— От една страна, това е добре — каза той. — Но, от друга страна, е страшно скапано. — Той влезе вътре след Луки и след малко през отворената врата се чу музиката на „Звездна писта“. Уилям Шатнър казваше на алкохолиците и на останките от „Улица Ангъл“, че мисията им е храбро да отидат там, където не е стъпвал човешки крак. Сам предположи, че няколко членове на компанията вече бяха вътре.
— На вечерите не идват много хора освен нашите момчета и някой от АА от града — каза Дейв, — но така поне имаме какво да правим. Луки вече доста трудно говори, освен когато рисува.
— Ти си ужасно добър — му каза Сам. — Наистина, Дейв. — Защо не… — Той спря.
— Защо не какво, господин Пийбълс? — вежливо попита Дейв. — Защо не използвам дясната си ръка, за да припечеля нещо? По същата причина, поради която нямам редовна работа. Докато бях зает да правя други неща, стана вече много късно.
Сам не можа да отвърне нищо.
— Все пак имам представа от тази работа. Знаете ли, че съм посещавал училището „Лоримар“ в Демойнс с пълна стипендия? Най-доброто художествено училище на Средния запад. Изхвърчах още в първия семестър. За пиене. Няма значение. Искате ли да влезете и да изпиете чаша кафе, господин Пийбълс? Да почакате малко? Може да се запознаете със Сара.
— Не, по-добре да се връщам. Имам да изпълнявам една поръчка.
Наистина имаше.
— Добре. Сигурен ли сте, че не ми се сърдите?
— Ни най-малко.
Дейв стана.
— В такъв случай аз трябва да вляза за малко — каза той. — Беше хубав ден, но вече става хладно. Пожелавам ви приятна вечер, господин Пийбълс.
— Благодаря — каза Сам, въпреки че се съмняваше, че точно тази събота вечер ще е много приятна. Но майка му казваше и нещо друго: най-добрият начин да вземеш едно неприятно лекарство е да го глътнеш, колкото се може по-бързо. И той смяташе да направи точно това.
Тръгна обратно по стъпалата на „Улица Ангъл“, а Мръсния Дейв Дънкан влезе вътре.
2.
Сам почти стигна до колата си, но после направи завой към центъра за претопяване. Вървеше през обраслата с бурени пепелява земя към Камдън и Омаха. Червените лампи на пещите мигаха като умиращи звезди. Товарните влакове, кой знае защо, винаги го бяха карали да се чувства самотен и сега, след разговора си с Мръсния Дейв, той се почувства по-самотен от всякога. В малкото случаи, когато се беше срещал с Дейв, докато Дейв взимаше вестниците му, той му беше изглеждал веселяк, почти палячо. Тази вечер обаче беше надникнал зад грима му и това, което беше видял, го беше накарало да се почувства нещастен и безпомощен. Дейв беше пропаднал човек — спокоен, но напълно пропаднал, и използваше това, което очевидно беше немалък талант, за да рисува плакати за вечеря в църквата.
До центъра за претопяване можеше да се стигне само през цели зони от отпадъци — първо жълтеникави рекламни притурки, изпаднали от старите броеве на „Газет“, после скъсани найлонови торби за боклук и накрая цял астероиден пояс от счупени бутилки и смачкани консервени кутии. Капаците на малката дъсчена сграда бяха затворени. На табелата, която висеше на вратата, пишеше просто „ЗАТВОРЕНО“.
Сам запали цигара и тръгна обратно към колата си. Едва беше направил пет-шест крачки, когато видя на земята нещо познато. Вдигна го. Беше обложката на „Любими стихове на американския народ“. Върху нея имаше печат „СОБСТВЕНОСТ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА НА ДЖЪНКШЪН СИТИ“.
Сега вече знаеше със сигурност. Беше оставил книгите върху вестниците в кашона от „Джони Уокър“ и после ги беше забравил. Върху книгите беше оставял други вестници — от вторник, сряда и четвъртък. После в четвъртък сутринта беше дошъл Мръсния Дейв и беше изпразнил всичко това в найлоновия си чувал. Беше хвърлил чувала в количката си за пазар, количката за пазар беше дошла тук и сега бе останало само това — обложка на книга с татуиран върху нея размазан печат.
Сам остави обложката да литне от пръстите му и бавно тръгна към колата си. Имаше да изпълнява поръчка и излизаше, че ще трябва да я изпълни във времето за вечеря.
Изглежда му предстоеше да изпие още една горчива чаша.
Глава 6
Библиотеката (II)
1.
На половината път до библиотеката изведнъж му хрумна една идея — беше толкова очевидна, че се чудеше как не се е сетил за нея по-рано. Беше загубил две библиотечни книги; после беше открил, че са унищожени; значи трябваше да ги плати.
И това беше всичко.
Осъзна, че Арделия Лорц беше постигнала по-голям успех в стремежа си да го накара да се почувства четвъртокласник, отколкото беше смятал досега. Когато дете загуби книга — това за него е краят на света, — безсилно то се свива под сянката на бюрокрацията и чака да се появи Библиотечния полицай. Но Библиотечна полиция нямаше и Сам като възрастен знаеше това отлично. Имаше само градски служители като госпожица Лорц, които понякога раздуваха прекалено представата за мястото си в структурата, и данъкоплатци като него, които понякога забравяха, че те са конете, които теглят каруцата, а не обратно.
„Ще вляза, ще се извиня и после ще я помоля да ми изпрати сметката за възстановяването на екземплярите — помисли Сам. — И това е всичко. Това е краят.“
Беше удивително просто.
Все още леко нервен и малко разстроен (но много по-уверен при овладяването на тази буря в чаша вода) Сам паркира на пряката срещу библиотеката. Лампите от двете страни на главния вход светеха и хвърляха мека, бяла светлина върху стъпалата и гранитната фасада на сградата. Вечерта придаваше на сградата мекота и приветливост, която определено липсваше при първото му посещение — а може би това беше просто пролетта, която явно вече настъпваше — нещо, което не можеше да се каже за мрачния мартенски ден, когато той за пръв път се беше срещнал с живеещия вътре дракон. Застрашителното лице на каменния робот беше изчезнало. Това отново си беше Обществената библиотека.
Сам започна да излиза от колата и после спря. Преди малко му беше дошло едно откровение — сега внезапно се беше появило още едно.
Отново си представи лицето от плаката на Мръсния Дейв — жената с подноса с пържено пиле. Тази, която Дейв беше нарекъл Сара. Жената се беше сторила позната на Сам и изведнъж някаква неясна верига в мозъка му се включи и той разбра защо.
Това беше Наоми Хигинс.
2.
На стъпалата се размина с двама ученици в униформа и хвана вратата, преди да се затвори напълно. Влезе във фоайето. Първото нещо, което го порази, беше звукът. В читалнята зад мраморните стъпала в никакъв случай не беше шумно, но това не беше и дълбоката яма от тишина, която го беше посрещнала в петък на обяд преди седмица.
„Е, сега е събота вечер — помисли си той. — Децата са свободни и може би учат за контролните си.“
Но щеше ли Арделия Лорц да търпи, такова бърборене, макар и приглушено? Ако се съдеше по шума, отговорът беше „да“, но това в никакъв случай не отговаряше на характера й. Второто нещо се отнасяше до единственото предупреждение за тишина, което беше поставено на триножника.
ТИШИНА!
беше изчезнало. На негово място имаше портрет на Томас Джеферсън. Под него беше написан
