„Плейбой“, но въобще не прозвуча така. „Защото — помисли си той — това не е обикновено чувство. Наистина бях шокиран. Никакво почти.“
— Плакати ли? — попита тя, намръщи се, а после челото й се проясни. Тя се разсмя. — О! Трябва да сте видели Библиотечния полицай… и, разбира се, Глупчо.
— Глупчо?
— Плаката, на който пише: „НИКОГА НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ ПРИ НЕПОЗНАТИ“. Така децата нарекоха момченцето на картината. Онова, което вика. Нарекоха го Глупчо — според мен го презират, защото е извършил такова глупаво нещо. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?
— Той не вика — каза бавно Сам. — Той пищи.
Тя сви рамене.
— Вика, пищи, каква е разликата? Тук почти не сме чували нито едното, нито другото. Децата са много добри — много почтителни.
— Не се съмнявам. — Бяха стигнали отново във фоайето и той погледна към табелата на триножника — табелата, на която не пишеше
нито
а просто провъзгласяваше следната неоспорима заповед:
— И освен това — всичко зависи от интерпретацията, нали?
— Сигурно — каза Сам. Почувства, че се опитват да го докарат — при това много успешно — до позиция, която не би имал морално право да заеме и в която диалектиката би принадлежала на Арделия Лорц. Тя му създаваше впечатлението, че е свикнала с подобни забележки и това го караше да упорства. — Но тези плакати ме поразиха със своята крайност.
— Така ли? — попита учтиво тя.
Вече бяха се спрели до външната врата.
— Да. Плашат. — Той се престраши и каза това, което наистина смяташе. — Не са подходящи за място, където се събират малки деца.
Помисли си, че тонът му все пак не звучи твърде назидателно, поне така му се стори, и изпита облекчение.
Тя се усмихваше и тази усмивка го разстрои.
— Не сте първият, който изразява такова мнение, Сам. Възрастните, които нямат деца, не посещават често Детската библиотека, но все пак идват от време на време — чичовци, лели, някой приятел на самотна майка, поел задължението да прибере детето й… или хора като вас, Сам — които търсят мен.
„Хора в нужда — казваха хладните й синьо-сиви очи. — Хора, които идват за помощ и тогава, след като вече са ПОЛУЧИЛИ помощ, започват да критикуват начина, по който вършим нещата тук, в Обществената библиотека на Джънкшън сити. Начина, по който аз върша нещата в Обществената библиотека на Джънкшън сити.“
— Значи мислите, че не бива да се бъркам — каза Сам с благ тон. Не чувстваше благост — внезапно престана да чувства каквато и да било благост, но това беше трик от професията му и той се уви в него като в защитно наметало.
— Съвсем не. Просто не разбирате. Правихме допитване миналото лято, Сам — част от Лятната програма за четене. Наричаме нашата програма „Летните горещини на Джънкшън сити“ и в нея всяко дете получава по една точка за всяка книга, която прочете. Това е една от стратегиите, които сме разработили, за да насърчим децата да четат. Нали това е една от най-големите ни задачи.
„Ние знаем какво правим — му казваше спокойният й поглед. — А аз съм много учтива, нали? Като се има предвид, че вие, който никога през живота си не сте идвали тук, от първото си надникване започвате да изстрелвате критики.“
Сам започна да изпитва силно неудобство. Диалектическото бойно поле все още не беше завоювано от Арделия Лорц — поне не изцяло, но той отчете факта, че се намира в отстъпление.
— Според допитването любимият филм сред децата миналата година е бил „Кошмар на улица Елм, част 5“. Любимата им рокгрупа е „Гънс енд роузис“, а след нея идва някой си Ози Озбърн, за когото научавам, че по време на концертите си отхапвал главите на живи животни. Любимият им роман е „Лебедова песен“. Това е книга на ужасите от някой си Робърт Маккемън. Не можем да запазим дори един екземпляр от нея, Сам. Правят я на парцал за седмици. Имах един екземпляр в пластмасова подвързия, но, разбира се, беше откраднат. От някое от лошите деца.
Устните й се свиха в тънка линия.
— Втори в класирането беше един роман на ужасите за някакво цвете — убиец на насекоми и деца, наречен „Цветя на тавана“. Тази книга беше на първо място в продължение на цели пет години. А някои дори споменаха „Къщата на Пейтън“.
Тя го погледна с укор.
— Самата аз никога не съм гледала нито един от филмите от поредицата „Кошмар на улица Елм“. Никога не съм слушала плоча на Ози Озбърн и нямам желание за това, нито пък да прочета роман от Робърт Маккемън, Стивън Кинг или В. С. Андрюс. Разбирате ли какво искам да кажа, Сам?
— Мисля, че да. Казвате, че няма да е честно да… — Трябваше му точна дума, потърси я и я намери. — … да се узурпират вкусовете на децата.
Тя се усмихна сияйно — освен очите й, в които отново имаше монети.
— Това е едно от нещата, но не е всичко. Плакатите в детската библиотека — както приятните, така и тези, които са ви разстроили — ни бяха дадени от Библиотечната асоциация на Айова. БАА е член на Библиотечната асоциация на Средния запад, а тя на свой ред е член на Националната библиотечна асоциация, която се издържа основно от данъци. От безименния гражданин, тоест от мен. И от вас.
Сам запристъпва от крак на крак. Не му се искаше цял следобед да слуша лекция на тема „Как вашата библиотека работи за вас“, но не беше ли я предизвикал сам? Май че така беше. Единственото нещо, в което беше абсолютно сигурен, бе, че с течение на времето Арделия Лорц му харесва все по-малко и по- малко.
— Библиотечната асоциация на Айова всеки месец ни изпраща по един лист с репродукции на около четирийсет плаката — продължаваше неумолимо госпожица Лорц. — Можем да избираме пет от тях безплатно — останалите струват по три долара. Виждам, че ставате неспокоен, Сам, но наистина заслужавате обяснение и най-сетне стигаме до същността на нещата.
— Аз ли? Не съм неспокоен — каза неспокойно Сам.
Тя му се усмихна и откри зъби, които бяха твърде равни, за да са истински.
— Ние си имаме Комитет на Детската библиотека — каза тя. — Кой влиза в него? Ами деца, разбира се! Девет деца. Четири от гимназията, три от прогимназията и две от началното училище. За да влезе в комитета, всяко дете трябва да има среден успех в училище най-малко пет. Те избират някои от новите книги, които поръчваме, те избраха новите завеси и маси при ремонта миналата есен… и, разбира се, те избират плакатите. Това е, както веднъж каза един от младите участници в комитета, „най-забавната част“. Сега разбирате ли?
— Да — каза Сам. — Децата са избрали Червената шапчица и Глупчо, и Библиотечния полицай. Те им харесват, защото са страшни.
— Правилно — засия тя.
Изведнъж това му омръзна. Имаше нещо в библиотеката. Не бяха точно плакатите, нито библиотекарката, а самата библиотека. Внезапно библиотеката заприлича на дразнеща, вбесяваща треска, забита дълбоко в бута му. Но каквото и да беше, вече… му писваше.
