да поговорят за наистина огромна застрахователна сделка — новия медицински център, с обикновена групова застраховка, все още на етапа на планирането, но нали знаеш колко голямо може да излезе това, Сам — и в момента, в който Сам отново се обърна към Наоми, мислите за Лорц напълно бяха напуснали ума му. Разбира се, че знаеше колко голямо може да излезе — можеше дори да му даде в ръцете кормилото на онзи „Мерцедес-Бенц“. И той наистина не искаше да мисли до каква степен тази щастлива съдба можеше да се дължи на онази малка глупава реч.
Наоми наистина помисли, че е мръднала — тя отлично знаеше коя е Арделия Лорц и мислеше, че и Сам трябва да знае. Все пак тази жена беше в центъра на най-неприятната случка в Джънкшън сити през последните двайсет години… а може би и от Втората световна война насам, когато синът на Могинсови се беше върнал у дома от Тихия океан съвсем откачил и беше избил цялото си семейство, а после беше опрял дулото на армейския си пистолет в дясното ухо и беше се погрижил и за себе си. Айра Могинс беше направил това много преди Наоми да се роди. Тя не осъзна че и приключението на Арделия се беше случило много преди Сам да дойде в Джънкшън сити.
Както и да е, всичко това вече беше излязло от ума й и когато Сам затвори телефона, тя се опитваше да реши проблема, дали да си избере за вечеря лазаня от ресторанта на Стоуфър, или да изяде нещо в диетичния ресторант. Сам продължи да диктува писма до дванайсет часа, после попита Наоми дали не би искала да дойде с него да хапнат на обяд в „Маккена“. Наоми отказа, защото щяла да се върне при майка си, която била отпаднала много през зимата. Не каза нищо повече за Арделия Лорц. През този ден.
Глава 4
Липсващите книги
1.
В делнични дни Сам нямаше навика да закусва много — стигаше му чаша портокалов сок и кифла от овесени ядки, — но в събота сутрин (поне в съботите, когато не трябваше да се справя с махмурлука от клуба „Ротари“) обичаше да стане малко по-късно, да се разходи до „Маккена“ на площада и да си поръча бифтек и яйца, които да изяде бавно, докато наистина прочете вестника, вместо само да го прегледа между деловите срещи.
Той изпълни тази програма на следващата сутрин — на седми април. Дъждът, който беше валял предишния ден, беше престанал и небето беше бледо и чисто синьо точно като за ранна пролет. След закуска Сам тръгна към къщи по обиколен път, като спираше да погледне чии лалета и минзухари растат добре и чии са малко закъснели. Стигна до къщата си в десет и десет.
Лампичката „СЪОБЩЕНИЯ“ на телефонния секретар светеше. Той натисна бутона, извади цигара и запали клечка кибрит.
— Ало, Сам — каза мекият глас на Арделия Лорц, който не можеше да бъде сбъркан, и клечката си остана на педя от цигарата. — Много съм разочарована от вас. Книгите ви са пресрочени.
— О, Господи! — възкликна Сам.
През цялата седмица нещо го беше измъчвало — точно както някоя дума, която искаш да използваш, ти подскача на върха на езика, без да можеш да я хванеш. Книгите. Проклетите книги. Тази жена без съмнение щеше да го смята за онзи вид профан, какъвто й се искаше да бъде — особено с неканените му преценки кои плакати са на място в Детската библиотека и кои не са. Единственият истински въпрос бе дали беше употребила камшичните удари на езика си пред телефонния секретар, или ги пазеше за личната им среща.
Той изгаси клечката и я пусна в пепелника до телефона.
— Мисля, че ви обясних — продължаваше тя с мекия си и малко прекалено поучителен глас, — че „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ са от Специалния справочен отдел на библиотеката и не могат да бъдат държани повече от една седмица. Не очаквах това от вас, Сам. Наистина не очаквах.
За свое неудоволствие Сам осъзна, че стои в собствената си къща с незапалена цигара в уста и се изчервява виновно — от врата към бузите. Още веднъж се пренесе стабилно в четвърти клас — този път седеше наказан на столче в ъгъла с „шапчицата на глупака“, нахлупена на главата му.
С гласа на човек, който оказва голяма услуга, Арделия Лорц продължи:
— Аз обаче реших да ви дам продължение — трябва да върнете взетите книги до понеделник следобед. Моля, помогнете ми да избегна неприятните последици. — Последва пауза. — Не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам.
— Много изтъркан номер, мила Арделия — промърмори Сам, но не говореше дори и на записания глас. Тя беше затворила слушалката веднага след споменаването на Библиотечния полицай и апаратът тихо се изключи.
2.
Сам запали цигарата си с нова клечка. Още издишаше първия си дим, когато в ума му изникна план за действие. Може да беше донякъде проява на страхливец, но трябваше да приключи сметките си с госпожица Лорц веднъж завинаги. В това все пак имаше някаква груба справедливост.
Беше дал на Наоми нейната награда и сега трябваше да направи същото с Арделия, Седна на бюрото в кабинета си, където беше съчинил прочутата си реч, и придърпа бележника към себе си. Надраска под щампата („Кантората на САМЮЪЛ ПИЙБЪЛС“) следната бележка:
Уважаема г-це Лорц,
Извинявам се, че закъснях с връщането на книгите ви. Извинението ми е искрено, защото книгите ми бяха изключително полезни в подготовката на речта ми. Моля приемете тези пари като заплащане на глобата за забавянето на книгите. Бих искал да задържите остатъка в знак на моята благодарност.
Докато вадеше кламер от чекмеджето на бюрото си, Сам още веднъж прочете бележката. Помисли да смени „връщането на книгите ви“ с „връщането на книгите на библиотеката“, но реши да го остави както си беше. Арделия Лорц му беше направила впечатление на жена, чиято философия беше „държавата — това съм аз“, дори и в случая „държавата“ да беше само местната библиотека.
Извади от портфейла си двайсетдоларова банкнота и я прикрепи към бележката с кламера. Поколеба се още миг, докато неспокойно барабанеше с пръсти по ръба на бюрото.
„Тя ще помисли това за подкуп. Вероятно ще се обиди ужасно.“
Това може би беше вярно, но не го беше грижа. Знаеше какво се крие зад престореното й обаждане тази сутрин — вероятно и зад двете й престорени обаждания. Беше прекалил малко с плакатите в Детската библиотека и тя си го връщаше — или поне се опитваше. Но сега не беше като в четвърти клас, той не беше обърканото, ужасено дете (поне вече не) и нямаше намерение да се плаши. Нито от враждебната табела във фоайето на библиотеката, нито от заяждането „ти си закъснял с цял ден, лошо момче“ на библиотекарката.
— Майната ти — каза той високо. — Ако не искаш тия проклети пари, наври ги в библиотечния фонд или където си щеш.
Остави бележката с прикачените към нея двайсет долара на бюрото. Нямаше намерение да ги връчва лично и да й даде възможност да си го изкара на него. Смяташе да овърже с ластик двете книги и да постави бележката и парите в едната от тях. После просто щеше да пусне целия пакет в пощенската им кутия. Беше прекарал шест години в Джънкшън сити, без да се запознава с Арделия Лорц — с известен късмет можеше да не я види още шест години.
Сега всичко, което му оставаше да направи, беше да намери книгите.
Не бяха на бюрото в кабинета му — това беше сигурно. Сам излезе в трапезарията и погледна на
