Но старомодната брава се поддаде под натиска на палеца му и тежката врата безшумно се отвори навътре. Сам влезе в малко фоайе с мраморен под на шахматно разположени черни и бели квадрати. В средата на това преддверие имаше триножник. Върху триножника беше поставена табела. На табелата имаше изписана само една дума с много големи букви. Пишеше:
Не пишеше:
или:
а само една огромна, ярка дума:
— Я гледай — каза Сам. Само го промърмори шепнешком, но акустиката в залата беше много добра и слабият му шепот се усили до силен ропот, което го накара да се свие. Като че ли думите отскачаха от тавана обратно върху него. В този момент той се почувства отново в четвърти клас и госпожа Гластърс го викаше на дъската за това, че се е обадил на висок глас точно когато не трябва. Огледа се неспокойно, като че ли в очакване някоя свадлива библиотекарка да изскочи от главната зала, за да види кой се е осмелил да наруши тишината.
„Стига, за Бога. Ти си на четирийсет години. Четвърти клас беше много отдавна, момче.“
Само че не му се виждаше много отдавна. Особено тук. Тук четвърти клас изглеждаше толкова близо, че можеше да го докосне с ръка.
Прекоси мраморния под от лявата страна на триножника. Несъзнателно стъпваше с пренесена напред тежест, така че токовете на обувките му да не тракат, и влезе в главната зала на библиотеката на Джънкшън сити.
Множество стъклени глобуси висяха от тавана (който беше поне шест метра по-висок от тавана на фоайето), но нито един от тях не светеше. Светлината идваше от два големи, наклонени под ъгъл прозореца на покрива. При слънчево време светлината от тях щеше да бъде напълно достатъчна, за да освети помещението; дори щеше да му придаде весел и приветлив вид. Но този петък времето беше облачно и мрачно и осветлението беше слабо. Ъглите на залата бяха изпълнени с мрачна паяжина от сенки.
Това, което изпита Сам, беше чувството, че нещо не е в ред. Като че ли не само беше направил една стъпка през вратата и беше прекосил фоайето — чувстваше се сякаш беше влязъл в друг свят — свят, изобщо неприличащ на малкия град в Айова, който той понякога обичаше, понякога мразеше, но най-често приемаше такъв, какъвто си е. Въздухът тук изглеждаше по-тежък от нормалния и сякаш не беше прозрачен като нормален въздух. Тишината беше дебела като одеяло и студена като сняг.
Библиотеката беше пуста.
Рафтовете с книги го обграждаха високо над главата от всички страни. Като погледна нагоре към прозорците на тавана с армирани стъкла, малко му се зави свят и за миг му се стори, че е обърнат с главата надолу, че виси над дълбока правоъгълна яма, стените на която са покрити с книги.
На няколко места до стената имаше подпрени стълби — от онези, които се поставят в улеи и се движат, върху гумени колела по пода. Огромното езеро на високата зала, което се простираше между него и бюрото за връщане на книги на отсрещната страна, се прекъсваше от два дървени острова. Единият беше дълга дъбова стойка за списания. На стойката на дървени пръчки висяха периодични издания — всяко подвързано в чиста найлонова обложка. Приличаха на кожи на странни животни, оставени да се сушат в тази тиха стая. На една табела, закачена на върха на стойката, имаше заповед:
Отляво на стойката за списания имаше рафт със съвсем нови романи и научнопопулярни книги. На табелата над рафта беше обявено, че те могат да се взимат за срок от седем дни.
Сам премина през широката пътека между списанията и рафта за седемдневните книги. Ударите на петите му отекваха въпреки старанието му да се движи безшумно. Откри, че му се иска да беше се поддал на първоначалния си импулс просто да се обърне и да се върне в кантората. Това място беше страшно. Въпреки че на масата имаше малка, покрита с калъф камера за микрофилми, която беше включена и издаваше лек шум, нямаше никого — нито мъж, нито жена, който да работи с нея. На масата имаше табелка, на която беше написано
но никъде наоколо нямаше следа нито от А. Лорц, нито от никого другиго.
„Може би изнася върнати материали и изписва новия брой на «Библиотечно списание».“
Сам изпита лудо желание да отвори уста и да извика „Наред ли е всичко, А. Лорц?“ Бързо му мина. Обществената библиотека на Джънкшън сити не беше място, което насърчава внезапните пориви.
Мислите на Сам внезапно се завъртяха около едно стихче от детството му. „Стига вече смях, стига веч забава. Квакерите са дошли. Видят ли усмивка тук, веднага те глобяват.“
„Дали ако А. Лорц те види тук да се усмихваш, веднага ще те глоби?“ — зачуди се той. Отново се огледа, почувства мрачната тишина с нервните си окончания и помисли, че върху това може да се напише книга.
Вече не изпитваше желание да получи книга с шеги или „Любими стихове на американския народ“, но въпреки желанието си беше омагьосан от надвисналата, замряла атмосфера. Тръгна към една врата вдясно от седемдневните книги. На табелата над вратата беше написано, че това е Детската библиотека. Беше ли ходил в Детската библиотека, когато растеше в Сейнт Луис? Сигурно беше, но спомените му за това бяха неясни, далечни и не успяваше да ги задържи. Въпреки това, когато се доближи до вратата на Детската библиотека, изпита странно и забравено чувство. Сякаш се връщаше у дома.
Вратата беше затворена. Върху нея висеше картина на Червената шапчица, която гледаше към Вълка, легнал в леглото на Бабата. Вълкът беше с нощницата на Бабата и с нощната й шапчица. Показваше зъбите си. Между тях се стичаше пяна. По лицето на Червената шапчица беше изписан безграничен ужас — от този плакат можеше да се извади заключение, че щастливият край на тази приказка — на всички приказки — е просто удобна лъжа. Родителите може да вярват на такава глупост, казваше лицето на Червената шапчица, но не и малките, нали?
„Чудесно — помисли си Сам. — Обзалагам се, че с подобен плакат на вратата в Детската библиотека идват много деца. Обзалагам се, че особено го харесват малките.“
Отвори вратата и надникна вътре.
Чувството му на безпокойство изчезна — моментално беше очарован. Плакатът на вратата естествено съвсем не беше на място, но всичко, което се намираше зад него, беше съвсем наред. Разбира се, че като дете беше посещавал библиотеката — достатъчен беше един поглед в този малък модел на света, за да освежи спомените си. Баща му беше умрял млад — Сам беше единствено дете, отглеждано от работещата си майка, която виждаше рядко, обикновено в неделя или в празник. Когато не можеше да намери пари за кино след училище — а така беше често, — работа вършеше и библиотеката, а стаята, която видя сега, го върна в онези дни с внезапна вълна от носталгия, която беше сладка и тягостна и по неясен начин го плашеше.
Онова беше било един малък свят и това тук беше един малък свят — онова беше светъл свят, дори и в най-мрачните и дъждовни дни, така беше и с този. В тази стая нямаше висящи стъклени кълба — имаше
