които ги няма, а даже и за храсти, които ги няма, всичко става възможно. Как ще потушиш бунта в собствения си ум!
Слезе до кухнята. Докато отиваше, запалваше лампите и не се поддаваше на порива да погледне назад през рамо и да види дали някой не се прокрадва зад него. Човек със значка в ръка например. Трябваше му хапче за сън, но понеже нямаше — дори и някой от незаконните препарати като „Соминекс“ — просто щеше да му се наложи да импровизира. Изля мляко в тигана, загря го, наля го в кафеена чаша и после прибави прилична порция бренди. Това беше още нещо, което беше виждал на кино. Опита го, намръщи се, за малко да излее гадната смес в мивката, после погледна към часовника на микровълновата печка. Един без четвърт след полунощ. Имаше много време до разсъмване — дълго време, което да прекара, като си представя как Арделия Лорц и Библиотечният полицай се прокрадват по стълбите с ножове между зъбите.
„Или стрели — помисли си той. — Дълги черни стрели. Арделия и Библиотечният полицай, прокрадващи се, стиснали в зъбите си дълги черни стрели. Какво ще кажете за този образ, приятели и съседи?“
Стрели?
Защо стрели?
Не му се мислеше за това. Беше изморен от мислите, които идваха с фучене от доскоро нищо неподозиращата тъмнина и се впиваха в него като ужасяващи, вонещи летящи чинии играчки.
„Не искам да мисля за това, няма да мисля за това.“
Довърши сгъстилото се мляко и се върна в леглото.
4.
Остави нощната лампа да свети и това го поуспокои. Започна да мисли, че все пак ще може да заспи, преди да настъпи топлинната смърт на вселената. Издърпа одеялото до брадичката си, скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана.
„НЕЩО от това трябва наистина да се е случило — помисли си той. — Не може ВСИЧКО да е било халюцинация… освен ако и това е част от него и аз се намирам в някоя от облицованите с гума стаи някъде в Сидар Рапидс, напъхан в усмирителна риза, и само си представям, че лежа в собственото си легло.“
Той беше изнесъл речта си. Беше използвал шегите от „Помагало за оратора“ и стихотворението на Спенсър Майкъл Фрий от „Любими стихове на американския народ“. И тъй като нито една от тези книги я нямаше между малкото негови книги, значи ги беше взел от библиотеката. Наоми познаваше Арделия Лорц — или поне знаеше името й — знаеше го и майката на Наоми. Знаеше го! Като че ли беше хвърлил бомбичка под креслото й.
